Имаме нужда от Ден на помирението

Снимка: John McMahon, Unsplash

Политиката е известна с това, че разделя хората и ги обединява под знамената на различни идеологии. Неизбежно е. Всички имаме различни ценности, виждания и подкрепяме различни политики на база наши знания, минал опит, пък дори и лични интереси. Разделителните линии в обществото са толкова, колкото и различни теми за обсъждане има – безчет. Някои от тях вълнуват само малка част от хората, определени прослойки, докато други водят до граждански войни – буквално и преносно.

Историята е много цветна откъм политически проекти и експерименти и наистина богата откъм поуки, които можем и трябва да си вадим. Преди няколко дни ПП „Възраждане“ излезе с предложение Денят за почит на жертвите на комунизма на 1-ви февруари да бъде заменен с Ден на помирението и даде за пример Испания, в която гробът на националиста Франко е редом до тези на неговите врагове приживе. Историята е богата на уроци, които трябва да научим, и един от тях е в определени моменти да я оставим настрана, без да я забравяме и пренебрегваме. Нейните жълти страници никога не намаляват, а напротив – увеличават се и разказват за всяко събитие.

Народът ни е преминавал през различни изпитания, и това е тежко бреме за носене, ако не се научим да го разтоварваме. Днес отново сме разделени – по линията ваксъри-антиваксъри. Хората от двете страни реагират със смях на новини, които в други времена нямаше да ги забавляват. Поставят под въпрос интелигентността и дори човечността на другата страна. Малки групи радикални в своите желания и помисли представители и на защитниците, и на противниците на ваксинационния процес дори желаят най-лошото на отсрещната страна и са готови да дадат своя принос това да се случи. Омразата, насочена към собствените ти сънародници, и глупостта са вредни и трябва да се изкореняват. Тези са най-актуалните разделителни линии.

Относно почитта към жертвите на периода преди 9-ти септември 1944 г. и тези след него – повечето от тях са искали най-доброто за България и са се борили за тази цел с методи, които са вярвали, че са правилни. Независимо дали говорим за русофили и русофоби, българските генерали, обикновените войници участници във Войнишкото въстание, тези в септемврийското от 1923 г., членовете на забранени партии, след Деветоюнския преврат, дейците от патриотични организации, забранени с идването на социализма, партизаните, осъдените от Народния съд или горяните. Всеки от нас, имащ възможността да прецени тези събития от перспективата на времето, след като историята си е казала тежката дума, има и съответно мнение за тях. Аз също, въпреки че няма да го изложа в този текст, тъй като ще противоречи на духа му. Лесно е да възхваляваме националните герои, борците срещу турското робство, обединени, защото тогава те са се борили срещу външен враг.

Трудното идва, когато врагът е вътрешен. Тогава започва и разделението. Въпреки всичко това е естествен процес. Няма как, а може би и няма нужда да се опитваме по всички въпроси да мислим еднакво. Важно е само да се научим да прощаваме, защото често хората, към които изливаме омразата си не са тези, които са сторили съответното зло, което може да се е случило преди 50, 100 години, а техни симпатизанти. Всеки има своята гледна точка. Някои виждат жертвите на белия терор като герои, борещи се срещу фашизъм, други – като безродници. Някои почитат жертвите на червения терор като борци за демокрация, в очите на други са потисници и убийци.

Нека бъдем национално отговорни и да не позволяваме на миналото да ни товари с грешки на отминали епохи. Това не е България на княз Батенберг и на борбата между тогавашните консерватори и либерали. Това не е България на Стамболов и на борбата между неговите поддръжници и опоненти. Това не е България на Стамболийски или на проф. Цанков. Това не е България на цар Борис III или на Кимон Георгиев, нито на Георги Димитров или Тодор Живков. Това е България на 47-мото ОНС, със своите проблеми и задачи, които трябва да решава, със съвсем нови разделения в обществото. Нека народните ни избраници приемат Деня на помирението, защото е непосилно постоянно да си във война.