Снимка: Област Шумен
„Ако ме попитат. И ако самият аз не забравя.“
Имре Кертес, Безсъдбовност
За питането и помненето. Литературата (да представиш) и историята (да издириш) се преплитат. Есеистичното писане е толкова важно за историята, колкото за литературата и философията – осмислянето в едно историографско есе се нуждае от своите философски въпроси и литературен изказ, защото всяко разказване е вече литература. Историята изтръгва забравянето и подрежда ставането на човешкото битие в дълбочината на един отминал опит – изкушението да предадеш с думи нещо толкова трудно неуловимо като трепетите на тревоги и грешки, израстването на надежда и достойнство.
Историографското есе проблематизира антисемитизма и разглежда положението на българската еврейска общност в периода на 40-те год. на XX век с акцент върху еврейската общност в град Шумен. Там искам да бъде пратен от машината на времето – дали няма да бъда стреснат от нещата такива каквито са, или моят поглед на непосредствен наблюдател няма да носи никакво преимущество, защото ще си остава един от многото погледи обхващащи по различен начин, гледащи под различен ъгъл на събитията. Дали се нуждая само от една машина на времето? Дали разбирането на историята в мястото, което съм избрал не предполага преброждане на много други места?
Преминавайки от макроистория към микроистория, чрез една история на културната памет (уредите на моята историческа машина), показвам приносите на шуменската еврейска общност и нейното развитие в един от най-проблематичните периоди на модерната българска история. Есето притежава заряда на локалната история и приема, че голямата подредба на събитията не може да бъде разгърната без схващане на конкретните частици, които я изграждат. Изворите, намиращи се в основата на текста, откривам в публикувани спомени, архивни материали и местен периодичен печат – материали съхранявани в (регионалните шуменски) институции (музей, библиотека, архив). Историографията се опира на български и чуждестранни автори, които интерпретират историята на европейските еврейски общности и драмата на Холокоста – особено внимание заслужават автори, интензивно работещи върху социо-културната история на шуменската еврейска общност като Бета Хараланова. Достоверността е въпрос на уважение.
Тази богата и важна история, на шуменската еврейска общност, и нейното вписването в голямата история на събитията от Втората световна война заслужава своето внимателно и достойно припомняне.
1. Расизъм и антисемитизъм – две важни понятия
Историята на европейските еврейски общности по време на Втората световна война е трагична, защото стават обект на изключително по своята идеологическа мотивировка масово преследване и геноцид. Отговорът на въпроса за случването на този геноцид минава през базисното изясняване на понятията расизъм и антисемитизъм. Трябва да бъде изяснено значението на понятията в Германия и тяхното последвало политически мотивирано проблематично пренасяне в България. Критичното осмисляне на рефлектирането на расизма върху българското общество в началото на 40-те години е необходимо.
Расизмът е показване на неприязън към дадена група от хора, поради различни причини. Религиозните и/или расови предразсъдъци за дадена група и властовите (политически) интереси създават своеобразната (макар и рисковано опростена) социологическа формула на расизма: власт + предразсъдъци = расизъм[i].
Расистката идея води след себе си развитие на крайни възгледи за определена раса – в модерната европейска история антисемитизмът се оказва злополучен пример. Антисемитизмът е форма на расизъм, насочена към еврейските общности. Тази крайна идеология засяга евреите едновременно по религиозна и етническа основа. Омразата към евреите се натрапва още през европейското Средновековие. Тогава започва дискриминацията на религиозно ниво, като започва разнасянето на нелепи слухове (доказателства за такива се откриват още през XI в. в Западна Европа) за извършването на зверства (отвличане на деца, използване на кръв при приготвянето на обредния хляб за празника Пасха и т.н.), а след религиозните предразсъдъци идва и реакцията на властта – еврейските общности са поставяни в изолирани квартали (гета), за да се ограничи тяхната предполагаема опасност; първото гето се появява в италианския град-република Венеция през XIII в. Започват нападки и ограничения и за външния вид (облеклото) и дейностите на европейските еврейски общности.
2. Произход и развитие на нацисткия антисемитизъм. Холокост
Тези расистки възгледи намират почва в немското езиково и културно пространство и това е моментът за завъртя спектъра, за да проследя развитието на нацисткия антисемитизъм, зараждането и зловещото прилагане на идеята за геноцид.
