„Лукавите нечовеци“

Време за четене: 6 минути

Картината „Пътят към Рая, пътят към Ада“ (Road to Heaven, Road to Hell), Снимка: Thomas Hawk

Преди известно време публикувах статия, озаглавена “Политическият коментариат трябва да умре”. Патосът на тази статия беше следният: една каста от самопровъзгласили се интелектуалци и политически анализатори доминира публичния дискурс и задушава систематично потенциала за нови идейни течения и възпира изникването на нови гласове, като използва натрупаното си влияние, за да блокира всяка форма на неконюнктурно развитие. Пишейки това, искрено вярвах, че тези хора не са злонамерени в типичния смисъл на думата; вярвах, че зловредното им влияние се дължи, поне отчасти, на откровено непознаване на модерния българин и на хроничната неспособност родната действителност да бъде разбрана правилно. Интелектуалният мързел, макар да води до потенциално фатални последици, не е грях. Грях е неговото активно насърчаване и спонсориране.

Войната в Украйна ме убеди, че става въпрос за нещо съвършено различно. Българският политически коментариат не е невинно глуповат. Не е наивен. Не е дори неук. Политическият коментариат, настанил се удобно по върховете на българската журналистика и перформативната ни “интелигенция”, която съществува единствено като функция на собственото си его, ненавижда българина. Политическият коментариат е отвратен от своя сънародник. Ако можеше, на мига би го заменил с купчина неодушевени машини, стига те поне на повърхността да демонстрират посредственото ниво на дискурс на един среднообразован възпитаник на либералната интелектуална школа.

Не ми вярвате?

Това е цитат от статия на Веселин Стойнев в Дойче Веле, по-късно препубликувана и в Дневник. Не е превод на думите на някой руски пропагандист, който крои фанатична апология на путиновата агресия. Тази дехуманизация не е дело на нацистки идеолог. Не е дело на някой привързан към тоталитаризма войнстващ националист. Това е изказване на човек, който зове себе си демократ и евроатлантик.

Това, пък, е пост от личната страница на един от най-видните (и горди) български либерали – проф. Евгений Дайнов. Човек, който от десетилетия се самоопределя като свободолюбив дисидент, радетел на западните ценности, борец за толерантност, справедливост. С една дума – демократ.

Откъс от статия в сайта на популярния публичен интелектуалец, бранител на либералната демокрация и журналист, Иво Инджев.

Свободата, виждаме, е привилегия, не право. Свободата, виждаме, се дължи единствено на този, който може да премине изпитателния курс на идеологическата чистота и да докаже на околния свят, че принадлежи, изцяло и без никакво съмнение, на сектата на праведните морализатори, присвоили си призванието и задълженията на универсален арбитър. Всяка дума накриво може да бъде интерпретирана като държавна измяна, като признак за принадлежност към външна сила, която представлява екзистенциална заплаха за България. Тази реторика би била идеално на място в една страна, която се бори с чуждоземен окупатор в рамките на собствените си граници. Тук, обаче, наблюдаваме хора, чиято безпардонна истерия ги води към това да захвърлят всички хуманистки привички и фасади и да се отдадат изцяло на бесния лов на вещици дори извън военно време.

Кои са тези “лукави нечовеци”, според г-н Стойнев? Ако този термин не наподобяваше подозрително прословутия “basket of deplorables” на Клинтън, щях да съм почти склонен да кажа, че това е преформатиране на старите тоталитарни тропи на дехуманизацията, наместо обикновен симптом на клиничното отравяне с чуждестранна политика. И, да, това е съществен проблем – общественото пространство е препълнено с хора, които си нямат и най-беглото понятие от родните политически процеси и са в състояние да анализират тукашните събития и нрави единствено през призмата на снабдената от CNN, MSNBC и Vice повърхностна реторика на повсеместната онлайн културна война, започнала в Щатите и пренесла се по цялото земно кълбо под формата на социален експорт от центъра към периферията. Тези хора не разбират света си, не познават политиката, не следят наистина неуморния ход на историята. Те са вглъбени в скандала. В противоречието. В постоянния цикъл на митологизацията. И накрая, въоръжени със своите заучени фрази и вносни рационализации, те изместват фокуса си върху България и търсят начин да превърнат и нашата страна в сцена на културен и социален сблъсък по примера на любимите си супергерои-журналисти отвъд океана. Но да се върнем към темата.

“Лукавите нечовеци”, да поясня в този случай, не са руснаци. Не са руски войници, които безпощадно обстрелват жилищни квартали. Не са украински бойци, които се кичат с черни слънца и волфсангели. Става въпрос за обикновени български граждани, които по някакво стечение на обстоятелствата са се оказали от грешната страна на историята.

И не се залъгвайте – тук не става въпрос за Русия. Не става въпрос за войната в Украйна. Не става въпрос за “руски нацизъм” или за “американско колониално робство”, както го наричат пък от другата страна на идеологическия спектър. Това е дълга, открита война срещу инакомислието. Тя се води на всички фронтове и навлезе в етап на трескава обсесия през последните 10 години, като се започна със заклеймяването и цензурирането на опонентите на безпрепятствената миграция към Европа, мина се през преследването на въображаеми крайнодесни тръмпо-фашисти около изборите в Америка и референдума за напускането на Великобритания от ЕС, и най-сетне се стигна до кулминационния момент с повсеместното затриване на дисидентските гласове от публичното пространство по време на КОВИД пандемията.

