90 години: Музеят на София

През 2018 г. се навършват 90 години от учредяването на музейна институция на столичния град. Още от началото на своята чисто събирателска дейност, та до наши дни, музеят изминава своя дълъг и много често нелек път на развитие, белязан от различните перипетии на бурния ХХ век. През цялото това време негова основна грижа и задача винаги е била да издирва, проучва, опазва и съхранява историческата памет на София.

По своята тематика и характер тази историческа памет е твърде широка и разнообразна. Така, още непосредствено след Освобождението, в средите на тогавашното софийско общество възниква идеята за нейното запазване за бъдните поколения, които след известно време вече не ще я помнят. Всъщност този процес е част от започналото в последните десетилетия на XIX век всеобщо научно издирване и описание на българските исторически и археологически старини, за което ключова роля имат Феликс Каниц, братята Карел и Херман Шкорпил, Константин Иречек, Вацлав Добруски и др. И въпреки че все още няма конкретно решение за създаването на Софийски музей (по това време не основан дори всеобщия Народен музей – дн. Археологически музей), постепенно в рамките на това първо научно изследване започва и събирането и обнародването на писмената историческа книжнина за антична Сердика, за средновековния Средец и за османска и съвременна София. Правят се първите проучвания на археологическите старини в града и околията му и се събират множество артефакти и архиви, попаднали тук през различните епохи на историята. Записват се и многобройни устни свидетелства за обичаите, бита и народното творчество на старите софиянци и на Шоплука.

Но през първите десетилетия на новия ХХ век историческата памет на столичния град започва да се развива по друг път и започва да търси своето съхранение в нова посока. Когато старите кални софийски сокаци вече отдавна са се превърнали в павирани западноевропейски улици с електрическо осветление, а старите възрожденски къщи са заменени с нови модерни сгради, съградени под влиянието на модерната виенска архитектура и породения от нея български сецесион, се оказва, че в полезрението на забързания живот на софиянци от 20-те години изведнъж довчерашната тяхна близка и позната градска реалност се е превърнала в история. И тази най-нова история обхваща тъкмо онзи кратък отрязък от време, наситен с много динамика, възторг и опечаление, стекъл се неусетно в четвърт век време – от последните зими и лета на Възраждането (когато чуждестранните консули Вито Позитано и Леандър Леге предотвратяват подпалването на София от османците), през огньовете на героичните боеве при Сливница (в 1885 г.) и избухването на дългоочакваната Балканската война (1912 г.) до националната катастрофа, последвала договора за мир в Ньой (1919 г.).

Така в края на 20-те години на ХХ век започва подготовката на всенародни големи чествания на няколко юбилея от далечната и близка българска история. Първото по важност събитие трябва да бъде отбелязано през 1927 г. – и това е 1000-годинишната от Златния век на средновековната българска книжнина и култура при управлението на цар Симеон (927 г.). На следващо място, но не и по важност, идват няколко събития от недалечното минало. През 1928 г. се навършват 50 години от Освобождението на България (3 март 1878 г.) и 10 години от възкачването на цар Борис III на българския престол (3 октомври 1918 г.). А през сетнешната 1929 г. се изпълва точно половин столетие от избора на града, намиращ се в средата на българската земя – на границата на областите Мизия, Тракия и Македония – София (античната Сердика, средновековния Средец) за престолнина на Третото българско царство (3 април 1879 г.). Именно във връзка с този, в исторически план нов юбилей за малкия град, който вече израства в полите на Витоша, още през 1928 г. група интелектуалци инициира създаването на градски исторически музей, с какъвто тогава София все още не разполага. Негова основна грижа ще бъде „да събира, проучва и пази ония предмети от материалната култура на София, които имат или ще имат значение за историята на София”. Законовата и нормативната реализация на тази нова културна институция се урежда с разпоредба № 2307 от 22.Х.1928 г. на тогавашния столичен кмет ген. о.з. Владимир Вазов, а за основополагането и организирането на нейната административна, събирателна и научно-изследователска дейност са привлечени проф. Богдан Филов, проф. Гавраил Кацаров, проф. Харалампи Тачев и др.[1]

