Греховете на България към македонските българи

Време за четене: 2 минути

Корицата на списание „Илюстрация Илинденъ“, София, април 1930 г., книга 5 (25). Снимка: Георги Драганов

Завъртя се колелото и Македония отново е актуална тема в България. Не просто хора, а назначени за интелектуалци от Горни Лом, Русе, Шоплука, Каспичан, Варна и Люлин дават непотърсена цялата си експертиза по една тема, която не просто не могат да разберат, но и нямат усета да почувстват. „Македония е българска“ върви редом с божидардимитровото „Маймуни“, а откъснати от корените си столични парвенюта ни обясняват как за пореден път че всичко това не ни касаело, че в европейското семейство нямало място за патриотизъм и че сме живели в миналото.

Преди да заговорим за това колко измислен бил македонският език обаче нека си дадем сметка на първо време, че също толкова измислен и „ГМО“ е настоящият български език и че въпросът за връщането на стария правопис не е просто някакъв артистично-естетически фетиш към един атавизъм, но жива нужда да се върнем към обединяваща всички диалекти в етническото ни землище норма. Всеки последващ коментар за езика е второстепенен.

Македония е не просто „българска“, но изстрадала крепост и котило на българщината от най-дълбока древност. Македонец (или ако предпочитате – македонски българин, но пък не съм чул някой да се дразни на етнонимите на шопите, тракийците и добруджанците) е не само Гоце Делчев, но и отец Паисий, но и братя Миладинови, Симеон Радев, Андрей Ляпчев, и кой ли още не. Македонските българи исторически са онзи неизменен елит на България, чиято липса осезаемо се чувства след 1944 г. Затова и копнежът е още силен. Охрид за България е онова, което е Сион на еврейския народ и нищо по-малко.

От друга страна следва да си дадем ясно сметка, че историческият неуспех да присъединим Македония като част от българското етническо (а не географско, забележете) землище към останалите вече свободни български земи е нищо по-малко от исторически провал и че превесът, който румелийци вземат на Учредителното събрание има огромно по своята обхват и сила значение. Македония от Възраждането ходи по своят самостоятелен път и отказът на останалата част от българите (не просто на „комунистите“) да се борят за изгубените си сънародници не е нещо, което да премине без съответната травма. Македонските българи с право се чувстват изоставени и предадени. Ситуацията е много по-различна от тази в Гърция, защото там границата е истинска и онези, които не са били асимилирани са били чисто и просто прокудени. Както вече посочих въпросът е не географски и не за „Велика България“, а етнически.

Същевременно митовете на македонизма следва да бъдат парирани – къде деликатно, къде остро, но винаги неизменно. Без да настояваме за безпристрастнен поглед към миналото – и тук са включени всички онези прегрешения към македонските ни братя, за които удобно си затваряме очите – няма как да вървим заедно към бъдещето. А това бъдеще не е задължително да бъде „европейско“ или „атлантическо“, но в името на дедите ни определено трябва да бъде споделено.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.