В първата четвърт на XX в. се засилва теорията за нордическата (арийската) раса и чистотата на нацията сред определени среди от германското общество. Развитието на антисемитските възгледи първоначално е на религиозно ниво, но постепенно се наслагват устойчиви негативни стереотипи за евреите (външен вид, облекло, работа), които чрез антисемитски издания, журналистически статии, карикатури, плакати и т.н. достигат до масовата култура и започват да засягат все по-голяма част от германското общество. Тази ранна антисемитска пропаганда рефлектира върху изграждането на политическия профил на Адолф Хитлер, който след Първата световна война (1914-1918 г.) оглавява и развива нацизма.
Хитлер е роден през 1889 г. в градчето Браунау ам Ин в пределите на Австро-Унгария – мултиетническата и мултикултурна империя на династията Хабсбург. Той се запознава рано с антисемитските идеи, които циркулират като противовес на модерната и относително толерантна среда в империята и нейната столица Виена. Хитлер прави опити да кандидатства във Виенската Художествена академия и обвинява за своя неуспех еврейските професори; отхвърля съжителството на различните култури в града и повлиян от антисемитски издания започва да гледа подозрително на евреите (особено на еврейските общности от Русия, които мигрират в търсене на спасение от погромите – преследванията в Руската империя). При избухването на Първата световна война отказва да служи в австро-унгарската армия и става доброволец в един баварски пехотен полк, с който участва в бойните действия на Западния фронт.
Разочарованията след войната и неуспехите на новата демократична Германска република (т. нар. Ваймарска република) дават началото на една бурна политическа кариера. След неуспешен опит за преврат през 1923 г. (т. нар. Хитлеров пуч) е арестуван и в затвора пише през 1924 г. политическата автобиография Моята борба, в която описва своята неприязън към евреите. Евреите, твърди Хитлер, вредят на германската нация, защото са прекалено добре интегрирани и създават вътрешна опасност за расовата чистота.
След като излиза от затвора, Хитлер започва да търси начини да влезе в голямата политика по мирен път. През януари 1933 г., след провеждането на парламентарни избори, неговата нацистка партия печели най-много гласове и той оглавява германското правителство като канцлер (министър-председател). Кончината на популярния президент на Германската република Паул фон Хинденбург през август 1934 г. позволява на Хитлер да се обяви за фюрер (пожизнен водач). Външната политиката на Хитлер е агресивна, и цели превръщането на страната във водеща световна сила и реваншизъм (особена цел е Франция), обаче основна точка във вътрешната политика си остава отмъщението над еврейската общност.
Първата драстична стъпка е приемането на расистко законодателство; през 1935 г. са приети Нюрнбергските закони, който практически лишават еврейските общности от граждански права. Забранява се заемането на публични постове – адвокати, лекари, преподаватели, банкери и други професии ползващи се с обществен престиж и положение. Законите засягат силно еврейските общности, които са високо образовани и упражняват различни професии и публични постове. Така започва постепенна, но драматична деинтеграция. До 1937 г. на евреите са отнети правото на глас, свободното придвижване и цялостното достойно присъствие в германското общество. Втората драстична стъпка на нацистите става т. нар. Кристална нощ от 9-10 ноември 1938 г., когато с активното участие на репресивната нацистка организация СС са опожарявани сгради свързани с живота на еврейските общности – особена цел стават синагогите. Името на събитието идва от натрошените стъкла на сградите, засегнати от нападения, опожаряване и разграбване. Нацизмът вече не само дискриминира и деинтегрира еврейските общности, но започва открита и брутална репресия.
Събитията от 1935-1938 г. са придружени от активна антисемитска пропагандна кампания. Внушава се естетическото и интелектуално превъзходство на „нордическата“ раса. Всеки досег (включително сексуален) с нисшите раси се заклеймява и приема за пречка при пречистването на германската нация. Нацистите успяват със сила и заплахи, но и чрез пропагандно привличане, да притиснат германското общество – всички се боят от действията на фюрера и се опитват да защитят собствената си безопасност. Използвайки това нацистите съумяват с бързи темпове да промият съзнанието на немските бюргери, а това промиване на мирогледа личи ясно в отношението към еврейските общности и подготовката за още по-крайни и репресивни действия.
