Някога имало страна на име Германска демократична република, позната ни като Източна Германия. В нея живели трудолюбиви германци, които в рамките на няколко поколения били развили културата да пият много кафе. Това обаче създавало много проблеми за управляващите плановата икономика на страната.
В ГДР кафе не расте и така доскоро достъпната стока се превърнала в луксозна и относително рядка[1], при все че страната е витрината на Източния блок. А вносът от чужбина бил труден по идеологически и политически причини.
Имало откъде да внасят кафе, естествено, като всички други страни – Бразилия и Колумбия продавали на световния пазар, но за валута, или както я наричали Westgeld. А тази валута в Източна Германия хронично не стигала и приоритетно отивала за доста по-други стоки.
Така ръководството на комунистическата страна закупувало най-евтиното и нискокачествено кафе, а хубавото кафе можело да се купи само в магазините „Интершоп“ – германския еквивалент на Кореком – само срещу валута (откъде обаче такава валута в джоба на обикновения германец?).
Другият вариант за сдобиване с нормално кафе бил пакет от роднини от Федерална република Германия (ФРГ). Тези доставки в един момент достигнали близо една пета от цялото потребление на кафе в ГДР. Неписаната традиция било на роднините от Запада да се прати пакет със щолен – традиционен немски коледен сладкиш, правен с бадеми. Естествено, това довело до недостиг на бадеми[2], но планова икономика, какво да се прави.
Хората някак свикнали с чуждата окупация и с бедните дажби кафе. Обаче избухнала световна криза с кафето заради провалена реколта в Бразилия през 1976 г., която и тогава била най-големият износител в света. Цената на международните борси се изстреляла рязко нагоре и правителството на ГДР се принудило да плати близо 700 милиона западногермански марки (около 300 милиона щатски долара или 1,27 милиарда щатски долара днес, отчитайки инфлацията), което било близо пет пъти повече от очакваните 150 милиона DM на година[3].
Преразходът на валута бил прекалено голям и ръководството на управляващата Германската единна социалистическа партия (ГЕСП) ограничило вноса на храни и други луксозни стоки, опитвайки се да събере достатъчно големи резерви от чужда валута, за да може да внася петрол[4].
Кризата с кафето се развивала на фона на много по-голямата енергийна криза от 70-те години, като ефектът от поскъпването на нефта през 1973 г. започнал да се усеща в ГДР едва в средата на 70-те[5].
Германците обаче продължавали да искат да пият кафе. Така пъководството на ГДР се принудило да пусне на пазара заместители – микс от 50% кафе и 50% заместители като грахово брашно. Жителите на ГДР обаче не харесали този продукт и масово не го купували. Той бил наричан подигравателно “Erichs Krönung”, от името на лидера на Източна Германия Ерик Хонекер и западногерманската марка Jacobs Krönung.
В крайна сметка правителството се принудило да спре производството на микса, от което пострадал доста престижа му. Но как тогава да се реши въпросът с кафето? Тук се намесва външната политика между братските социалистически страни и износът на революция.
Първоначално кафе се внасяло чрез бартерни сделки със страни като Мозамбик и Етиопия, а ГДР изнасяла оръжия. Политическата нестабилност в тези страни направила този внос труден и скъп. Но имало една друга страна, с която Източна Германия имала изключително близки отношения.
Става дума за наскоро обединения под властта на комунистите след продължилата 20 години война Виетнам[6]. Приключилият с победа през 1975 г. конфликт и поглъщането на Южен Виетнам, както и пораженията от дългогодишните интензивни военни действия били разбили и малкото икономика на страната. И някой се сетил, че щом са братски, двете страни могат да си сътрудничат и по така важния въпрос с кафето.
Още през 1926 г. френската колониална администрация на Виетнам открила, че в страната може да се отглежда кафе и започнала работа по първите плантации, макар и относително ограничено. От 1975 г., донякъде съвпадащо с избухването на кризата в Източна Германия, във Виетнам започнали да отглеждат кафе робуста. Робуста, както подсказва името, е по-издръжливо, расте по-бързо, съдържа повече кофеин и може да расте в климата на виетнамските централни хълмове, както и подлежи на механизирано отглеждане и събиране. Робуста е по-евтино, но и с по-ниско качество от кафето арабика.
През 1980 г. ГДР подписва първия договор с Виетнам за съвместно производство на кафе – Виетнам осигурява земя в топлия си климат, както и работната сила, а ГДР доставя оборудването, специалистите и парите за цялата дейност. Първоначално площта е 600 хектара, като през 1986 г. тя е увеличена на 8 600 хектара и тези големи насаждения спомогнали мнозина от местното население да получат опит как се отглежда и култивира растението.
Най-голямата помощ на Източна Германия била доставката на камиони, машини и системи за напояване за новосъздадения Kombinat Viet-Duc, както и инвестицията от близо 20 милиона щатски долара във ВЕЦ[7]. ГДР също изгражда жилища, болници и магазини за близо 10 000 души, изпратени в района на отглеждането на кафе. Според договора Източна Германия е трябвало да получи половината от реколтата кафе през следващите 20 години. Мъничкият проблем бил, че първата реколта, която може да се ползва, идва чак след 8 години от засяването на растенията, или през 1990 г., когато източногерманците имали съвсем други неща на главата си. И тъй като на източногерманците не им се занимавало, те просто подарили на Виетнам дела си в предприятието.
Виетнам се възползвал от историческия си шанс и след 1990 г. бързо се превърнал във втория най-голям производител на кафе в света след Бразилия и значително намалявайки дела на традиционното производство на кафе от Африка, откъдето всъщност произлиза растението. Нещо повече, търговията с кафе на пазара помогнало за възстановяване на търговските отношения между САЩ и Виетнам, прекъснати заради войната. Навлизането на такъв голям играч на пазара довело до свръхпроизводство и срив на цената на кафето през 2001 г. До днес, вече обединената Германия продължава да е най-големият купувач на виетнамско кафе[8].
Бележки
[1] „Kaffee in der DDR„. die Kaffeetante. n.d. Последно посетено на 20 януари 2020 г.
[2] Kaffee in beiden deutschen Nachkriegsstaaten: Konsum, Diskurs, Deutung und Beziehungen, Дисертация на Monika Sigmund, научен работник от 2003 г. във Forschungsstelle für Zeitgeschichte.
[3] „DDR: Die Bürger werden aufsässig“. Der Spiegel (43/1977). 17 October 1977. p. 46, 53. Последно посетено на 20 януари 2020 г.
[4] Karlsch, Rainer; Stokes, Raymond G. (2003). Faktor Öl: Die Mineralölwirtschaft in Deutschland 1859-1974. ISBN 978-3406502767
[5] Mohl, Arian (22 May 2007). „Blaue gegen braune Bohnen: Die Stadt Luckenwalde will den DDR-Chefideologen Werner Lamberz mit einer Erinnerungsstelle würdigen“. Märkische Allgemeine.
[6] „IHK-Länderschwerpunkt Vietnam“. Cologne Chamber of Industry and Commerce. Последно посетено на 20 януари 2020 г.
[7] Schäfer, Bernd (2015). „Socialist Modernization in Vietnam: The East German Approach, 1976-1989“. In Slobodian, Quinn (ed.). Comrades of Color: East Germany in the Cold War World. p. 107-109. ISBN 978-1-78238-705-3.
[8] Phuong, Ha (16 August 2016). „Vietnamese coffee wins Germans’ hearts“. vnexpress.net. Последно посетено на 20 януари 2020 г.
