Българите в Азия – „Книгата на пътищата и страните“ на Абул Касим Ибн Хордадбех

Време за четене: 5 минути

Централна Азия днес. Източник на картата

Оригинална публикация

Когато отворят учебниците си на глава „Произход и ранна история на българите“, българските ученици и студенти от десетилетия получават следния кратък, ясен и учудващо самоуверен отговор: древните българи (мнозина все още ги наричат упорито „прабългари“) са били тюрки, роднини на хуните, и са тръгнали към Европа от земите на планината Алтай и Минусинската котловина, родината на всички тюрки. Езикът на древните българи бил тюркски, от т.нар. огурска група, в която влизат също така изчезналите хунски, аварски и хазарски език. Въз основа на тези схващания, възприети като доказани аксиоми, в масовото съзнание на съвременния българин беше набита като с чук представата, че древните българи са били ниски, кривокраки примитиви, с дръпнати очи, които най-добре умеели да се бият и да яздят кон, а в почивките между тези занимания дъвчели конска пастърма и пиели прокиснато кобилешко мляко.

Така очертаният образ на древните ни предци страда от един решаващ дефект – не е подкрепен от данни от писмените паметници. Защото ако древните българи бяха пратени да си правят компания с хуните и тюрките въз основа на някои сходства между няколко думи от езика им от IX век с думи най-вече от съвременния чувашки език (да, с език, документиран чак след XVI век), то писмените данни упорито отказват да работят за тюркската теория за произхода на предците ни. Няма нито един писмен паметник, който дори да намеква за племе или народ „българ/булгар/болгар“ в района на Алтай и/или Минусинск. За други области на Азия обаче изворите не са така мълчаливи. Съществуват поне четири средновековни извора, споменаващи „булгари“ или „бурджани“ в Средна Азия, цели 2500 километра пò на юг от Алтай и Минусинск. Най-ранният от тези извори е „Книгата на пътищата и страните“ на иранеца Абул Касим Ибн Хордадбех.

Българите в Азия според „Книгата на пътищата и страните“ на Абул Касим Ибн Хордадбех

Абул Касим Ибн Хордадбех (ок. 820–912 г.) не е случаен човек. По линията на баща му Абдаллах Ибн Хордадбех той произхожда от богата иранска зороастрийска фамилия от Табаристан (днешен северен Иран), приела впоследствие исляма. Някъде през 70-те години на IX век Абул Касим Ибн Хордадбех се оказва началник на търговското разузнаване на Арабския абасидски халифат, ключов пост, който не само му позволява, но и го задължава да чете и изслушва шпионски доклади, разкази на търговци и да се рови из недостигналите до наши дни архиви на старата персийска империя на Сасанидите. Така през 885 г. се появява неговият географско-исторически труд „Книга на пътищата и страните„. На едно място в него се среща едно изключително важно за нашата история сведение:

§ 11 Владетелите, които Ардашир[1] нарекъл шахове:
Бузург Кушан-шах[2], Килан-шах[3], Буз Ардаширан-шах[4], което значи [владетел] на Мосул, Майсан-шах[5], Бузург Арманийан-шах[6], Азарбазган-шах[7], Сиджистан-шах[8], Марв-шах[9], Карман-шах[10], Бадашваркап-шах[11], Йаман-шах[12], Тазийан-шах[13], Казаш-шах[14], БУРДЖАН-ШАХ, Амукан-шах, Сабийан-шах[15], Мушкиздан-шах (в Хурасан)[16], Аллан-шах (в Муган)[17], Барашкан-шах (в Азербайджан)[18], Куфс-шах (в Кирман)[19], Макран-шах (в ас-Синд)[20], Туран-шах (в [страната] на тюрките)[21], Хиндуван-шах[22], Кабулан-шах[23], Ширйан-шах (в Азербайджан), Райхан-шах[24], Гиган-шах (в ас-Синд)[25], Балашаджан-шах, Давархан-шах (в страната ад-Давар)[26], Нахшабан-шах[27], Кашмиран-шах[28], Бакардан-шах[29], Кузафат-шах – всичко това са имена на владетели.

[Цитирано по: Ибн Хордадбех. Книга путей и стран. Баку, 1986, с. 61].

В горния откъс Ибн Хордадбех изброява онези владетели, които били получили титли от персийския шаханшах (император) Ардашир І (224–241 г.). В края на царуването си той разгромява Кушанската империя в Средна Азия и започва да изгражда система от васали и протекторати по периферията на Персийската империя. Сред тези васални владетели се оказва и някой си Бурджан-шах. БУРДЖАН е традиционната персийска форма на името на българите, нерядко употребявана от мюсюлманските автори успоредно с арабското БУЛГАР (Bulghar). Следователно „Бурджан-шах“ следва да се превежда като „Бурджански/български цар“ или като „Цар на (страната/областта) Бурджан“. Къде обаче са се намирали земите на този бурджански или български цар?

localization_bulgarians_arab_cartographer
Локализация на Бурджан по данните на Хордадбех.

Списъкът на Ибн Хордадбех не се подчинява на стриктна географска логика. Изброяването започва с кушанския император в Средна Азия, станал васал на персите в остатъчните му земи, след което върви на запад към днешен Северен Ирак, Армения, Азербайджан. След това рязко тръгва обратно на изток към Табаристан, Мерв, Керман, Систан (Сакастан). Оттам обаче стрелката се насочва на югозапад към Йемен и Хира. Тогава се появява и Бурджан-шахът, след който стрелката започва да прави зигзаци по картата от земите на Азербайджан към река Инд и Пакистан. С оглед на тази географска несигурност съществуват две възможности.