Работата по създаването на Софийския музей върви успоредно с организацията и на Столичната общинска библиотека с исторически архив.  „Дневник на Столичния общински музей и Столичното общинско читалище“ (ДА – София, ф. 1к, оп. 2, а. е. № 1259; вж. и Бояджиева 1997: 193-212) свидетелства за действително голямата и отговорна, наситена с много патриотизъм, работа на назначената музейна комисия (вж. Бояджиева 1994: 9-10). В него са запазени думите на служителя в Кадастралното отделение на общината (и станал впоследствие пръв уредник на библиотеката) Коста Вълев, който отбелязва:

„…не трябва да се губи време и веднага да започне събирането на материали за историята на София, като се подирят всички по-стари софиянци, взели непосредствено участие в обществения живот, за да бъдат поканени да депозират в музейния архив свои спомени, дневници, портрети и други предмети, свързани с по-важни събития при изграждането на съвременна София”.

Първоначалната дейност е основно събирателска. Тя е насочена предимно към картини, планове, старинни и нови предмети, археологически находки, скулптури, книги от Възраждането в София, книги за историята на София. В бъдещата своя експозиция Столичният градски музей с библиотека и архив трябва да представи събраните до този момент исторически и архивни материали.

Проф. Богдан Филов, по това време директор на Българския археологически институт и председател на Комитета за история на София, има огромна заслуга за създаването на музея и за определяне на неговото име. Той не се съгласява с написаното в проектоправилника наименование „народен музей“, което според него е идентично с понятието „държавен“ и „национален“ и несъвместимо с понятието „общински“ (ДА – София, ф. 1к, оп. 2, а. е. № 1259, л. 22). Реализация на задълбочената научно-изследователска дейност на комитета е издадената същата година „Юбилейна книга на град София“ (вж. София 1928).

Ентусиазмът и историческата отговорност на всички тези тогавашни родолюбци е отразена в обръщението на ген. Владимир Вазов в не само към всички софиянци, но и към целокупния български народ, поместено в началните страници на „Юбилейната книга“:

Съ гордость трѣбва да признаемъ, че нашата млада столица въ течение на своя кратъкъ свободенъ животъ направи грамаденъ напредъкъ: отъ едно незначително градче съ тѣсни и криви улички и слупени кѫщурки, тя стана голѣмъ, многолюденъ градъ, съ широки булеварди и красиви сгради, и съ учреждения, които я правятъ истински духовенъ, културенъ и индустриаленъ центъръ на България.

Столица на единъ трудолюбивъ и напредничавъ народъ, разположена въ срѣдището на Балканския полуостровъ, дето се кръстосватъ важни международни пѫтища, съ своята красива околность, благоприятенъ климатъ и лековити минерални води, София има всички условия да стане важенъ политически и културенъ центъръ и да бъде привлекателенъ, хигиениченъ и красивъ градъ.

За съжаление, нещастниятъ изходъ на продължителнитѣ войни спъна правилното ѝ развитие и благоустройство.

Но тоя застой е времененъ.

Обитавана отъ интелигентно и енергично население, рѫководена отъ мѫдри управници и подкрепена отъ държавата, София скоро ще се съвземе и съ бързи крачки ще тръгне по пѫтя на всестранен напредъкъ и процъвтяване, за да оправдае своя хубавъ девизъ: „Расте, но не старѣе“.

Столиченъ Кметъ: В. Вазовъ.[2]

В началото на 1929 г. е изготвен и окончателният вариант на Правилника на Столичния общински музей, но до влизането му в сила не се стига. Променен като Правилник за Столичната библиотека и музей, той е одобрен от Постоянното присъствие на Столичния общински съвет едва на 3 юли 1931 г. В него се посочва основната цел на този културен институт: „… да буди у жителите на гр. София интерес към четене, да способства за тяхното научно, нравствено и естетично развитие и да представи културата на народите, населявали гр. София“ (вж. Столичен общински вестник, бр. 15 от 8.VIII.1931 г.). За постигането на тази цел се предвижда широк кръг от дейности, които в областта на музейното дело са: да се събират, запазват и излагат предмети, които имат художествено, културно и историческо значение за гр. София, същевременно ще се събират архивни документи, както и ръкописи, автографи, портрети на български писатели, учени, общественици, културни дейци и др. (Недков 2006: 180).