Ключова се оказва 1939 г. – избухването на Втората световна война позволява геноцид срещу европейските еврейски общности, или т. нар. Холокост (равносилното понятие на иврит е Шоа). Събитието, което преобръща историята на XX в. и оставя дълбок трагичен отпечатък, заради проявената с индустриален размах изключителна жестокост към една определена мирна етническа група. Жертвите на Холокоста наброяват покъртителните 6 милиона души. Трябва да разберем добре етимологията, истинското значение на думата – Холокост идва от древногръцки език и означава жертвоприношение. Древните гърци използват думата за годишното принасяне на 100 вола в жертва на боговете, за да ги почетат и измолят покровителство в трудни моменти. Древногръцката практика предполага и момент на изгаряне на принесеното. За нацистите еврейските общности стават изкупителна жертва, която трябва да бъде принесена възможно най-бързо. Понятието Шоа се отдалечава като днешна употреба от религиозните препратки и намира въздействащо послание в осмислянето на геноцида – това е събитие, което представлява катастрофа.
Холокостът преминава през няколко етапа[ii], ръководен и провеждан от репресивния апарат на нацизма – организацията СС и нейните ръководители като Хайнрих Химлер:
1) хаотично унищожение; изселване на германските евреи извън пределите на т. нар. от нацистите Велика Германия и създаването на т. нар. специални отряди, които имат за цел да спомагат за масовото унищожаване на еврейското население; движат се паралелно с настъплението на германската армия в полските и съветски територии (един от най-жестоките примери е масовото убийство на 50 000 съветски евреи в местността Бабий Яр край Киев);
2) рационализирано унищожаване; провеждане на конференцията във Ванзее през януари 1942 г. под председателството на довереника на Химлер, Райнхард Хайдрих – конференцията синхронизира действията на отделните нацистки служби по взетото окончателно решение на еврейския въпрос; създаване на лагери за масово унищожение (повечето в полски територии, окупирани от нацистка Германия) като най-зловещи примери с Аушвиц (Освиенцим) и Майданек; масово депортиране на евреи от цяла Европа, което завършва със зловещ ритуал по разпределяне и избиване в газови камери; в обсега на рационализираното унищожаване освен евреи попадат славяни, роми, африканци и хомосексуални мъже.
Развитието на лагерите за масово унищожение и осигуряването на ефикасно транспортиране се дължи на административното упорство и идеологическа лоялност към нацизма и неговите антисемитски идеи от страна на офицери от СС като Хайдрих или Адолф Айхман. Лагерите за политически противници се развиват в лагери за геноцид – пример е Дахау край Мюнхен; през 1940 г. има крематориум, а през 1941 г. вече е оборудван с газова камера. Аушвиц е създаден само няколко месеца след нацистката окупация на Полша, а през 1941 г. започва активна дейност – зад стените на комплексите се намира мрежата от газови камери и крематориуми[iii]. Тайната полиция (Гестапо, подчинена административно на СС) също изиграва своята роля в осигуряването на депортирането. Административни фигури като Айхман гарантират разпределянето и транспортирането до лагерите – една зловеща схема с невинните човешки животи.
Лагерите са освободени в края на Втората световна война от съветски, британски и американски части. Възмездието застига мнозина от нацистките престъпници – рано или късно. Айхман се укрива, бягайки в Аржентина, но при операция на службите на новата Държава Израел го залавят и той е съден в Йерусалим. Политоложката Хана Аренд, която отразява журналистически процеса, знаменито разпознава в Айхман баналността на злото – зло, ръководено съзнателно от обезличен чиновник, с идеологическа коректност към нацисткия режим, методично; голямата грижа на Айхман си остава разписанието на влаковете, които отвеждат хиляди жени, деца и старци в лагерите – неговото съзнание е изпразнено от чувството за отговорност и хуманност, услужливо притъпено от идеологическите клишета и усещането за изпълнителност и кариеризъм в привеждането на заповедите на висшестоящите.
3. България – непосредствено преди и непосредствено след началото на Втората световна война
Плановете на Хитлер за смазване на гръцката военна съпротива срещу италианската окупация от 1940-1941 г. предвещават минаване през България. Страната запазва първоначален неутралитет, но бива заплашена от премазване от нацистката военна машина. Този краен фактор поставя България с вързани ръце и принуждава влизането в Тристранни пакт (нацистка Германия, фашистка Италия и Япония). Присъединяването става факт на 1 март 1941 г. в двореца Белведере във Виена – министър-председателят Богдан Филов, отявлен германофил, слага подписа си под договора. Германия се нуждае от изграждането на съюзна система на Балканите и това превръща София в ключ за гарантирането на балканския хинтерланд при едно възможно германско настъпление срещу СССР.