Едната е споменатият Бурджан-шах да е бил вожд/владетел на някакви българи в Източен Кавказ. Този вариант е възможен, доколкото към 237 г. арменският цар Трдат/Тиридат ІІ е принуден да сключи сепаративен мир с персите и вероятно да приеме някаква форма на подчинение заедно с други владетели от Задкавказието.
Другата възможност е споменатият Бурджан-шах да е бил някой владетел, чиято държавица възникнала върху развалините на разсипаната от персите Кушанска империя в Средна Азия. Този вариант се подкрепя от едно сведение, оставено от писалия през 20-не години на XIII век Йакут ал-Хамави (ал-Руми). В своето съчинение „Муджам ал-Булдан“ („Речник на страните“) той прави следното любопитно изброяване на области в Средна Азия:

Четвъртата [зона или климат] започва от земите на Китай, Тибет и Хотан и включва тези селища, които са между тях. Тя минава през планините на Кашмир, Болор, БУРДЖАН, Бадахшан, Кабул, Гур, Харат, Балкх, Тухаристан, Марв, Кухистан, Низабур, Кумис, Джурджан, Табаристан, ал-Райи, Хумм, Хамадан, Азербайджан, Мосул, Харран, Азаз, ат-Тугур, островите Кипър, Родос и Сицилия и оттам до Заобикалящото море, преминавайки проливите между Испания и земите на Магриб.

[Цитирано по Табаков, Димитър. Хоризонтът на познанията. Българите през вековете. София, 1999, с. 203-204].

За разлика от Ибн Хордадбех, страните у ал-Хамави са изброени коректно спрямо реалното им географско местоположение. Страната Бурджан се намира на север или северозапад от Болор (днес Балтистан) и Кашмир, но преди Бадахшан, Кабул и Балх. Тоест, съдейки по сведенията на ал-Хамави, страната Бурджан най-вероятно е обхващала района на градовете Баглан, Ишкамиш, Кундуз, Хулм и древния Варну (виж оградения с червено сегмент на картата). Тя излязла на политическата сцена на Средна Азия след разпадането на Кушанската империя под ударите на персите през 30-те години на III век. Дотогава страната Бурджан била скривана под нейната политическа „шапка“ редом с множество други народи и племена.
Йакут ал-Хамави обаче не е последният средновековен автор, който пише за територии в Средна Азия, населени с българи. През XII–XIII век към темата започват да проявявят интерес и някои източнохристиянски автори.Следва продължение.


Бележки

[1] Персийският шаханхаш Ардашир І (224–241 г.).

[2] Великият Кушан-шах, владетел на целия Мавераннахр. Титла, създадена специално за поставените от сасанидските шахове управители на завзетите по времето на Ардашир части от Кушанската империя.

[3] Шах на Гилян.

[4] Титла на владетеля на Мосул.

[5] Владетел на областта ас-Савада в сасанидско време.

[6] Великият цар на Армения.

[7] Владетелят на Азербайджан.

[8] Владетелят на Сакастан, Систан.

[9] Владетелят на Мерв.

[10] Владетелят на Кирман.

[11] Владетелят на Бадашваркан. Бадашваркан е досасанидското название на Табаристан южно от Каспийско море.

[12] Владетелят на Йемен.

[13] Арабският цар на Хира.

[14] В редакция Б – Карас-шах.

[15] Владетелят на сабейците, т.е. на жителите на северномесопотамския град Харран.

[16] Титла на шаха в Хорасан.

[17] Титла на шаха в Муган, Азербайджан.

[18] Титла на шах в Азербайджан.

[19] Титла на шаха в Кирман/Керман, Иран.

[20] Титла на царя на Макран в ас-Синд в района на река Инд.

[21] Владетелят на царството на тюрките Туран между реките Инд и Хилменд. Възможно е обаче да става дума за областта близо да Калат в Белуджистан.

[22] Титла на един от владетелите на Индия.

[23] Титла на владетелите на Кабул, извеждащи потеклото се от кушанските императори.

[24] Титла на владетел в Индия.

[25] Един от владетелите в ас-Синд.

[26] Владетел на ад-Давар, област между Систан (Сакастан) и Гур.

[27] Може би владетел на Нахшеб в Средна Азия (П.Г.).

[28] Владетелят на Кашмир.

[29] Може би владетелят на Парадан, област близо до Квета в днешен Пакистан.


Поредица БЪЛГАРИТЕ И СРЕДНА АЗИЯ

1. Българите в Азия според „Книгата на пътищата и страните“ на Абул Касим Ибн Хордадбех

2. Планината Имеон и „скитите“ на Михаил Сирийски

3. „Страната на българите“ североизточно от Самарканд

4. Българите по двата бряга на река Аму Даря

5. Следите от българите върху картата на Средна Азия

Facebook Comments Box

8 Comments

  1. Бурджан по никакъв начин не означава БЪЛГАРИ.
    Има достатъчно истински изследвания на употребата на това име. Изследвания от истински учени, а не от папагали.
    Г-н Голийски да си гледа работата, българи в Азия не е имало

  2. гар/перс/-планина ,бурз/перс./-планина,Бурджан-планинска страна,Бурджан=Дагестан,Бурджан=Гарчистан
    Гарчистан е в южен Тохаристан
    Болгар-Голяма планина

  3. гар/средноперсийски-пехлевийски/-планина
    борз,бурз/староперсийски-авестийски/-височина,планина

  4. Аспаруховите прабългари са имали владение на територията на днешен Дагестан с име Бурджан.Бурджан е ираноезичен вариант на Дагестан,което означава планинска страна.