Така новият музей придобива и нова отговорност: най-вече да акцентира върху съвременното развитие на града като модерен европейски център – Малката Виена – в какъвто нашата столица вече се е била превърнала, благодарение на будните умове и достойни дела на редица интелектуалци от Царска България. Това ново развитие на София е илюстрирано както в историческите паметници от следосвобожденската ни история[3], в българския сецесион[4], в навлезлите отдавна влияния на виенската архитектура (от средата на XIX – началото на XX век) в облика на новите градски сгради[5], така и – най-вече – в новия тип западноевропейски културен живот[6], отдавна пригодени към ежедневния живот на града.

На 1 декември 1941 г. в сградата на пл. „Бански” № 3 се открива и първата постоянна експозиция на Столичния общински музей, която обхваща етнография, археология, стопанство и културен живот. Тя не просъществува дълго, тъй като сградата е разрушена от последвалите англо-американски бомбардировки над центъра на столицата в разгара на Втората световна война.

Така започват първите стъпки на Музея на София в историята на града. Той остава без музейна експозиционна площ, в тежки условия за съхраняване на ценностите от фонда. През следващите десетилетия музеят като институция развива многостранна дейност по опазване на културното наследство на София.

През 1952 г. Градският музей е отделен като институция от Градската библиотека, Градския архив и Градската художествена галерия. На 20 октомври същата година – след почти четвърт век от основаването му – се приема решение да бъде построена нова сграда, специално пригодена за нуждите на музея. През 1954 г. се предлага над проучената през предходната година част от крепостната стена с прилежаща триъгълна кула да се постои сграда, в която да бъде настанен Софийският музей, но това така и не се случва. Въпреки тази поредна несполука специалистите от музея отделят значително внимание на издателската дейност. От 1953 г. насам са публикувани над 250 научнопопулярни и над 150 научни статии и рецензии във вестници, списания и научни специализирани издания. Над 50 са конференциите и научните форуми, в които участват представители на музея.

Чрез множество дарения и провежданите в различни години археологически разкопки на територията на града и в околността му постъпленията в неговите фондове нарастват и към днешна дата те наброяват около 120 000 културни ценности. Към този брой се включват и книгите в научната библиотека на музея и старинните снимки от неговия фотоархив.

През 1998 г. Музеят за история на София е реорганизиран в Общинско предприятие „Стара София” със Софийски исторически музей. Дълго нерешеният проблем с постоянната експозиция на музея намира отговор с Решението на Столичния общински съвет от същата година за адаптиране на част от сградата на Централната минерална баня за Музей на София.

Да кажем няколко думи за сградата на Централната минерална баня).[7] Нейният строеж започва през 1889 г. от австрийския архитект Емил фон Фьорстер, който печели обявения тогава международен конкурс за минерална баня с хотел. Строежът на хотела е спрян четири години по-късно поради недостиг на средства. През 1904 г. се избистря идейният проект за комплекса в днешния му вид от архитектите Петко Момчилов и Фридрих Грюнангер. Построяват се малка и голяма баня. Малката баня отваря врати през 1908 г. Тя обаче днес не съществува – на нейно място днес са чешмите за минерална вода на ъгъла на улиците „Екзарх Йосиф“ и „Искър“ (на спирката на трамваите). Докато голямата баня (с два плувни басейна, семейни вани, римски бани), съществуваща и до днес, макар и изстрадала от произвола на времето – е открита на 13 май 1913 г. В нейното северно крило през  1914 г. се открива водолечебен институт с водоналивни съоръжения, които се захранват с вода от извиращите под сградата минерални извори. При бомбардировките на София малката баня е съборена, а части от голямата са сериозно засегнати. След Втората световна война голямата баня е точно реставрирана и е обявена за паметник на културата от местно значение. Поради амортизация през 1986 г. сградата е затворена за посетители и напълно изоставена след 1989 г. В средата на 90-те години възникват идеи за нейното поетапно реставриране, а дали то наистина е успешно към днешна дата – като метод на реставрация и адаптация на част от нея за музей – всеки сам за себе си трябва да прецени.