Демокрацията като политическа форма в България е разбита още през 1934 г., когато Военният съюз и политическият кръг „Звено“ извършват държавен преврат.
Превратът е реалност на 19 май 1934 г. и отваря път за авторитарен, безпартиен, националистически режим. Ограничава се свободата на словото, засилва се ролята и правомощията на полицията, извършват се административни реформи засилващи централизацията; външната политика се ориентира към силите-победителки в Първата световна война (Франция, и в чисто балканските измерения на Версайската система – силната кралска Югославия) с цел гарантиране на ревизия на злополучния Ньойски договор схващан като диктат над България. Започват противоречия между политическите и военни сили зад преврата и монархическия институт.
През 1935 г. цар Борис III действа, за да получи политически контрол – отстранява политиците от „Звено“ и радикалните офицери, създава удобна политическа фасада, чрез която да управлява държавата. Важна фигура в тази фасада е министър-председателят Богдан Филов (1940-1943 г.), който се свързва публично с ориентирането на страната към съюза с нацистка Германия и прокарването на политически мерки, които затвърждават монархичния авторитарен режим и националистически уклон[iv].
4. България и антисемитизмът
Постепенно антисемитизмът започва да се корени в средите на политиците-германофили и определени националистически кръгове. Аналогично на Нюрнбергските закони българското правителство издава Закон за защита на нацията (ЗЗН), който влиза в сила от януари 1941 г.; още преди приемането на закона в София започват протести – напомнят се заслугите на еврейската общност през Първата световна война, а професионални сдружения (на писателите, художниците) също застават срещу прилагането. Въпреки многобройните усилия да се спре това политическо безумие, немислимото става реалност. ЗЗН е приет през декември 1940 г. – в някои негови клаузи е описано, че хора от еврейски произход не могат да бъдат поданици на българската Корона; отнето е правото да избират и да бъдат избирани; налагат се квоти при постъпването в учебни заведения; забраняват се бракове с етнически българи[v]. Този закон така несправедливо ограничава гражданските права на българската еврейска общност, че формално се постига тематичен синхрон между българското и действащото германското законодателство. Представата за граждански свободи изчезват и това предизвиква критика както при самата еврейска общност, така и в очите на широкото гражданство. Последвалите протести не успяват да отменят расисткия ЗЗН, наложен от германофилското правителство. Тук в подкрепа на еврейската общност застава Светият синод на БПЦ, който определя ЗЗН като противоречие на християнските морални норми. Определен е като такъв, понеже християнството проповядва любов към ближните, а законодателството посяга към правата на цяла една общност. Опитът на Светия синод да защити българските евреи и изиска отмяна на ЗЗН за жалост е неуспешен. Какво следва за еврейската общност?
5. Българската еврейска общност в Шумен и отвъд през горнилото на военните години
Първо трябва да отговорим на въпроса каква е ролята на българската еврейска общност. Тя наброява ок. 50 000 души; евреи заемат значителен процент от обществени длъжности като лекари, чиновници, адвокати и т.н. Трябва е отбелязването на техния произход – евреите, живеещи на територията на България са сефаради; техните предци произхождат от Балканите и Испания. Ориентирани са към занаятчийство, за разлика от ашкеназите (евреите от Германия и Северна Европа). Говорят ладино (шпаньолски), диалектен испански. Иврит е езикът за молитви, и най-често е употребяван в синагогите.
След приемане на ЗЗН, българската култура е ощетена, защото се доказват еврейските корени на значителни и популярни творци. Засегнат е композиторът Панчо Владигеров, получаващ известност в Германия преди антисемитската нацистка политика; неговото творчество е забранено в Германия, поради доказване на еврейски произход. Така се губи невероятно музикално богатство, заради политически безумия. Друга личност, засегната от ЗЗН е Дора Габе. Писателката от еврейски произход е съдена, защото е сключва брак с българин (известният литературен критик Боян Пенев). Според ЗЗН евреи не могат да сключват брак с етнически българи и доста нейни колеги оказват на Габе помощ по време на съдебния процес. Наранено е също достойнството на ветераните от войните, сякаш забравен е приносът на мъжете от еврейската общност в редиците на българската армия. Героите биват осмивани, само заради своя етнически произход. Това са последици от сляпото политическо копиране на една чужда на българското общество расистка политика. В модерната българска история няма вкоренен антисемитизъм на битово ниво, а българските евреи не са ограничавани на религиозна основа – дискриминацията е изразена на политическо равнище. Пропагандата на правителството е продължавана от националистически организации – примери за такива са младежките организации на ратниците, легионерите и казионната организация Бранник, които потъпкват достойнството на българската еврейската общност, извършват нападения над магазини и домове.