  5. Народът «Бушк / Буши», земята Паскатир, башкирите, и мнимите «българи» в Средна Азия от «Ашхарацуйц»

    Един от неясните въпроси в «Ашхарацуйц» е свързан с употребата на названието «бушк» Բուշք (Boušk`), или буши (-к е суфикс за мн.ч.). Според П. Голийски, това е вероятна форма на българския етноним, свързан със земите на север от Кавказ и в Средноазиатското междуречие. Българският арменист е жертва на заблуда и както ще видим, става дума за съвсем друг народ!?
    Първоначално «буши» е употребено в описанието на племената на север от Кавказ, сред народите на Азиатска Сарматия, след съобщението за четирите български племена: «В средата на тази река (Атл или Волга) има остров, на който се укрива народа на 8) Баслите, от силните народи 9) Хазари и 10) Бушхи (Bushkh), които идват тук на зимни пасища и се разполагат на изток и запад от реката. Островът се нарича «Черен», защото «почернява» от многото събрали се Басли, населяващи го заедно със своите стада. Птоломей нарича този остров Грав (Grav)». (АГ, 1883)
    Районът на Калмикия, между р. Източен Манич, р. Кума и Волга се нарича от древността «черните земи» и както смята Гадло, най-вероятно това е о-в Грав, а в античностат и ранното средновековие северния бряг на Каспийско море е бил доста по-южно от съвременния, така че тези реки са се вливали непосредствено във Волга.
    Това е част от каспийското крайбрежие, ограничено от древното корито на Калаус, р. Кума и Волжката делта, през ранното средновековие. Грав идва от латински gravis – голям, обширени, но също нисък, глух, т.е. забутан, краен. Преводът като «черен» вероятно идва от близостта на арменската дума gorsh – сив. Сукрян превежда «бушк» като Pouschkhes (прочит на източноарменски). (Soukry,1881: 36)
    Същият текст фигурира и в по-стария «съкратен списък»: «В Сарматия е планината Шантайин и (планината) Дзиакан и множество други планини и реки и Атл със 70 ръкава, където се е укрепил народът на басилите. И в Сарматия живеят множество народи, които са следните: хазири (Khazirk’) Խազիրք, букхи (Bukhk`) Բուխք, барсили (Barsilk’) Բարսիլք, апшели, апхази, царски сармати, …. царят на Севера е хаканът, който е господар на хазирите, а царицата е Хатун, която е жена на хакана от народа на барсилите». (АГ, 1877, 35-37)
    Известно е че «басли / басили» е вариант на изписване на името барсили в арменските източници. В «съкратената редакция» е споменато два пъти, като «укрепили» се в делтата на Волга и като съседи на хазарите, букхите, апсилите и абхазците. В превода на Сен-Мартен четем «les Khazirs, les Boulkh, les Barséliens”, което показва че «букх» трябва да се чете като «булх», тъй като в ръкописа който е използвал, се изписва с допълнителен «лад» Բուղխ (Boułkh). (Saint-Martin, 1819: 355, 451)
    В «разширения списък» са посочени като живеещи около делтата на Волга, и източни съседи на хазарите и баслите (барсилите). Съкратената редакция описва състоянието по време на Хазарският каганат, като уточнява за близките родствени отношения на хазарския владетел с барсилите. В разширената редакция това изречение е в малко по-друг вид: «На изток живеят 52) Савирите до река Талта (Атл / Волга), отделяща Азиатска Сарматия от Скития, или това е Апахтар или Туркестан. Царят им се нарича хаган, а царицата, жената на хагана, хатун». (АГ, 1883) «Апахтар» е от средноперсийски ābaxtār и означава север, т.е. северната страна е Туркестан – Тюркския каганат. Тук хазарите са заменени с тюрки и историческата картина е свързана с властта на Тюркския каганат над Източното Предкавказие в началото на VII в.
    И така формата «букх» (Bukhk`) Բուխք, е препис на етноним, който до X в. се е произнасял «Булх» Բուղխ (Boułkh) – бълг(ари). Първоначалното изписване на «Булх» е било с по-стария арменски шрифт «йеркатагир» и е използвана буквата «люн» (lyun) а не «лад» (lad), като изписването е било с главни букви: Լ «люн» и Ղ «лад». Поради близкото им произнасяне, отговарящ на нашето «л» и в ранното средновековие, те са били напълно заменяеми фонетично. В следващите векове, при преписите се използват и малки букви, което води до записване с малка буква ղ «лад» която е сходна, особено при ръкописно изписване ղ, с շ «ша» (sha). При предаването на чужди етнически названия, особено с по-късния шрифт «болоргир» буквите «лад», «люн» и «ша» често се бъркат от преписвачите.
    Като пример П. Голийски посочва че Вардан Аревелци (Вардан Велики) пише Աթշ Атш, вместо Աթղ Атл (Атил – Волга) с объркване на «лад» с «ша». Поради тази причина първоначалният запис «Булх» с Լ «люн» ԲՈՒԼԽ започва да се предава и като ԲՈՒՂԽ, а впоследствие и с малки букви Բուղխ (Булх с «лад» / Бугхкх) лесно преминава в Բուշխ (Бушх с «ша»). (Голийски, 2006: 553-554)
    Или П. Голийски, обяснява появата на формата «буш» (буши), като резултат на грешки в по-късните преписи (булх > бугхкх > бушх). Той смята, че навсякъде в арменските източници «буши / бушк» е винаги синоним на българи (булг). Но това не е така!
