Фетишизирането на Възраждането

Време за четене: 2 минути

Гост-автор: Евгени Лазаров

Всеки от нас е учил за Възраждането и то е неделима част от българската идентичност. Напоследък обаче сме го фетишизирали до невъобразима степен: хора на площадите, сватби в стил “Време разделно”, графити с цитати на Левски и тем подобни. Защо по-разумните граждани се притесняваме от такива феномени. Нима противниците на хорото в центъра на Вашингтон сме безродници и еничари? Истинската причина е, че виждаме пълния фалит на нашето образование. Не само учебната програма, а въобще пълната деградация на възпитанието на обществото в граждански и обществени ценности.

Защо Възраждането е важно и как можем да определим неговите хронологични граници (тоест кога навлизаме и кога излизаме от този период)? Според приетите норми, началото е започнато от дядо Паисий с неговата История и е завършено с превода на Библията на съвременен български език. Това са културните параметри.

Дядо Паисий не е писал християнски катехизис, а е възродил нашето народно самосъзнание. Всички тези борби за независима църква и собствено политическо управление са станали в периода на Възраждането. Това, което трябва да учим в училиещ е, че това е време на преход:

Двойното иго, турско и фанариотско, пресъздава народа и след дълги патила го изправя пред питането: да бъде или да не бъде. (България Под Иго, Никола Станев)

Под Игото е книга, която е винаги актуална за нас и ние винаги се връщаме назад към нея. Но правилният подход не е да се връщаме с носталгия за старите патриархални времена (чорбаджи Марко, водач на обществото, е неграмотен). Целта на тези творби е да ги четем с цел превъзмогване на тези емоции, които очевидно са характерни за робската психика. Българи от старо време е сатира на нивото на Дон Кихот. Но както историята за човекът от Ла Манча цел изобличаването на наивната, “рицарска” религия, така и Дядо Либен и Хаджи Генчо ни показват какви не бива да са лидерите на обществото.

Възраждането приключва с превода на Библията, която дава свобода на обикновения християнин за духовна и политическа независимост. Ако ги е нямало тези свободни по дух личности, нямаше да имаме ни независима църква, ни българска книжовност.

Тези промени спомагат за трансформацията на обществото. Не малкото подбалканско градче с романтичните гледки и обичай е център, а София с нейната обединителна функция. Дори и старият, ориенталски Пловдив не е могъл да бъде този обединителен фактор, който е привлякъл поробената македонска земя.

Възраждането е нашият генезис, ние трябва да го познаваме с цел да го преодолеем. Днес ние изживяваме тези процеси на индивидуално ниво и не съм сигурен дали повечето българи успяват да надраснат тази юношеска възраст на идентичността. За съжаление.

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.