През месец юни 2012 г. Общинското предприятие „Стара София” със Софийски исторически музей е преименувано на Общински културен институт „Музей за история на София”, който на 9 септември 2015 г. с решение на Министерски съвет получава статут на регионален музей. На 17 септември 2015 г. – 74 години след откриването на първата постоянна експозиция и 87 години след основаването си – Музеят за история на София, но вече под името Регионален исторически музей – София, отново отваря врати за посетители.

Това е накратко историята на тази според различни стечения на обстоятелствата млада, но и същевременно доста стара институция, която, независимо от своите преструктурирания и наименования през годините, сред повечето софиянци е известна като Музеят на София. И по повод на своята годишнина вече Регионалният исторически музей организира национална научна конференция под наслова „90 години Музеят на София“, която се проведе на 12-14 ноември 2018 г. и на която се представиха нови, различни и интересни мултидисциплинарни изследвания за историята и културното наследство на София и региона.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Бояджиева 1994: Е. Бояджиева. 40 години Музей за история на София. – В: Сердика-Средец-София. Т. 2. София, 1994, 9-27.

Бояджиева 1997: Е. Бояджиева. Дневник за началната история на Столичния музей. – В: Сердика-Средец-София. Т. 3. София, 1997, 183-213.

Влияния на Виена 2018: Творчески влияния на Виена в архитектурата на София от края на XIX и началото на ХХ в. София, 2018.

Градоустройството 2016: Градоустройството на София. Пулсът на града във времето. София, 2016.

Недков 2006: С. Недков. История на музейното дело в България. София, 2006.

Сецесион в София 1997: Сецесион в София. Първа четвърт на ХХ в. София 1997.

София 1928: Юбилейна книга на градъ София (1878-1928). Издава комитетъ за история на София при Българския Археологически Институтъ съ средства на Софийската Градска Община. София, 1928.

Хроника Централни бани 2014: Хроника на едно забележително съзидание. Централните общински минерални бани в София – хронология на проектирани и строителство. София, 2014.

ЕЛЕКТРОННИ АДРЕСИ:

Блог „Стара София“: „Юбилейната книга на София (1928 г.)“:

http://stara-sofia.blogspot.bg/2011/01/1928.html

(посетен на 17.V.2018 г. в 13:00 ч.)

Официален сайт на Столична библиотека:

https://www.libsofia.bg/page/bg/za-bibliotekata/istorija/istorija-podrobno.php

(посетен на 17.V.2018 г. в 11:00 ч.)

Бележки

[1] Всъщност до този момент в престолния град на Третото българско царство са вече създадени и действащи три национални музея – Народният археологически музей (създаден през 1892 г.), отделения от него през 1906 г. Народен етнографски музей и създадения през 1921 г. Църковно-археологически музей към Св. Синод. Редом с тях се предвижда и създаването на Военен музей, чиято първа постоянна сбирка става факт едва през 1937 г. Но самият град София все още остава без свой собствен музей.

[2] Вж. и http://stara-sofia.blogspot.bg/2011/01/1928.html.

[3] Свързани най-вече с подвизите и героите от войните за национално обединение на разпокъсаната териториално и народностно България. Много от тях съществуват и до ден днешен в града ни.

[4] Втъкан в творчеството на тогавашната българска дизайнерска мода и най-вече – в произведенията на родната ни архитектура (вж. Сецесион в София 1997).

[5] Много от тях са били построени от австрийски, немски и чешки архитекти и от техните български ученици (вж. Влияния на Виена 2018; Градоустройството 2016: 22-82). За жалост обаче също толкова много от тези сгради вече не съществуват поради редица исторически събития от втората половина на ХХ век до ден днешен (вж. Градоустройството 2016: 83-99). или са просто оставени на саморазрушение поради нехайството на първо място на местните жители (и техни стопани) и най-вече на градската управа.

[6] От една страна това е широко разпространената вече изцяло по западен образец градска мода в облеклото, а от друга са разнообразните дневни и вечерни, официални и неофициални възможности за развлечения – театри, опери, виенски сладкарници, бирарии, каберета, кино, футболни мачове и дори високореномирани публични домове.

[7] Подробно за нейната история на проектиране и създаване като документация вж. Хроника Централни бани 2014.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.