    Твърде неясно е споменаването на народа «бушкх» сред най-важните народи в Скития, само в «Разширената редакция», при описанието на Средна Азия (Скития): «По новия, разширен списък: 34-тата страна в Азия е Скития, започва от река Атил (Волга) и се простира на югозапад до планината Емаон, която я разделя на две части: на Апахтарк (Северна земя) и на Тюркастан (т.е. Птолемеевото делене на Външна и Вътрешна Скития, според планината Имаус). На север тя граничи с Неизвестна земя, на запад, със Сарматия при река Атил, на юг – с Вирканското море , Ария и Индия, до южното разклонение на планината Емаон. По-нататък се простира, планината Емод (Хималаите), която отделя Скития от Индия. На изток Скития граничи със Страната на Чените (Китай). В Скития обитават 43 народа, между които Ихтиофаги (рибояди), Галактофаги (млекопийци), Херибаци (при Птолемей Rhibii), живеещи в Хреав , страна, отнета от тях (завладяна) от Персите. Останалите народи носят такива варварски имена, че е излишно да ги споменаваме. От тях знаем само народа на Бушкхите / Бушхити (Bowškh) Բուշխ (у Сукрян Bouchkhs), който в настоящото време живее в тази страна. В нея (Скития) има 5 страни, от които ще споменем Согдиана, наречена още Сагастан или Саке (Страна на Саките)». (Soukry, 1881: 56, армен. текст с. 42)
    В тези две области обитават до 15 народа, богати занаятчии и търговци, на пространството между Тюркастан и Арийците. …», следва описанието на Емавон / Имеон… «От петнадесетте народа единият се нарича Масагети, царицата на които умъртвила Кир , зад него е народът Бкхух (Bkhoukh) Բխուխ (по Сукрян Bokhoukh), зад тях на северозапад се намира народа на Холозмийците (Хорезъм), които се занимават с търговия, където в областта Тур (исторически Туран) се добива Холозмийски камък, лапис-лазули, (лазурит) и най-добрия сердолик. И още един народ (пропуск) и още народа на Тухарите (Tukhars). От 43-те народа едните се казват Хептал (Ефталити / Hephtalites), другите Алхон , третите Валхан , наречени така по градовете, лежащи на великата река Думос . От тези планини извират още 10 реки». (Soukry, 1881: 57, армен. текст с. 43), (АГ, 1877: Скифия), (АГ 1883)
    Виждаме че има две сходни названия, Бушк, или Буши, разположени на изток от Атл (Волга) и народ разположен по-източно, съседи на масагетите и хорезмийците, наречен Бхух / Бкхукх. Според Арсен Сукри, Бхух е арменски запис на споменатите от Птолемей (кн. 6, гл. 12, Согдиана) народ Пасики (Pasicae / Πασκαί), живеещ между Окс (Амударя) и Яксарат (Сърдаря), съсед на ятиите и тохарите. (Soukry, 1881: 57, бел 2 под лин.)
    Акад. Сурен Еремян е направил карта-реконструкция, по картата публикувана от Керопе Патканян, която е вариант на картата на Птолемей. Посочил е бушите като западни съседи на ефталитите – алхан / алхон и валхон, които живеят по поречието на Думос или Сърдаря, а народът Бхух, той е сметнал, че вероятно е сгрешен запис на Булх (Boułkh) ԲՈՒՂԽ. (Eremian)
    Това мнение на Еремян в различни преразкази и интерпратации беше многократно цитирано от П. Добрев, който вижда в него «безспорно доказателство» за неговата «Балхара край Памир». (Голийски, 2006: 365-370)
    До колко обаче е основателна поправката на Еремян ? Ако предположим, че задноезичното «кх» е по-късен препис на по-стар запис с «лад», поради взаимозаменяемостта на двете букви в резултата на фонетичната трансформация «ł > ġh», би трябвало изходният вариант да се е произнасял като «Блукх» или «Блул». Следвайки обаче изложението на текста, е съвсем ясно, че народа «буши» е различен от разпложения по-източно народ «бхух».
    Като се съпостави класическата карта създадена по «Географията» на Птолемей, с картата на Еремян, се вижда че народа «бхух / блух или блул» съвпада с народа «билти» (Biltae, Bilthe) на Птолемей, или това са балтите от Балтистан, или Болористан, ранносредновековен Болор (VІІ в.), в китайските източници Болуло, т.е. народа «буриши» в района на Гилгит, който днес се състои от двете общности хунзи и ясини. Връзката блух-билтхи или блул-болуло е напълно логична. Така че със сигурност иде реч за буришите и няма никакво основание, тук да търсим някакви мними «българи» както наивно направи П. Добрев! А както се вижда, в голяма грешка е и самия Еремян!
    Подобно е и положението с народа «Бушкх» в Скития. На части «Хрониката на Михаил Сирийски» е прведена на арменски език, от киликийския архимандрид Давит (Давид), арменския «свещеник и лекар» Ишок (Ischôk) или Исак, и е окончателно цялостно оформен от Вардан Аревелци в 1248 г. (Касабян, 1981: 115) В арменския превод, се казва, че Скития е частта от земята, която започва от Атл (Итил – Волга) и достига до Имавон (Имеон). В Скития има 43 варварски народа. Най-важен от тях е народът на пхушхите Փուշխ (Phoushkh), другият е народа на тухарите, за които смятаме, че са същите татари. (Във френския превод на Виктор Ланглуа: «Toute cette contree est habitee par 43 nations qui ont des noms barbares dans leur idiome, et dont la principale s’appelle Pouchkh. L’une de ces nations porte le nom de Tougharck qui, est, a ce que nous croyons le meme que Tatarkh». (Langlois, 1868: 375-376)