Еврейската общност е разпръсната из цялата страна – основни центрове са София (където живее близо половината от българското еврейско население), Пловдив, Русе, Шумен. В градовете еврейската общност оставя ярък отпечатък като културно и духовно присъствие. Оцеляването на българските евреи и преживяването на репресивното антисемитско законодателство е предизвикателство. Машината на времето преброжда много места, но Шумен е мястото от най-голямо значение; еврейската общност е витална, и допълнително се увеличава, защото са интернирани евреи от София, които започват дейност за поддържане на нормален начин на живот и успяват да допринесат за развитието на града. Интересно е да проследим как шуменската общественост се отнася към еврейската общност и кои известни личности застават срещу приемането и прилагането на ЗЗН.
Какво носи толкова голямо значение на шуменската еврейска общност? Значимостта се дължи, от една страна, на благотворителните акции – още от 1870 г. в Шумен е създадено благотворителното дружество „Милосърдие“, имащо за цел да подпомогне бедните. Съществуват и други такива дружества – например, едно от тези дружества шие униформи за бедни ученици от качествени платове. Всичко това е основата на добрините, които евреите правят. През 1883 г. се създава ново дружество наречено „Хевра Кедуша“, то е санитарно и осигурява безплатна медицинска помощ и безплатни погребения за бедните. През XX в. благотворителната дейност се засилва – на 8 август 1915 г. е създадено женско дружество, което да помага морално и материално на нуждаещото се еврейско население. Наречено „Ерманас Аунадас“, съставено от видни представителки на еврейската общност. Друго важно дружество е „Макаби“, създадено на 10 февруари 1907 г. с цел да развие спортната подготовка на младежите.
За жалост, през 20-те год. на XX в. дружествата изпитват сериозни трудности в упражняването на дейността си, но през 30-те год. подновяват още по-активно своите усилия. Документи на читалище „Добри Войников“ доказват, че са получавани дарения за ремонти и обогатяване на библиотеката. В шуменското село Осмар в читалищния салон стои табло с имената на дарителите, и личи името на Барух Нисимов, който работи като фелдшер и дарява над 2000 лева и множество книги на читалището. Дори във времена на репресии срещу цялата общност, тя отново намира начин да отвори сърцето си за благотворителна дейност. През 1941 г. във Видин става наводнение и около 40 шуменски евреи се включват в подписката на фонд „Зимна помощ“. Тези хора събират шест пъти повече средства за видинчани от тогавашния кмет на Шумен Хараламбиев, който успява да събере 500 лева за пострадалите.
Еврейската общност има заслуги и за развитието на фармацията в Шумен. Става дума за Бежарановата аптека, която е най-голямата в града. Аптеката е държана от Нисим Бежарано, и се намира в еврейската махала на парка „Кьошкове“. Бежарано получава разрешение да отвори лаборатория към аптеката, за да може да произвежда лекарства с най-добро качество, което печели доверието на шуменци. Тези дейности дават своя отпечатък в историята на града[vi].
В преломните 1940-1941 г. започва истинският ужас за еврейските общности. Първият удар е приемането на ЗЗН, а след това българското правителство копира методите на нацистката власт и налага интерниране – изселване от един град в друг. Евреите са изселени от София и разпределени в различни краища на страната, например в Шумен, Разград и др. Стотици хора трябва да започнат своя живот отначало и да преустановят дейността си от професионалните и публични позиции, които заемат. Дискриминация протича и на чисто психологическо ниво – белязването на евреите с внушението, че са расово изключени от българската нация – задължаване за носенето на жълти значки, които са познати като Давидови звезди. Тези значки будят подигравателни погледи и реакция сред нееврейското население. Евреите се страхуват да минат без значките по улиците, или да не им бъдат скъсани от някого. Друга психологическа атака е налагането на ограничението на професиите.
