Кой е „Дядо Иван“, освободител от турско иго?

На илюстрацията: „Презвитер Йоан от Индиите“, изображение върху испанска морска карта от XVI век. Вижте по-малко
Време за четене: 4 минути

На илюстрацията: „Презвитер Йоан от Индиите“, изображение върху испанска морска карта от XVI век.

С прозвището „дядо Иван“ българският народ нарича през Възраждането ласкаво Русия, към която храни надежди за освобождение от турския ярем. Традиционно за първообраз на този персонифициран образ на Русия се приема или московският цар Иван III (1462–1505 г.), или Иван IV (1533–1584 г.), известен с прякора Грозни, т.е. Страшни.

Иван III е известен с това, че през 1472 г. се жени за София Палеологина, племенница на последния византийски император Константин XI и по този начин Московското княжество започва да претендира за византийското наследство и да настоява, че чрез този брак империята е пренесена от Втория Рим (Константинопол) в Третия Рим (Москва). Управлението на Иван III обаче не се отличава с никаква враждебност спрямо Османската империя – Московското княжество воюва с Казанското ханство, но с Кримското ханство, което е турски васал, Иван III е в подчертано добри отношения.

При Иван IV Грозни руската военна активност е насочена основно на северозапад срещу Ливонския орден и Швеция и на изток и югоизток против татарите. През 1552 г. Казанското ханство (геополитическият наследник на Волжка България) е унищожено, а столицата му Казан е плячкосана. Четири години по-късно Иван Грозни ликвидира и Астраханското ханство.

Теоретично победите на Иван IV Грозни „срещу бусурманите“ биха могли да са прослужили като основа на това по-късно в колективните представи на българите по Дунава той да се превърне в „дядо Иван“, спасителя от непоносимата тирания на турците. Практически обаче, за да бъде това предположение исторически издържано, съществуват някои неумолими препятствия от обективен характер. През XVI–XVII век българите не хранят надежди за помощ от страна на Русия (Московията), а са обърнали погледи към Австрия. Така например в навечерието на Първото търновско въстание (1598 г.) тримата му главни ръководители – никополският търговец Тодор Балина, търновският архиепископ Дионисий Рали и дубровнишкият търговец Павел Джорджевич, не са в Москва, а в Прага, където са приети от австрийския император Рудолф II. Подобна е ситуацията и при избухването на Второто търновско въстание. Този път в Москва е изпратен Ростислав Стратимирович, считан за потомък на видинския цар Иван Срацимир. Там Ростислав се среща с московския патриарх Йоаким, който го отпраща обратно заедно с племенника си Савелий Дубровски. През 1686 г. все пак въстанието избухва, но не заради някаква реална помощ, получена от Москва, а защото след разгрома при Виена през 1683 г. австрийската армия настъпва срещу османците в Унгарската равнина и това дава надежда на поробените балкански християни, че е дошъл часът за избавление. Две години по-късно избухва и Чипровското въстание. И в този случай българите (този път католици) се надяват на австрийска помощ, а не на руска.

Ако се прочете внимателно „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски, в нея няма да се открие дори и намек, че към времето на написването й (1760–1762 г.) българите по Дунава са очаквали да бъдат освободени от „московците“, както Паисий нарича Русия, в противовес на „русите“, тоест на старата Киевска Русия. Тоест възникването на образа „дядо Иван“ като персонификация на Русия е станало след 1762 г. – най-вероятно между руско-турската война от 1768–1774 г. и тази от 1828–1829 г. или малко след нея.

Олицетворяването на страна или народ в образа на някакъв митичен „дядо Иван“ реално е продукт на средновековното мислене и манталитет, а не на това от края на XVIII и първата половина на XIX век. И наистина, през Средновековието християнският свят има своя „дядо Иван“, по-точно „презвитера Йоан“ или „първосвещеника Йоан“. Той бил могъщ източен християнски владетел, царуващ над вълшебно царство, пълно с най-различни причудливи твари. За Йоан се твърдяло, че бил от древния род на влъхвите, споменати в Евангелието. Той властвал над същия народ, над който и те властвали и бил толкова богат, че имал скиптър от цял изумруд. Йоан бил толкова велик и могъщ, че му прислужвали крале и херцози. В царството на Йоан нямало сиромаси, нито крадци и обирници, нямало ласкатели и скъперници, нито раздори, лъжи и пороци.

Първото споменаване на презвитера Йоан е през 1145 г. в хрониката на Отто, епископ на Фрайзинген. Той представя Йоан като заклет враг на мюсюлманите (селджукските турци) и потенциален съюзник на кръстоносците в Близкия Изток. Отто от Фрайзинген твърди, че при престоя си в папския двор в Рим се бил срещнал с „Хуго, епископ на Габала“ в Сирия, който му разказал

преди немного лета някой си Йоан, крал и свещеник, властващ в далечния Ориент отвъд Персия и Армения, християнин, както и целият му народ, макар и несториани, водил война против братята-крале на персите и мидийците, наречени Самиарди, и завзел столицата им Екбатана. След тази победа презвитерът Йоан, както той държал да бъде назоваван, тръгнал да отвоюва Йерусалим в полза на църквата, но когато войската му стигнала Тигър и не намерила начин да я прекоси, се върнала на север [за да я прекоси], тъй като той бил чул, че в тази си част реката била скована от зимни ледове. Като прекарал няколко години на бреговете й в очакване да замръзне, той се принудил да се прибере у дома.

Ореолът около презвитера Йоан угасва чак през XVIII век, след като близо пет столетия във всички тези слухове, разкази и легенди за него са се били преплитали по причудлив начин надеждите на европейците, че на изток имат мощен съюзник срещу мюсюлманите, откъслеци от християнски предания за дейността на апостол Тома в Индия, отзвуци от сведения за съществуването на манихейската Уйгурска империя и на несторианските държави на найманите и кераитите в Монголия и на християнското коптско царство в Етиопия.

Легендите за първосвещеника/презвитера Йоан циркулират де факто в католическа Европа, което предполага, че преданията за този могъщ владетел не са били познати в православния византийско–балкански свят. В действителност нещата не стоят точно така. Легендите за страната на презвитера Йоан например са били известни на арменците (поне на тези от Киликийска Армения), които локализирали царството му в района на Самарканд. За западноевропейците обаче именно Византийската империя била „центърът за комуникация“ с великия източен монарх. Така например през XII век, по време на апогея на кръстоносното движение, в Западна Европа се появява писмо, уж изпратено през 1165 г. от презвитер Йоан до ромейския император Мануил I Комнин. В това писмо пишело

…на презвитера Йоан прислужвали 7 крале, 60 херцога и 365 графа; 12 архиепископа седели от дясната му страна, а 20 от дясната му наред с патриарха на свети Тома, митрополита на самаргантите и епископа на Суза.

С други думи, през Средновековието, поне до падането на балканските държави под властта на османците, историите за великия първосвещеник Йоан свободно са циркулирали от Пиринеите до Сирия и от Балканите до Германия. С унищожаването на християнските балкански държави легендите за великия враг на исляма Йоан потъват в мрака на общата деградация на културата на византийско-балканския югоизток. За да изплуват ненадейно и трансформирани до неузнаваемост в колективните представи на българите от началото на XIX век под образа на предопределения да ги избави от властта на агаряните „дядо Иван“, сиреч Русия.

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.