    Следва историята на татарите: «И както научихме, предците им произлизат от страната Туркастан, отделили се от източната страна и живели в голяма нищета, препитавали се с разбойничество и грабежи, нямали религия, а почитали Слънцето, и за магиите си използвали плъстени идоли, които носели със себе си. След като минало време, някои от техните ясновидци (жреци) призовали Небесния бог поради лошото положение на своите сънародници. И той им дал на всеки отделен имот и те му дали обет. Скоро след това те излезли срещу един малък град, завладели го и се преселили там. Окуражени от успеха си, скоро завладели цялата страна. След като укрепнали, те победили персите и завладели царството им. От мъдреците на тази страна (Персия) се научили че има предсказание, според което Бог име е отредил да завладеят целия свят. … следва отклонение за това как Кир бил предоопределен да завладее Вавилон, а Навуходоносор – Йерусалим, и т.н. «И всички тези мъже (били вдъхновени), че Бог действа чрез тях, а те са само изпълнители на волята му. Ето защо тези татари, вярвайки на предсказанието се, разделени в три части, по реда определен от техния цар, който се нарича хан. Първата част се насочила към Индия, втората отишла към северната пустиня, а третата се насочила към центъра на Персия, и достигнали до нас»… след което следва описание на разорението на Армения. (Голийски, 2006: 384-385), (Langlois, 1868: 375-376)
    Инок Магакий (Григор Акнерци, живял през ХІІІ в.), в своята «История на народа на стрелците», т.е. татарите, привежда същите сведения за «бушхите» : «От смесването на трите (библейски) рода: Агари, Кетури и Исава, под влияние на Злото, възникнал безобразния народ Татари, което означава: остри и леки (?). Но Св. Нерсес наричаше тези остатъци от родовете Агари, смесени с народите Гог, потомци на Торгом, владеещи Скития, т.е. между река Атил, планината Имаус и Каспийско море. Тук живеят 43 народа, които на варварски език се наречат Хуж и Дуж , т.е. народи, живеещи отделно. Главният от тези народи се нарича Бушх (Bushkh), а другия Тугари, от които по мое мнение, произлизат Татарите. За самите Татари сме слушали, че от своята туркестанска родина, се преселили в някаква източна страна, където живяли дълго време в степите, като се занимавали с разбойничество и живели в голяма бедност…». (ИМ, 1871: 3-4)
    В друг анонимен арменски документ, от 1248 г., т.нар. «Паметна записка» от манастира Аменапркич се казва: «Появи се от североизток чужд и див народ, потомци на Торгом и Агар. Заради нашите грехове, бог ги изпрати, подобно буря, както предвещаваше преподобния свят отец Нерсес и ние търпяхме всякакви ужаси от този народ на стрелците, който наричали «остри и леки» или «тур» и «ар», откъдето (от които думи) се получава (името) татари. Светият Нерсес ги нарече потомци на Агарите, които владеят Скития, намираща се между река Атил и планината Емавон, където обитават 43 племена, наричащи са на своя варварски език хужакани (т.е. Хуж и Дуж или Гог и Магог). Най-силният от тези народи е бушх, а другия тугар, тези за който предполагам, че са татари. Както казват те, предците им излезли от Туркестан и се отправили на изток». (Галстян, 1962)
    Причината поради която татарите се свързват с тохарите е следната. Татарите са известни с названието «токуз-огузи» и «токус-оба» или «девет рода». То се предава от арабите като тагазгаз, тагазгар, тагаргар, поради което е и объркването с тугари, тохари, в арменската и византийска историографска традиция. (Гаркави, 1870: 11)
    Според арменската легенда, Нерсес който е арменски патриарх от ІV в., проклел арменците заради греховния им живот в беззаконие, и предсказал нашествието на «народа на стрелците». В 365 г. на църоквен събор, главата на арменската църква Нарзес I Партев, обявил няколко закона, за брака и божественото поклонение. На събора, Нарзес осъдил остатъците от езическите обичаи като полигамията, която още се практикувала сред арменската аристокрация. Нарзес, забранява и билзкородствените бракове, между братовчеди, както и брак на вдовицата с брата на починалия съпруг. Но някои от реформите на Нарзес не били приети дори от арменсикят владетел Аршак II, и в резултат на това, католикоса изпада в немилост, и е заточен в Едеса. Тогава произнася своето «пророчество», но скоро след това умира, отровен от враговете си. (Паяслян, 2011: 46-47)
    Или известната библейска легенда за Гог и Магог, която използва Нарзес, арменските автори от ХІІІ в. я свързват с татаро-монголското нашествие.
    В своята «Хронографическа история» Мхитар Айрванеци (живял в ХІІІ в.) пише: «На 100 годишна възраст, той (Аврам) родил Исак, а на 148 години, взел за жена Кетура, която му родила 6 сина: Емран, Ескан, Ектан, Мадиан, Есбок и Совив. От тях произлезли Пахлавите (партяните), Магите (персите), Хатаите (киданите, чжурчжените, респ. Северен Китай), Татарите т. е. Мовк, (или Мушк / Мосох). (МА, 1869: виж 3286 Р.Х 3284.) В бележките си към «История на народа на стрелците» на Григор Акнерци, преводачът К. Патканов (Патканян), отбелязва: «Това са същите Бушхи, както у нашия автор, и цитира горния пасаж от Мхитар Айрванеци». (МА, 1869: бел. 2)
    В своята «География» или «Ашхарацуйц» Вардан Аревелци (Велики) не споменава бушх / пушх и дава друго сведение: «Скития е страната на Тюрките, която се простира от р. Атл до планината Мур (Имеон). Тук живеят тохари (Tukharik), ефталити (Heptaghk / Heptałk) и др. варварски народи. А на североизток в края на света, страната Чинумачин граничи с булгхарите Բուլղարսն (Boulgharsn), откъдето излязъл татарския род – Хогта-хан, син на Чанкзхан (Чингиз хан), Хулаву хан, син на Хогтагха хан, Абагха хан, син на Хулаву хан…» и … «А на изток от страната на персите, първо е страната Чинумачин и града Хата , където се стичат богатствата на целия свят. Те са православни християни (намеква се за съществуването на несторианското християнство), имат царство и църковно устройство и справедлив съд…и пр.». (Голийски, 2006: 357-358)
    Географията «Ашхарацуйц» на Вардан е достигнала до нас в различни преписи и добавки правени през различно време, като най-късните са от ХV в. В арменското издание от 1984 г. (ВА,А), цитирано от доц. П. Голийски, думата «българи» вече е написана с «люн» и «лад», който вече предава звука «gh», което показва по-късното време когато е правена тази добавка. Трябва обаче да отбележим, че във френският превод на Сен-Мартен, публ. в 1819 г., споменаването на булгхарите като съсед на Чинумачин отсътва което показва, че е по-късна добавка на неизвестен преписвач. (Saint-Martin, 1819: 437-439)
