Днес стават тъкмо три десетилетия от вътрешнопартийния преврат в БКП, който става само ден след падането на Берлинската стена. По този повод решихме да споделим няколко човешки разказа от тази дата, за да придобием по-ясна представа какво точно е станало на този ден.
Калин Терзийски
Бях войник на българо-югославската граница. Месеците преди това (преди 10 ноември) бяха много напрегнати и мрачни, страшни направо. Беше минала истерията по Голямата екскурзия (изселването на 500 000 турци от домовете им и отпътуването им за Турция) и ние – оправдано или не – очаквахме война с Турция, в която бяхме сигурни, че ще загинем до крак. Затова, когато разбрахме за падането на Живков и за големите промени в соц лагера, изпаднахме в невероятна еуфория.
Видяхме по телевизията и отворихме оръжейната. Изпотрошихме малко комунистически символи, никой не ни пречеше, беше вечер. Бяхме си сами, един лейтенант дежурен се появи и се размота с пистолет, опита се да се прави на страшен, но му казахме да си наляга парцалите щото сме трийсет човека въоръжени с калашници и като повилняхме малко, май пийнахме нещо и си легнахме.
За нас освен освобождение от потисничеството (което ние си изживявахме – като войници, като граничари в най-буквалния смисъл) това беше и огромно облекчение, че няма да има война. Като падна режимът всичко някак си промени фокуса. Тогава вече очаквахме да влезем в гражданска война, но от това, интересно, не ни беше страх. Нея щяхме да я започнем и сами – за свобода и демокрация, да речем. Та – свалихме цялата комунистическа нагледна агитация с всички фотоси на комунистически икони, потрошихме я, което си беше чисто вандалство, особено с оглед на това, че ние (двама художници) я бяхме правили преди месеци. Аз дори откъснах портрета на Тодор Живков от т.нар Гранична книга. Офицерите ни гледаха и си мълчаха, защото бяхме много, въоръжени и доста решителни. После всичко си се върна по местата, естествено. Продължихме да си пазим границата, но вече много много по-хлабаво. При нас отпадна – и това беше най-великото – веднага отпадна задължението да убиваме всеки, който бяга през границата, което беше валидно преди това. Вече просто трябваше да залавяме всеки, но и да не го заловим – здраве да е. За двете години в целия отряд само един път се случи един войник да гръмне един турчин и то не защото бягал, а защото го нападнал с брадва (бягайки). Съвсем наскоро разбрах, че на всичкото отгоре турчинът оцелял. Цялата 90-та година бях на заставата, та включително и два-три месеца по другите застави, да рисувам неполитическата нагледна агитация, така че видях първо демокрацията през промените в казармата. Беше крайно странно и особено. Изведнъж целия тоя ред, който ни се беше представил като непоклатим, се срина и една година живяхме в хаос. Беше налудничаво, скучно, странно, отегчително и крайно уморително. Вече даже нищо от никого не пазехме. Ходехме като призраци. Покрай трикилометровите опашки от коли чакащи да отидат в ембаргова Сърбия и да продават. Бяхме досадени свидетели на една огромна контрабанда и мотаещи се пазители на един разграден двор.
Ирис, германка живееща в България от 1989 г.
За съжаление нямам нищо лично да кажа по темата. Пристигнах в България само 2 дни преди това с 3-месечно бебе и не можех да говоря български език и осъзнах само малко факти. Цялата емоционалност около него ми избяга по езикови причини. Медиите не бяха достъпни за мен. Разбира се, това означаваше много за мен, защото почти всички мои роднини живееха в ГДР, а ние във ФРГ. Често пътувах зад граница, за да посетя баба и дядо. И това винаги беше травматично преживяване. Човек винаги се страхуваше да не сбърка някъде. Често сънувах кошмари с граничната бразда, трябваше да я пресичам в сънищата си (в моята нестабилна младост) винаги, когато имаше голяма промяна в живота ми. Стената означаваше много за мен. Пропуснах падането на стената.
Данчо Драганов
Денят ми започна нормално, като всеки един друг ден. Бях на работа. Не си спомням кой точно каза от колегите ми съобщи, че Бай Тошо са го свалили. В една от стаите ни имаше телевизор, всички спряхме работа и отидохме да гледаме БНТ. На никого не му се вярваше. Най-много ни учуди физиономията на Тодор Живков, когато Петър Младенов съобщи, че Тодор Живков си е подал оставката и е освободен от всички длъжности. Физиономията на дългогодишния и сякаш несменям лидер на НРБ беше все едно му е паднало ченето, ударен, неадекватен.
След работа, отидохме с колеги да се почерпим. Прибирайки се с такси – още държавни, малко, и без достъп до медии, ние пътуваме в тишина. На седмата или осмата минута споменах, че Живков е паднал и таксиджията не можа да повярва. Засия целия. Въпреки това, и двамата се прибрахме по домовете си. На самия десети нямаше реакция от страна на гражданите към новината. Ходенето по митинги започна чак от другия ден, на 11, когато пред Народното събрание бяхме много малко хора. По-късно започнаха масовите манифестации и митинги за и против режима.
Богдана Костуркова
На 10 ноември бях на премиерата на Сливенския драматичен театър. Легнах да поспя в стаята на драматурга, защото бях пътувала цялата нощ и към 5 следобед ме събуди секретарката, за да ме повика при директора на театъра, тъй като били съобщили, че Тодор Живков е паднал. Бях убедена, че се майтапят с мен и я отпратих. След малко тя пак дойде и само отвори вратата – чух празнична глъч в коридора. Оказа се, че е истина. Когато започна представлението, а то се казваше „Ха да видим кой-кого!“ от Лео Капон, и актьорите, и публиката бяха особено превъзбудени. Накрая, на финала за поклон излезе и актьорът Тодор Близнаков, който не участваше в тази постановка, загърнат в царска мантия и се поклони, сваляйки царската си корона. Това предизвика невероятни аплаузи. После се смяхме, че са се чували до Бургас. Всички бяхме убедени, че идват нови, по-добри времена.
Ана
Това, което си спомням е че си беше ден като всеки друг. И вечерта по новините на БТ (тогава имаше два канала – държавни), съобщиха, че Тодор Живков вече не е първи секретар на Партията и че другаря Младенов застава на неговото място.
Общо взето всички бяхме изумени и беше голяма изненада, но решихме, че е просто заради напредналата вече възраст на Живков. На другия ден живота си продължи по старому и никой не очакваше, че ще се случат някакви промени като цяло.
След това обаче лека полека започнаха събития и в други държави. В Румъния – Чаушеску беше разстрелян заедно с жена му и кадрите бяха показани по телевизията. Тук все още беше спокойно.
Лека-полека започнаха протести, но аз не знаех кой ги организира (макар да изглеждаха спонтанни тогава). Все още не знаехме за какво се борим, искахме демокрация и свобода, но неопределено. От сегашната ми гледна точка разбирам, че тогава съм била по-свободна, но това е друга тема.
После храната изчезна от магазините, после се появи, но цените скочиха и оттогава живея във време на преход, в което спокойствието, сигурността, истинската храна, хора, социални и обществени ангажираности изчезнаха като че ли завинаги.
Хората масово изперкаха, появиха се бездомни и ровещи в боклука хора (нещо невиждано от мен дотогава).
Младото поколение израстваше с друг морал (или без такъв). Всеки и всичко се комерсиализира. Всичко стана стока и пари.
