Политиката на държавен капитализъм: Социализъм LITE

Време за четене: 6 минути

Снимка: Carl Nenzen Loven, Unsplash


„Война и мир“ препечатва статии от изданието „2020: Отвътре и отвъд“. Историята около изданието можете да откриете тук, а самата книга можете да прочетете в електронен формат или да си я поръчате безплатно на хартиен носител.


„Държавният капитализъм“ е чиста форма дървено желязо – оксиморон, чието съществуване не може да продължи дълго, не е в интерес на почти всички замесени и обикновено се сгромолясва с мощен тътен върху главите на архитектите си.

Причината за това е проста: за да функционира добре и да създава все повече блага за участниците в него, капитализмът се нуждае от пазар и свободна конкуренция. Държавата прави обратното – изтласква всички останали играчи, създава монополи и нарушава естествените принципи на свободна размяна. Именно това вътрешно напрежение обрича на провал, поне в средносрочен план, опитите за централизация и агресивна държавна намеса в различни сектори в България. Този провал обаче може да дойде и след плащането на сметката от страна на данъкоплатците.

За работещи примери на оксиморонния държавен капитализъм в наши дни често се сочат Китай, Турция, Русия, или в европейски контекст – Унгария в хода на дългогодишното управление на Виктор Орбан. Пораждането на такъв режим се случва най-често по два начина – твърд авторитаризъм решава да се възползва от възможностите, които предоставя пазарната система, или пък либерална демокрация поема юздите на собствената си икономика в отговор на реална или илюзорна заплаха. Във втория случай това е форма на обратен преход – свикнали сме да мислим за преходите като за преминаване от планова към пазарна икономика, но в случая процесът се обръща и държавата си връща това, което само преди десетилетия с нежелание е оставила на пазара.

Това, което имаме като държавен капитализъм

Тук, разбира се, идва и въпросът дали и в България се наблюдава развитие на модел на държавен капитализъм. Поредица от събития, случили се през последните няколко години, дават всички основания да се стигне до този извод:

• В хода на водната криза в Перник (и съпътстващите я събития в същия сектор в Североизтока) на преден план излязоха проблемите на местните ВиК дружества. Решението на проблема дойде под формата на създаването на централен холдинг, който да се занимава с управлението на водния сектор от птичи поглед и да инвестира в инфраструктура вместо отделните дружества.

• След изненадващото откритие, че силната позиция на „Лукойл“ създава сериозни проблеми на пазара на горива, решението беше създаването на държавни бензиностанции, които да подбиват цените на частните вериги – по всяка вероятност със субсидии от държавния бюджет, което поражда огромен брой въпросителни.

• Когато стана ясно, че след разпада на „Лафка“ разпространението на печата е изправено пред затруднения, решението отново дойде с намесата на държавна фирма – този път „Български пощи“, без да е ясно защо това е наложително.

• Аналогично, след изтласкването от пазара на така популярните доскоро лотарийни билети, останалата след тях ниша на хазартния пазар беше бързо запълнена от държавния спортен тотализатор.

• „Насърчителната“ Българска банка за развитие (ББР) от години се ползва за насочване на държавни средства към големи или съмнителни бизнеси, често близки до властта, докато същевременно банката е почти абдикирала от заявените си функции да подпомага среден и малък бизнес. Сходна е и съдбата на немалка част от европейското финансиране, въпреки че там проследяването е по-трудно.

• Често търгове и обществени поръчки се печелят от предизвестени играчи, особено в сферата на големите инфраструктурни проекти. Схемата там е още по-сложна, защото през бюджетни хватки се изпращат милиарди левове без поръчка към държавната „Автомагистрали“, която впоследствие ги разпределя към подизпълнители по свое усмотрение.

• От края на 2019 г. държавната „Информационно обслужване“ по закон отговаря за IT системите в повечето държавни институции, като така на практика се превърна в дигитален еквивалент на „Автомагистрали“.

Дори сам по себе си всеки един от тези примери – а списъкът не е напълно изчерпателен – би бил своеобразна червена лампичка за проблем в управлението и надхвърляне на обичайната роля на държавата. Взети заедно обаче, те доста ясно задават тона за подхода към икономиката, към управлението на кризи и към функциите на държавния апарат на последните няколко управления. И със сигурност това пълзящо превземане на различни сектори няма да остане без последствия.Следва логичният въпрос в какви обстоятелства одържавяването на разни отрасли и дейности би било оправдано.

Традиционният отговор гласи, че намесата на държавата на пазара е необходима тогава, когато свободната конкуренция не успява да предостави жизненоважна услуга – например здравеопазване или физическа защита. От гореописаните случаи единствено проблемите с водоснабдяването се доближават до такъв сценарий. В никакъв случай не може да се твърди, че достъпът до лотарийни билети или вестници е жизненоважен, и съответно има нужда държавата да се намеси и да го предостави. При повечето стоки и услуги пазарните провали са именно това – провали на отделни фирми и нищо повече, без социална цена, и намесата на държавата по никакъв начин не е необходима. С други думи, в случая се преследва друга цел, а именно овладяването с инструментите на държавата на определени отрасли, които са или много доходоносни, или предоставят политически предимства.