Забраните не спират, а продължават рефлектирайки върху психиката особено на младежите. Забранено е посещенията на кина (в Шумен – „Одеон“ и Военен клуб, които са разположени в центъра на града). Наложен е вечерен час – 21.00, а при неспазване „виновниците“ подлежат на полицейско наказание. Има случаи на полицейско насилие над местната общност – като побой над жена, която отива до магазина и закъснява да се прибере. Освен вечерен час е наложена и забрана за придвижване по главните улици. Еврейското училище е затворено и превърнато в жандармерия, което ограничава просветната и културна автономия на общността. Поставянето на надписи „Еврейско жилище“ е един от най-унизителните примери на дискриминация; допълнително накърнява достойнството и маркира формалното изключване и разграничаване на еврейската общност. По редица обществени сгради са поставяни табели „Забранено за евреи“, като пред известната шуменска сладкарница „Джована“. Забавленията и достъпът до публичност на еврейските младежи са ограничени, например унизителна е невъзможността на еврейските младежи-абитуриенти да бъдат на своя бал – поради страх от наложения вечерен час.
Безумие извършено от германофилското правителство е смяната на имена – например, Роза да стане Херцелина, защото Роза не е еврейско име. Смяната запазва красивите нееврейските имена. Спортната дейност също е ограничена. Забранено е посещаването на салона на дружество „Юнак“, защото дружеството е колективен член на Бранник – казионната националистическа организация, която приема антисемитка поза. Окачват се нацистки знамена с пречупен кръст (свастика) по еврейските домове.
Ултимативният етап на репресиите идва през 1943 г. Тогава нацистите настояват всички български евреи да бъдат депортирани. България няма политически избор и трябва да изпрати своята еврейска общност. Шуменските евреи трябва да бъдат натоварени за София на 10 март 1943 г., където събрани с останалите български евреи да отпътуват за окупираната от нацистите Полша с цел вкарване в лагерите за масово унищожение. Страхът е неописуем – понякога полицията прилага насилие над еврейското население. Изпращането извън границите на България се отлага. Ролята на цар Борис III остава дискусионна. Еврейските общности, над 11 000 души, от т. нар. Нови предели (Беломорска Тракия и Вардарска Македония) са депортирани в лагера Треблинка – формалното оправдание е, че не са български поданици. Българските евреи от т. нар. Стари предели на царство България не са депортирани, но подлежат на допълнителни рестрикции.
Нека не забравяме значимите личности от Шумен, които защитават еврейската общност. Първият известен шуменец, застъпил се за еврейското население, е Стилиян Чилингиров – културен деец, председател на Сдружението на българските писатели, който съставя изложение в защита на евреите. Заедно с колегите си, като Елин Пелин, развиват защитата си за на основа колко несправедлив е ЗЗН. Отвореното писмо до народните представители не дава резултат, но Чилингиров продължава да се бори. Друга личност, изразяваща неприязън към ЗЗН е Марин Тютюнджиев – завършва право и развива политическа дейност. Обявява се изцяло против ЗЗН подписвайки протестното изложение на известния със своята положителна роля заместник-председател на Народното събрание Димитър Пешев срещу изселването на евреите. Оказаната помощ не попречва на Народния съд да наложи присъда, а след изчитането на присъдата Тютюнджиев е убит през февруари 1945 г. Принос дава и Любен Дюгмеджиев – днес позабравена личност, с реална роля в събитията. Завършва право и след получаване на докторска степен в Загреб се завръща в България. Сътрудничи с Георги Димитров в Българската работническа партия (БРП). Изразява активна гражданска позиция, за да защити българската еврейска общност. От трибуната на Народното събрание се изказва за отмяна или промяна на някои алинеи от ЗЗН, за да улесни живота на евреите стъпващи в „смесени“ бракове. Използва за пример писателката Дора Габе. За своята политическа позиция срещу антисемитското законодателство е изпратен в трудовия лагер „Гонда вода“ в Родопите.
6. Оцеляването – от родина към отечество
Важен момент, особено след драматичните събития от 1943 г., става миграцията на български евреи към Палестина. Миграцията е нелегална и често взема голям брой жертви – това става още по време на обсъждането на ЗЗН. Гемията „Салвадор“ потъва по време на буря в Мраморно море на 14 декември 1940 г., където загиват и шуменци тръгнали към Палестина. Няколко шуменци потеглят с кораба „Дориан II“ на 22 февруари 1941 г. Въпреки трудностите, които включват престой в британски лагери в о. Кипър, успяват успешно да пристигнат в Ерец Израел. Организираната миграция започва след приключването на Втората световна война, особено след създаването на държавата Израел през 1947 г. Започва т. нар. Голяма алия на значителна част от българската еврейска общност в края на 40-те год. на XX в.