    Вардан е познавал българите на Балканите (пулгарите) Պուլղարաց (Poulgharac), защото ги споменава като съседи на власите Ուլախաց (Oulakhac) и сарматите (Sarmatacis): «Отвъд реката Дунав е народа на Гетите. След това са Русите, чиято столица е града Москва. В съседство е народа Улакх (Oulakh) (власите), а след това са българите, които се простират до земята на сарматите».: Au-dela du fleuve Danube est la nation les Getes. Ensuite sont les Russes, dont ls ville Moskou est la capitale. Dans le voisinage on trouve la nation des Oulakh (Valaque) puis celle des Bulgares, qui s`étend jusqu`au pays des Sarmates. (Saint-Martin, 1819: 451)
    Наблюдава се наслагване на по-стара (готи, сармати), с по-нова (руси, Москва) информация. Съобщението за българите на Дунав е след съобщението за българите в североизточния край на света, граничещи с Чинумачин, става дума за различни народи с едно име (дунавски и волжки българи).
    Без съмнение, Чинумачин е Китай, в епохата на Чингиз хан, когато е разделен на северна и южна част, съотв. Чин и Мачин. В средновековната писмена традиция, названието Чинумачин, Чин и Мачин се появява с възникването на чжурчженската «златна» империя Цзин, сменила киданската династия Ляо в 1125 г. Тогава китайското пространство отново се разделя на две части, северна – Цзин и южна, където в 960 г. се обособява Империята Сун. Чин и Мачин отразяват точно това състояние на Китай, Чин – Северен Китай или Цзин и Мачин, което произлиза от китайското Манцзу (Mán zú) 蠻族, «варвари» защото така презрително в Северната империя Цзин, наричат враждебната Южна империя Сун, която не приема, варварския, некитайски, чжурчженски произход на династията Цзин. В това отношение Рашид Ад Дин, главният хронист на Чингис хан, ясно уточнява че «Мангия е Южен Китай, който китайците наричат Мачин, а монголите Нянгас». Друг арабски автор Ибн Батута нарича Северен Китай – Хатай, а Южен – Сун, като ни посочва географската реалност преди чжурчжунското нашествие. (Поспеловский, 2002)
    Въпросните «булгхари» на Вардан, цитарини в арменското издание, са волжките българи, последната позната страна, на североизток зад която са диви и неизвестни земи. Няма никакво основание да смесваме страната на българите (Волжка България) с татарите и легендата за бушх и тугар (татарите), защото в своята «Всеобща История», Вардан казва: «С настъпването на 670 г. (1221 г. от н.е.), някаква чуждоезична войска с непозанити черти на лицата, излязла от страната Чин и Мачин, и тяхното име било Мухал и Татар (монголи и татари)». (Эмин, 1861: часть ІV) Или тататрите идват от Чин и Мачин, и естествено преди да тръгне на запад, Чингис-хан покорява първо Северен Китай а после и Сун.
    Народа «бушх» или «пушх», който заедно с тугарите, арменската историческа традиция свързва с предците на татарите, и показва съвсем друг произход. Въпросните «бушх / пушх» отразяват представата за «страната Паскатир», разположна на изток от Волжка България.
    Вилхелм де Рубрук описвайки своето пътешествие в страната на монголите пише: «гл. 23. За река Ягик и различните земи и народи в тази страна. Като пътувахме 12 дни от Етил, ние стигнахме голяма река която се казва Ягик (Яик). Тя тече от север в земята Паскатир и се влива в споменатото море (Каспийско). Езикът на Паскатир и на унгарците е един и същ. Те (жителите на Паскатир) са пастири и нямат градове. Страната им на запад граничи с Голяма България (т.е. Волжка в случая). От тази земя на изток, до спомената северна страна няма нито един град. Затова и Голяма България е последната страна в която има градове. От тази земя Паскатир са излезли хуните, а по-късно унгарците. Исидор казва, че с бързите си коне, те преминали Стената на Александър, която задържала дивите народи зад скалите на Кавказ…» (ПВС, 1957: 87-194) Плано Карпини нарича Паскатир с името Баскарт. Всъщност това е Башкирия или Бажгирд / Башгирд.
    Р. Бейкън (XIII в.) също пише за «страната Паскатир» в своето «Голямо съчинение» (Opus major): «И философът Етик в своята «Космография» подчертава, че народа който е бил затворен зад Каспийските врати ще нахлуе в света воден от Антихриста който ще наричат свой бог [сред] боговете. И, несъмнено, тартарите са били зад тези вратаи и са излезли [оттам]. След като разрушили вратите, както ни е известно. … И от тази България започва реката Етил, за която вече стана дума. От нея на изток се намира земята Паскатир, която е Голяма Унгария (Hungaria major), от където за излезли хуните, а по-късно и т.нар. хунгри, които днес се наричат унгарци (хунгари). Те са взели със себе си и българите, и други народи, разрушили са, както казва Исидор, «Вратите на Александър». И наложили данък на всички [страни] почти до Египет, и разорили всички земи до Франция, следователно, са притежавали голямо могъщество, каквото днес имат и тартарите. И голяма част от тях се заселили в сега известната Унгария (разположена) до Бохемия и Австрия, която днес (се нарича) Унгарско кралство. И близо до земята Паскатир се намират балхите от Голяма Балхия, откъдето са дошли балхите в земята на Асана между Константинопол, България и Малка Унгриия. Този народ, татарите наричат илак, което е същото като и блак (влахи, Влахия), тъй като тартарите не могат да произнасят звука «б». А в южната част на тази тартарска пустиня, се намира Каспийско море. И по-нататък на изток са Кавказките планини». (Бэкон, ВС)
    Йоан (Джовани) де Плано Карпини (XIII в.) пише за походите на татарите: «Връщайки се оттам (Унгария, Полша), те нападнали земята на Мордваните (Мордва), които са езичници, и ги победили. След това нападнали Билерите , или Голяма България (Волжка България), която разорили изцяло. Оттук тръгнали на север към Баскарт, или Голяма Унгария, която също победили». (ПВС, 1957: гл. 5)
    Както се вижда от описанието на Рубрук, и Бейкън, Паскатир / Башгирд се схваща като дива източна страна, откъдето произлизали хуните, опустушили Европа и всички народи които са дошли от изток – унгарците, българите, а сега и татарите, свързвани с народите «гог и магог», затворени зад «Вратите на Александър» т.е. проходите на Кавказ. Бейкън дори включва по инерция и напълно погрешно сред тях и власите, подчинени на Асан (бълг. цар Иван Асен II). Подобни представи не са били чужди и на арменските автори, следвайки традциите на християнската средновековна литература. Поради което М. Аратамонов и Р. Кузеев, съвсем правилно свързват «бушкх» от «Ашхарацуйц» с башкирите. (Кузеев, 1974: 134-135, 150)