Приватизация наобратно

Стопанската история на прехода е до голяма степен история на приватизацията. От началото на 90-те години, заедно с цивилизационния избор за ориентиране на страната към ЕС и НАТО, вървеше имплицитният избор към раздържавяване.

Голяма част от решенията и усилията на първите няколко правителства след 1989 г. и на почти всички след 1997 г. бяха именно в тази насока. Маршът към одържавяване на редица сектори обаче заплашва вече свършената работа да трябва да се върши пак и поставя под съмнение същия този избор на принадлежност. Намесата на държавата във все повече отрасли не вещае нищо добро за конкуренцията в тях. Причината за това е, че държавата не е честен играч – тъкмо обратното, на нейна страна са всички органи, регулатори, бюджетът. Тя може да ги ползва, за да се наложи в сектора, който си е избрала.

При това положение малцина биха искали да се съревновават с нея и вероятността държавата да остане единственият участник в конкретна ниша не е малка. Има и изключения: това едва ли ще се случи в петролния сектор например, но от друга страна, все още не са се появили алтернативни билетчета за търкане. Видно, жертва на това ще бъде най-вече потребителят – когато държавата и единствено държавата предлага дадена стока или услуга, тя е на такава цена и с такова качество, каквото държавата е преценила.

Щетите по конкуренцията няма как да оставят общата бизнес среда незасегната. През последните години се наблюдава свиване на инвестиционните потоци. Безогледното нахлуване на държавата там, където не є е работа, представлява допълнителен сериозен повод за тревога и размисъл пред всеки бъдещ инвеститор. Днес целта е разпространението на медиите, но утре може да се окаже, че правителството декларира за национален приоритет и се опитва да сложи ръка на шивашките фабрики. Заради пълната липса на аргументация при действията на държавата и поставянето на сектори като лотариите в графата „от национално значение“ този пример не звучи толкова абсурдно. Не липсват и примери за употреба на съдебната система – в частност прокуратурата – за заграбване
на бизнеси. Рисковете от национализация само трупат още негативи в очите на потенциалните инвеститори, независимо дали са външни или местни.

Печалбите наши, загубите общи

Прехвърлянето на все повече дейности под опеката на държавата създава и риск от социализация на загубите. В нормална пазарна среда фалитът най-често означава, че фалиралият излиза от сектора, в който се е опитал да се бори. При държавните фирми обаче фалитът и постоянната работа на загуби означава единствено, че на данъкоплатеца може да бъде сервирана сметката за лошите мениджърски решения, остарелите бизнес модели и общо безхаберие в управлението им. Ако е необходим пример за това, няма нужда да се търси по-далеч от държавните железници. И докато в случая с железопътната услуга съществува аргумент, че тя работи на загуба, но обслужва слабонаселени места, където частният бизнес не вижда печалба, то същото трудно може да се каже за отраслите, в които днес настъпва държавата. Въпреки това не изглежда невероятен сценарият, в който бюджетът субсидира цените на бензина в държавните бензиностанции, за да могат да се конкурират, а когато неизбежно излязат на загуба, да ги покрие. Всъщност още от първите идеи за държавни бензиностанции правителството говори открито за работа на загуба.

Не са без значение и растящите възможности за корупция. В колкото повече дейности е забъркана държавата, толкова повече места за настаняване на добре платени позиции на близки до властта хора, които да вземат гореописаните мениджърски решения. Също толкова са и възможностите за притискане на останалия бизнес за „нерегламентирани плащания“. Това не би било проблем за страна, в която корупцията като цяло не е широкоразпространена, но у нас тя е основен проблем, който се нуждае от спешно разрешаване, а със засилването на икономическата роля на държавата тя единствено има потенциала да расте.

Освен добър източник на възможности за корупция, еврофондовете изведоха на преден план и ограниченията на административния капацитет, като често администрациите, особено в местната власт, преследват лесните европари, вместо да се фокусират върху бизнес средата и привличането на трайни инвеститори. Когато на същата тази администрация є се налага да поема и икономически дейности, този избор ще излиза все повече на преден план – дали държавата ще се съсредоточава по-скоро върху „присъщите“ си понастоящем дейности като предоставяне на здравеопазване и образование, вместо върху пазарните си авантюри? Същото важи, разбира се, за ограничените финансови ресурси на държавата.

Ако има добра новина, тя е, че моделът на държавен капитализъм не е особено устойчив – повечето експерименти с него довеждат до провал и възстановяване на пазарни отношения с цената на краткосрочно обедняване. В известен смисъл ускоряването на темповете на навлизане на силната държава в икономиката могат да ускорят провала є и съответно да доведат до по-бързото връщане на обичайните пазарни взаимоотношения. Краткосрочно обаче бъдещето не изглежда розово – доколкото апетитът идва с яденето, а българската държава напоследък хапва доста частен бизнес, този процес, изглежда, само ще продължава, а сметката ще се плаща от данъкоплатците.

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.