Cui prodest да сме по такъв начин несериозни?

Време за четене: 3 минути

Стенописите на Сикстинската капела. Снимка: Calvin Craig , Unsplash

Знам, че ще вляза в спор de gustibus, обаче публикуваният вчера текст на Георги Господинов, написан от позицията на човек, който има определен образ на писател, не ми се вижда много сериозен.

Най-много в него се зачудих коя ли ще е тази Сикстинска капела на бъдещето. Със своите стенописи от Сътворението до Второто пришествие, които изпълват предела на човешките представи, Сикстинската капела на Микеланджело ме отвежда към вечността, в която няма минало, настояще и бъдещe. Тя е построена, за да бъде Божий храм, макар че в нея се служи много рядко, в дните, в които не е изпълнена с шушукащи си посетители. А и капелата, истинската, е разположена в Рим, Вечния град. Щом ще имаме Сикстинска капела на бъдещето, изглежда трябва да имаме и Рим на бъдещето, което е абсурдно.

А да не говорим, че Дарвин никъде не казва, че сме „братя по болка“ с гинко билобата, черешата и шипковия храст, както загатва Георги Господинов. (Ако гинко билобата е живо същество, би следвало и с коронавируса да сме „братя по болка“.) Позатърсих се и установих, че Дарвин пише в тази своя бележка само за „животните“, animals, тоест тези, които са animalia, имат anima, което означава „дъх“, „дихание“, но и „дух“, „душа“. Всъщност, ако намерите, ще видите, че Дарвин разсъждава накратко за философския, екзистенциалния въпрос за човешката душа.

Изобщо, смятам, че в публикувания текст се пише за много любов, но с не толкова много човеколюбие. Още в началото му влиза едно скрито (или не толкова) противоречие за това, че хората се мислят за господари („забрави [ли] сме, че не сме господари“), а всъщност са „късни гости, милиони години, след като масата е била сложена“. Непременно сякаш трябва да има една дихотомия и това да са единствените две възможни позиции. „Не [сме] домакини дори“, казва ни писателят, сиреч – изводът е почти неизбежен – Земята не е нашият дом.

Колко по-хубав е наративът на Битие, който дава човеку свобода („плодете се и се множете„), дава му отговорност („във ваши ръце са предадени“), която, разбира се, ще ни се търси за всяко дело („Аз ще изискам…“, казва Бог). И след тези думи Бог сключва своя завет с хората и „с птиците и с добитъка, и с всички земни зверове, които са при вас“, тоест „с всяка жива душа“ на Земята, защото Бог е казал и на рибите, и на птиците да се плодят и да се множат. С всички, без да ги дели на „домакини“ и „гости“.

Въобще, във време на пандемия най-вероятно всички страдат, макар и някои да не го показват. Дори и тези, които не са засегнати от болестта, най-вероятно се вълнуват. И да не е patiens, у всеки се появява някакъв πάθος, макар и не медицински. Много е уместно тук да си припомним един от класическите поети, Саади, който още през 13 век ни казва:

چو عضوى بدرد آورَد روزگار
دگر عضوها را نمانَد قرار

тоест „Понеже щом някой ден един от членовете изпита болка, останалите членове не остават равнодушни“, говорейки ни за това, че всички хора بنى آدم, бани Адам, тоест децата на Адам, помежду си са като членовете на едно тяло.

Затова в това време на страдание ми се струва, че е много важно да сме сериозни. А ако не сме сериозни, можем да се шегуваме. Защото „животът е твърде сериозен, за да не се шегуваме с него.“, както ни казва (може би) Честъртън. Той продължава с това, че „ние се шегуваме със смъртния одър, но не и пред смъртния одър.“ А това, че пандемията днес не е равнозначна на „черна смърт“ и „смъртен одър“ (и затова „меметата“ са напълно възможни) се дължи и на доброто владеене на Земята от човека, на неговия ум, който е развил медицината, и на грижите на всички медици.

И ето, питам се, „cui prodest“ да сме по такъв начин несериозни, при тези хубави опции, които имаме – сериозността и шегата?

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.