    Ако се върнем и вгледаме по-внимателно, в съобщението за бушхите, хазарите и барсилите, в «разширения списък» се казва, че «те идват тук на зимни пасища и се разполагат на изток и запад от реката», т.е. хазарите заемат западната страна, барслите са на острова образуван от ръкавите на Волга, а бушкхите са от източната страна. И това е особено важен факт.
    В «съкратената редакция» се споменават само хазарите, бугхите (булкхите), апсилите и абхазците като съседи на барсилите. Следователното имаме наслагвания на по-старо название «булхи» в Кавказ, съседи на абхазите и апсилите, т.е. точно българите, с по-ново Բուշխ, (башкири) добавено по-късно в разширената редакция, което обаче е записано с «ш» и «кх», а не с «лад».
    Всъщност става дума за различни народи, и неизвестинят преписвач, направил тази добавка в «разширения списък» е имал предвид точно башкирите, а не българите!
    Арабските автори, напр. Ал Гардизи съобщава башгирд като народ източен съсед на хазарите и зависим от него. Арабският пътешественик Салам Ат Тарджуман около 850 г., пропътувал разстоянието от столицата на хазарите във Волжката делта до страната на башкрите за 27 дни, описвайки пътя си през заблатена земя от която излъчвала неприятна воня.
    Ал Масуди споменава кангарските племена баджна (или баджан), баджанак, баджгирд, които живеели коло морето Бунтус (Понт). (Заимова, 2000: 39) Масуди смята че Черно и Каспийско море са били свързани. Баджгирд са предците на сър. башкири (башкорт).
    В описанието си на Западните региони, китайската династична история «Суй шу» казва, че сред племената «до бреговета на р. Аде (Ādé) 阿得Атил, обитават боху (bōhū) 撥忽, биган (bǐgàn) 比干, байевеи (báyěwèi) 拔也未…», и др. Съотв. възстановката на произношенията в ранносрденовековен китайски са撥忽 pāthət / băthət / puɑt-huot (по метода на Тиери, виетнамски bát-hốt), 比干pjíjkān / bickаn / piX-kan (по Тиери във виетнамски bỉ-can, корейски bi-gan), и拔也未 bhāzhámwïś / buat-iaX-miuəiH (по Тиери във виетнамски bạt-dã-mùi, корейски phay-ya-mi), или баджът, баджкан и баджамиш. (Schuessler, 2007: 162, 248)
    Самите баджанаки / печенези са потомци на старото сармато-масагетско население известни като пасиани и пасики на античните гръко-римски автори или канцзю (кангари) от китайските династични хроники. В епохата на Първия тюркски каганат се тюркизират окончателно. Заемат района от западните брегове на Аралско море, до делтата на Волга.
    Така че в крайна сметка Арсен Сукри (Сукрян) е прав, свързвайки народа «пушх / бушх» с пасиките на Птолемей. Но тази връзка не е пряка, а резултат от случайни съвпадения, и следствие на фонетичните преходи в арменския език при записването на различни етноними от различни епохи.
    Ако преди Х в. «булх» (bułkh) се чете «булгх» и отразява името българи, след Х в. и в следващите столетия започва да се чете «бугкх» и да се заменя от преписвачите със сходно звучащи букви, което пък води до объркване с други названия и в по-късни преписи.
    Както казват арменските автори, легендата за бушк и тугар идва от Св. Нарзес живял в ІV в. Тогава той е имал предвид точно пророчеството на пророка Йезекил и библейските легенди за гог и магог. Тугар и Пушкх са потомци но Торгом и Агар. В Библията египтянката Агар е наложница на Аврам, от който родила Измаил, прародителя на арабите. Мешех е един от предводителите на Гог и Магог и един от потомците на Яфет, такъв е и Торгом (смятан и за предтеча на кавказките народи). Мхитар Айрванеци казва «татарите т.е. Мовк» което Патканян тълкува като Мосох / Мешех или Мушк (в арменски).
    Мушките са народ принадлежал към доиндоевропейското, пракавказко население на Древна Армения. Но Айрванеци е допуснал грешка, Мовк не е Мешех, а Мовакан един от синовете на Торгом. Или става дума за изцяло библейски персонажи. Съвпадението с етнонима на едно от племената на печенезите (бажгирд / паскатир) е чисто случаен, но е възприет като дивата северна страна, от която са дошли хуните, и от която ще дойдат дивите народи гог и магог, които в ХІІІ в. придобиват реалното измерение на опустошителното монголско нашествие, предизвикало демографска катастрофа в цяла Евразия.
    Ето защо, за разочарование на «патриотите», няма абсолютно никакво основание да търсим някакъв «велик български народ» в Средна Азия, оставил дълбоки следи в арменската историческа традиция. Такъв никога не е имало.