Заключение. Дотам и обратно
Еврейската махала край парка „Кьошкове“ е потънала в достолепната тишина на отминалата глъчка. „Градът много се е разхубавил. Аз никога не можех да си представя ул. „Раковски“ (улицата на еврейската махала) павирана и то с дървета от двете страни!?! Право да ви кажа много се затъжих“, пише Емил Фархи, който мигрира за Израел през 1950 г. Допълвайки „страх ме беше от спомените“, но когато през 2011 г. отново посещава Шумен се изпълва с оптимизъм и спокойствие. Машината на времето свърши своето – пренасянето дотам и обратно.
Бележки
[i] Али Ратанзи, Расизмът, с. 226-228
[ii] Франсоа дьо Фонтет, История на антисемитизма, с. 114-124
[iii] За спомени и архивни фотографии прегледах – The Auschwitz Album, pp. 16-67. Изданието проследява депортирането, пристигането и “селектирането” на групите от европейски евреи, тяхното превръщане в конглагеристи (лагерно облекло, предаване на личните вещи) и път към газовите камери.
[iv] Подробно за този период от модерната българска история съм почерпил информация от Елена Стателова и Стойчо Грънчаров, История на нова България, 1878-1944, с. 519-636.
[v] За протестите срещу ЗЗН и ключовите извадки от ЗЗН касаещи еврейските общности – Давид Коен (съст.), Оцеляването, с. 101-163.
[vi] Прочетох спомените на неговата внучка Бети Леон Фархи, която с топлина и внимание разказва за своя дядо и неговата аптека – Бети Леон Фархи, Шумен-Яфо и обратно.
Интернет ресурси
http://archives.bg/jews/ – сайт на проекта на Централния държавен архив „Еврейската общност в България“; разполага в богати секции от архивни материали за българската еврейска общност преди Втората световна война, ролята на изпълнителната и законодателната власт в България за периода 1939-1944 г., обществената реакция срещу антиеврейската политика, а секцията „Спасители“ е посветена на активни обществени фигури като Димитър Пешев с роля в активизирането на обществената реакция; достъпни в рамките на проекта са и общо 13 документа, касаещи изселени от София в Шумен евреи за периода май-септември 1943 г. (последно посетен февруари 2018 г.)
http://lib-shumen.iservice.bg/sv/ – сайт на Регионална библиотека – Шумен с дигитализирани издания на местния общински вестник Шуменски общински вести, издаван в началото на 40-те год. на XX в. (януари 1940 – април 1944 г.); съдържа журналистически материали, които позволяват да проследим от една официална гледна точка обществения и културен живот в Шумен, влиянието на националната политика на местно ниво, присъствието на шуменската еврейска общност
http://www.yadvashem.org/ – сайт на Мемориалния комплекс „Яд Вашем“ в Йерусалим; притежава богата колекция от достъпни архивни материали, образователни ресурси (документални видеа) и виртуален достъп до историческия Музей на Холокоста (използвам версията на английски език – последно посетен февруари 2018 г.)
https://www.ushmm.org/ – сайт на американския Мемориален музей за Холокоста; богати архив материали; притежава секция посветена на ролята на България с фотографии, текстови документи и аналитичен материал, част от фотографиите са дарение от Алберт Фархи – неговите родители Нисим и Каролина са от Шумен (използвам версията на английски език – последно посетен февруари 2018 г.)
Критическа литература
The Auschwitz Album, Jerusalem: Yad Vashem International School for Holocaust Studies, 2008.
Ратанзи, Али. Расизмът. Кратко въведение, София: Захарий Стоянов, 2009.
Стателова, Елена и Стойчо Грънчаров. История на България в три тома. Том III. История на нова България 1878-1944, София: ИК Анубис, 1999.
Фонтет, Франсоа дьо. История на антисемитизма, София: ИК Кама, 2002.
Хараланова, Бета. „Емиграцията към Израел и евреите в Шумен“ – доклад в конференцията „Евреите в Източна Европа и Съветския съюз по време на Втората световна война“, Софийски университет, 2012.
Документи, спомени Коен, Давид (съст.) Оцеляването. Сборник от документи 1940-1944, София: Шалом, 1995.
Фархи, Бети Леон. Шумен-Яфо и обратно, София: Алианс принт, 2014.
Все в един и същи строй