И така стигаме до днешния ден, когато гоненията са не просто масово явление – те са на ръба на това да се превърнат в държавна политика в цяла Европа. Не е случайност, че коментариатът на драго сърце прие мийма, че хората, които се противопоставяха на локдауните са и хората, които подкрепят войната на Путин. Сякаш това по какъвто и да било логически начин обезсмисля или компрометира която и да е от двете позиции. КОВИД бе последният пирон в ковчега на дисидентството – човекът е престъпил диктата на научния консенсус. Той е, по един почти религиозен механизъм, обявен за грешник, полуумен, заблуден. Проявявайки недоверие към науката, той автоматично прегрешава по всички други параграфи. Неговите мнения са null and void, неговата социална позиция – тази на инфантил и слепец. А потенциално и на опасен враг.

Не бъркайте “демократичните” гласове за приятели на украинския народ. Това са лешояди, които безмилостно се възползват от човешката трагедия, за да извлекат максимална политическа полза по пътя към налагането на пълен контрол върху регионалния си обществен дискурс. Това са хора като Иво Инджев, които са посветили живота си на морален кръстоносен поход срещу събирателния образ на злото, който за него е един дърт и не особено впечатляващ паметник в центъра на София. Хора като Евгений Дайнов, които са загубили всякаква концепция за благоприличие, стил и класа във фанатичното си отрицание на всяко статукво, което не съвпада с абсурдната му карикатура на рейгъновия блестящ град на хълма. Хора, които фундаментално не се интересуват от ролята на обикновения българин в света. Те биха го изпратили на заколение със същото презрение, с което го обвиняват в “ганьовщина”. Биха го захвърлили като използвана кърпичка при първия признак, че неговата колективна особа не отговаря на помпозния им, претруфен поведенчески тертип, който средният представител на демократичната общност единствен намира за приемлив и желателен.

Това да бъдеш обявен за “лукав нечовек” от стерилните феодали на стария свят трябва да бъде повод за гордост. Това е признак, че приемаш примордиалния хаос на света и си съгласен да участваш в него като равен, наместо да се криеш зад дефиниции за самия себе си, които са формулирани и пробутани от външни сили. И ще се постарая да изпреваря очевидния въпрос – първосигналната и неинтелигентна любов на „Възраждане“ спрямо Русия и Операция Z с нищо не превъзхожда като стойност пещерната русофобия на хората, които говорят за “блатни джуджета” и псуват руски дипломати в национален ефир. Това са еднакво жалки явления, симптом на пълния разпад на суверенната ни вътрешна и външна политика. България няма независим национален идеал от десетилетия. Няма и да има, докато продължава да се уповава на чужди политически актьори, чиято основна функция е изпълняване на поръчки и придвижване на регионални интереси. Политическата класа отне на “лукавия нечовек” потенциала за самостоятелна дефиниция. България представлява комплекс от странични наблюдения за собственото си поведение. И на “лукавия нечовек” остана единствено да се закачи за съществуващи движения, които нямат общо с легитимната му национална кауза.

Демократичната общност ридае и стене по хроничната привързаност на българина към вождизма – ето я причината. В отсъствието на капацитет за каквото и да е съществено взаимодействие с околния свят, при наличието на такова смазващо отчуждение от собствената идентичност, българинът се обръща към сили, които не разбира добре. Но поне от тях вижда някакъв истински резултат. Поне му се създава илюзията за връзка със света. Когато “ордите” на Костадинов опитаха да нахлуят в парламента, гласоподавателят на Възраждане не го направи в името на Майка Русия; направи го в името на това да види как светът се огъва под собствената му тежест, наместо да се пречупва от невидими и неясни закони на глобалните имперски интереси, които се носят около него и въпреки него като пясък в пустинна буря. Същото се отнася и за протестиращите през лятото на 2020г. Те не се бориха с Борисов и олигархичните му кръгове в името на това да въведат нова ера на просперитет за американските интереси в България; те нададоха, поне в началото на своята акция, човешки вик на гняв срещу система, която ги смазваше и превръщаше в пионки за небулозни външни и вътрешни интереси, които нито бяха видими, нито можеха да се определят дори като понятни от гледната точка на непредубедения наблюдател.

“Лукавият нечовек” трябва да надживее своите всевиждащи политически детегледачки. И за да се еманципира, той трябва да стане още по-безпардонен в омразата си към елита. Той трябва да стане още по-непокорен в лицето на голите чуждестранни интереси. И трябва да бъде особено деструктивен спрямо изнежената, прогнила бюрократска и офисно-журналистическа каста, която прави систематичен опит да приведе в ред неговия примордиален човешки свят на хаос и непримирима воля за власт. 

Сподели
Default image
Расколниколов

Расколниколов е псевдонимът на автора, стоящ зад блога "Просто Приказки". Поради лични съображения предпочита да остане неназован.

Leave a Reply