Българското общество претърпя изключително турболентни 100 години. Това е безспорен факт, който несъмнено изражда определени обществени явления. Политическите идеологии в България страдат от това. По света има две основни политически течения – ляво и дясно. При нас те са три – комунисти, модерни леви- либерали, еколози, феминисти и т.н. и „десни десни“, известни още като консерватори. И предвид предстоящите избори за европейски парламент, предлагам да разгледаме разликите между теория и практика при отделните течения.
1. Първото идеологическо крило минава под лозунга: „Това което Бай Тошо построи, ние не можем да го боядисаме“. И със сигурност е така. Този политически елит има зад гърба си два фалита на държавата, опитът Орешарски, и множество плачещи за бедните олигарси с деца в „гнилия Запад“. В най-общи линии те ми предлагат да плача за бедните заедно с тях, да се присъединя към Евразийския съюз, където хората подчертано живеят по-зле отколкото в ЕС и да въздишам какво бил построил умрял преди 20 години диктатор, което те доказано не могат да боядисат. Дето се вика – исторически опасна теория, ужасяваща практика.
2. Модерните леви са се тапицирали като десни. Това не е изненада, предвид доказаната неефективност на идеология номер 1. По-странното е, че много хора, определящи се за „десни“ са хванати в капана на безумни и неприложими в България лозунги на американската Демократическа партия. В тази връзка поне за едно нещо Волгин е прав – много трибуни ще замлъкнат, ако Тръмп направи рокада в американското посолство. И за разлика от много други, аз наистина желая умнокрасавците да успеят да вкарат хора и в европарламента, и в националния ни парламент. Само така българският „интелигентен“ антикомунист ще проумее, че колкото и силно този политически елит да крещи „лустрация“ и „евроатлантизъм“, той си остава абсолютен Бай Ганьо.Напомням- един най-обикновен фалшив профил беше написал десетки статии, включваха го за коментар в живи предавания и даваше специални отстъпки „за наши хора“ на самолетни билети. Изводът, който може да си направим, е че очевидно идеологическата борба с мафията може да стане само чрез практици „наши хора“. „Наши хора“, но с евроатлантически ценности… А че домашното насилие е нещо в сферата на нормалното в ромските гета е тема табу. Не защото ромите са някаква невиждана ценност за либералния елит. Не, ромите хабер си нямат кой е Христо Иванов. Понеже обаче на Запад твърдят, че малцинствата винаги са „от добрите“ ние тази част от либералната идеология ще я вземем и ще си мълчим за домашното насилие. И тук идва техния сблъсък между идеология и практика. И то, забележете, това се случва още преди да са се докопали до каквато и да е власт!
Една Истанбулска конвенция искаха да приемем и не подмениха разколната дума „джендър“ с по-подходяща. Защото ако наистина конвенцията беше само и единствено за доброто на жените, нямаше на постфактум общественото обсъждане на ИК да обявят всички противници за малоумници. На това обсъждане имаше НПО-та на жени, жертва на домашно насилие, които бяха против ИК. И тези „За“ не разбирали какво правели при „дългата ръка на Кремъл“ тези жени. Ами разберете. Отвъд жълтите павета, отвъд помпозната идеология за свобода и равенство, идва практиката. Политическият елит на тази идеология трябва да управлява цялата страна, а не пет реститутски улици. С неразбиране защо някой е против теб и с простото обяснение, че щом е против, значи е платен от Москва, няма как да управляваш държава. Стамболов пробва. Умря. А Христо Иванов определено не е Стамболов.
3. Разцъквам телевизионните канали и попадам на конференция на господин Нено Димов. Европа трябвало да бъде „Европа на отечествата“. Как България била там, където бил и един български гражданин. Ето го и господин Джамбазки- много хубаво и интелигентно говорят. Големи познания какво не трябвало да прави държавата, за да върви бизнеса демонстрират. Леко прехласнат се чувствам към тази идеология в този момент. И точно във връзка с идеологията на господин Димов за отстояване на националното самосъзнание, започвам да правя равносметка какво от тази идеология е приведено в практиката. Вече половин година в медиите вирее сериозния проблем с екологичната еко катастрофа в Босилеград. За незапознатите накратко: сръбска мина за добив на тежки метали работи без никакви екологични оценки и излива огромно количество арсен, мед и олово в основния водоизточник на главния град на българите от Западните покрайнини. Темата е прекрасен шанс господин Димов да демонстрира на практика алтруистичните си възгледи за българската нация. Нещо повече – в този конкретен случай набедените за подривни сили еколози са на негова страна!
Темата започва да добива популярност, появява се в емисиите новини, в репортажи на „Господари на ефира“, bTV правят филм по случая. Господин Димов, чието ведомство е изпуснало срока да спре строежа на въпросната мина, заявява, че много внимателно следи случая и ще действа. В хода на тази шумотевица господин Джамбазки се заема с въпроса, отправя въпроси към европарламента, свиква срещи на комисията по екология, ходи на протести. За този му принос надлежно е показан като деец от вече покойното предаване „Господари на ефира“.
Какво се случва обаче след неочакваната смърт на основния разпространител на информация по случая- въпреки протестите на местните в Босилеград, въпреки всички взети проби от телевизии и екоорганизации, Министерството на околната среда и водите заявява, че пробите на водата от босилеградската река не са взети по надлежния ред и може да са фалшифицирани. Сърбите твърдели, че нямало екологичен проблем там. Съответно нямало нужда нашето министерство да взима проби от Сърбия. И в този момент в главата ми възникна въпросът – ако господин Нено Димов се бори за „Европа на отечествата“, кое е неговото отечество? Защо този теоретик на консерватизма вярва повече на сръбска документация, отколкото на етническите българи на територията на Сърбия? И ако отечеството е някаква безценна светиня, не си ли струва поне да проверим до колко „фалшифицирани“ са резултати, идващи от четири независими места?
Защото босилеградската река се влива от своя страна в река Струма. И евентуални наноси от тежки метали по водоизточниците по цялото й протежение ще тровят и българите в отечеството и то не след 100, а след 5-10 години. Кога точно ни е мило отечеството – когато приказваме или когато работим? В тази връзка нека проверим с какво може да се похвали като свършено министър Димов? Построи се втори лифт на Банско? Където съдът със сигурност щял да отсъди в негова полза срещу „зелените талибани“? Кой точно е конкретния му успех срещу злите конспиратори, които му подливат вода да работи за отечеството? И ако няма такъв – защо ми е неговата теория, като не му искам практиката? Изобщо трябва ли министър на екологията да влиза във война с еколози? Каква е функцията тогава на министъра на икономиката? Да не би той да бди за екологията?