    Такава идея, за някакво българско присъствие в Средна Азия, беше изказана в родната литература от Цв. Степанов, преди 20-ина години, но по съвсем друг повод. Степанов цитира текст от едно късно компилативно призведение, «Скитската история» на Андрей Лизлов, руски дворянин, съвременик на Петър Велики. Използвайки трудове на различни средновековни и по-късни европейски автори като Мачек Стрижиковски и Джовани Ботеро, Лизлов прави опит да напише история на татарите, Чингис хан, Златната орда, османските турци, като се спира и на по-древната история на Средна Азия или Скития в тогавашните представи. Цитирайки изцяло Джовани Ботеро, Лизлов пише: «Тя (Скития) се дели на четири части. Едната обхваща цялата Орда. Втората обхваща народите от Усон и Лопската пустиня (ез. Лоп нор, т.е. земите на уйгурите). Третата обхваща Китай, споменатата пустиня и Хинската държава (т.е. империята Цин). Четвъртата обхваща малко известните страни Белгиан, Аргон, Арсатер, Аниа». И по-нататък уточнява, че Белгиан е област разположена близо до Индия. Арсатер, според пророка Езра, е някаква страна, разположена зад персийските и мидийски планини, където се преселили част от евреите. Там живели дълго време и забравили всички Мойсееви закони одвен обрязването. И именно от тях произлези по-късно монголите на Чингиз хан. Лизлов не знае къде е Арсатер, но предполага че е или в Кавказ близо до Колхида и Мингрелия, или по-вероятно до Индия и смята че Арсатер и Белгиан е едно и също. (Лызлов, 1990: 9, 13) Разбира се това е старата еврейска легенда, за «изгубеното израилево тринадесето колано», или тринадесето еврейско племе, изгубило се далеч на изток, и от това племе ще се роди бъдещия Антихрист, а в нашия случай – татарите и монголите.
    Цв. Степанов прави съвсем прозволни аналогии между въпросната Белгиан (която нарича Белгиана) с народа «булх» в Средна Азия според «Ашхарацуйц», т.е. както видяхме е едно погрешно тълкуване на областта Балтистан. (Степанов, 2000: 78-79) Идеята е подхваната и доразвита от П. Голийски, който свързва Арсатер с Арсите-тохари и техния град Агни (Карашар), а във връзката Арсатер – Белгиана вижда пряко потвърждение за връзката българи – тохари. (Голийски, 2003: 384) Всичко това е много примамливо, дори напълно съвпада с моята теория за произхода на носителите на името «българи», но в тези отнасяния, няма нищо вярно.
    Лизлов ясно е посочил, че всички тези сведения ги е взел от Джовани Ботеро (1533 – 1617 г.), който е италиански (савойски) политически деец, пътешественик, географ, автор на географско описание на света «Relationi uniuersali» (Венеция, първо изд. в 1595 г.). Ботеро посочва тези название «Bеlgian, d’Arsaret, e d’Argon, e d’Ania», като част от тях свързва със «страната на Презвитер Йоан». (Botero, 1640: 103) А самите тези названия са взети от Марко Поло и описанието на неговото пъешествие до Китай (империята Юан): «Тук има един народ Аргон, което по френски се пише Guasmul (басмали)». М. Поло обяснява, че аргон са смес от християни, подчинени на Презвитер Йоан и мюсюлмани. (Поло, 1956: 94) Средновековната представа за Презвитер Йоан, който имал християнско царство далече на изток, идва от мъглявите съобщения за Ван-хан, монголският владетел съперник на Чингис хан, който бил християнин-несторианин. Според една от легендите, басмалите са предците на казахското племе Аргън, възникнало от смесване с монголското племе Арикан, което е мигрирало на запад под натиска на Чингис хан.
    Названието Аниа идва от народа Унг или Ун споменат от М. Поло и отговарящ на монголското племе онгути. Страната Арсарет / Арсатер, идва от названието Арсион, Арсирон, Арсус, или така М. Поло нарича Ерзурум в Армения (сега в Турция). (Поло, 1956: 277-278, 355) Затова и Лизлов първоначално го поставя в близост до Колхида.
    И въпросната Белгин (Белгиана), всъщност се отнася за Балахшан или Бадахшан, област в Афганистан, разположена на север от Индия. Марко Поло използва названията Баласиан, Баласка, Балачан, Балаша, Балашам, Балашан, Балазиан, или Басиан, Басция, отнасящи се за Кашмир и Балтистан. (Поло, 1956: 74-75, 355)
    Така че трябвя да се отнасяма с голяма доза критичност към такъв вид късни компилативни трудове, а не да ги възприемаме буквално.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.