Както всички в държавата (а и извън нея) разбраха, на 17-ти август, след футболната среща между „Левски“ и „Апоел Беер Шева“, представители на агитката на родния тим „атакуваха“ палатковия лагер пред паметника на армията окупатор и разбиха с чук плочата на самото съоръжение, след което опънаха плакат с надпис – „Демонтаж“.
Всички останаха учудени от случилото се, някои го подкрепиха, други, като лидерът на „Възраждане“ и Българския хелзинкски комитет, го осъдиха. В свой пост Костадин Костадинов дори нарече феновете на „Левски“ с термини като „фашисти“, „еничари“ и др.
Въпросът е защо хората са изненадани, че дадена футболна агитка заема ясна политическа позиция по въпроси от дневния ред в държавата? Официалните фенски сдружения на клуба от години излизат с ясна позиция по въпроса с паметника. Целта на този текст е да покаже и да изясни това, че заемането на позиция от страна на футболните агитки, та дори и тяхното участие в конфликти от близките години, е нещо, което не срещаме за първи път, особено в Източна Европа.
Нека да погледнем малко назад в миналото, и по-точно – 90-те години, в бивша Югославия.
В зората на безбройните и мъчителни конфликти, които в продължение на десетилетие разкъсваха страните от Западните Балкани, на пръв поглед излиза един футболен мач, а именно този между „Цървена Звезда“ и „Динамо Загреб“ от 1990-та година.
Какво е обаче важното? Голяма част от агитките на двата отбора стават част от армията, съответно тази на „Динамо Загреб“ се присъединява към армията на президента Франьо Туджман, който се бори за независима Хърватия, а ултрасите на „Цървена Звезда“ се вливат в сръбската армия, най-вече под формата на паравоенни групи. Най-известната такава е „Сръбска доброволческа гвардия“, позната като „Тигрите на Аркан“, чието истинско име е Желко Ражнатович, който е и неин ръководител.
Абстрахирайки се от събитията в Атина от последните седмици с „Bad Blue Boys”, както се казва агитката на хърватския отбор, е важно да се отбележат следните неща – нейните представители са сред първите хора изобщо в Хърватия, които повдигат въпроса за независима държава, а освен това поддържат и топли отношения със самия Франьо Туджман.
До края на войната ултрасите са неизменна част от армията и полицията на възкръсващата държава. Друг важен за отбелязване факт е, че едва 2 дни след нахлуването на руските сили в Украйна, хърватските фенове ясно и категорично заявиха, че застават зад украинския народ в конфликта му с Русия.
Що се отнася до Украйна, е време да минем към следващата тема – Как украинските футболни фенове реагираха на войната?
След 24.02.2022, когато започна все още течащата война в Украйна, в редиците на украинската армия се вляха огромен брой мъже. Едни от по-зебележимите обаче остават различните ултраски формирования. За разлика от Хърватия, където само една агитка взема дейно участие във войната, тук това събитие е много по-масово. В редиците на армията влязоха ултраси на много отбори, като най-основните са на „Металист Харков“, „Ворскла Полтава“, „Днипро“, „Арсенал Киев“ и „Динамо Киев“.
Част от тях станаха паравоенни движения, а други – част от самата армия на държавата. Това очаквано се среща и от другата страна. В края на миналата година руският президент Владимир Путин обяви, че е създал първия си „военен батальон, съставен от футболни хулигани“ в Мариупол.
В този батальон влизат ултраси на отбори като „ЦСКА – Москва“, „Зенит“, „Торпедо“, „Локомотив Москва“ и „Спартак“. Не е никакъв прецедент държавни глави или дори обикновени военни сатрапи да залагат на футболни агитки, защото при тях присъства един огромен плюс за всеки военачалник – фанатизмът.
В родния футбол също имаше призиви за подкрепа на нападната държава от страна на някои агитки.
От страна на единия от двата столични гранда „ЦСКА“ имаше призиви, подобни на тези, които агитката на „Левски“ излага от години – за демонтаж на МОЧА. Най-забележими обаче останаха призивите от страна на агитката на „Левски“. Когато през зимния лагер се разбра, че клубът ще играе контроли с руски отбори, феновете избухнаха и искаха незабавно тези контролни срещи да бъдат отложени. От ръководството пък имаха идея отборът да играе със сини тениски и жълти гащета, с което да се олицетвори знамето на Украйна.
Това не е първият път, в който привържениците на „Левски“ застават срещу руската агресия. В далечната 1968-ма година се разразява огромен скандал в родния футбол, породен от събитията на Пражката пролет. Въпреки че България участва в най-голямата военна офанзива в Европа след Втората Световна война, в която участват над 400 000 военни и около 6300 танка, в нашата държава започва да се нагнетява омраза към съветската власт. След като „социализмът с човешко лице“ на Александър Дубчек, който е отстранен от редица постове, не успява да постигне своята цел, а именно – по-човешко и демократично отношение към народите зад „Желязната завеса“, в няколко държави се заражда гняв, който се излива по най-често срещания начин по това време – със скандирания по стадионите.
Отговорът от УЕФА за събитията също не закъснява и в края на август е решено, че всички държави, участвали във военната намеса, ще бъдат отстранени от КЕШ (Купата на европейските шампиони) и ще трябва да играят само срещу други отбори от комунистическия лагер. Така например „Левски“ се оказва, че вместо да играе срещу „Милан“, трябва да играе с унгарския „Ференцварош“.
Кулминацията на нагнетеното напрежение идва на 17-ти ноември същата година.
Тогава се играе един от най-известните мачове в историята на „вечното дерби“, когато „Левски“ побеждават „ЦСКА“ със 7 на 2. На същия мач по трибуните започват скандирания, в които феновете на „Левски“ крещят – „Левски – Дубчек – Свобода“. Тук е важно е да се отбележи, че последната дума не е използвана в контекста на българското ѝ значение, а се скандира името на Лудвиг Свобода, който е президент на Чехословакия и верен съратник на Дубчек. Той има и пръст в освобождаването му от Москва. Тези събития са последвани от това, че „Левски“ е обединен със спортно дружество „Спартак“ и минава под опеката на МВР.
Анализирайки гореизложените примери и събития, хората трябва да осъзнаят, че случилото с паметника на червената армия е нещо напълно очаквано. Само за последните няколко седмици властта в България си смени позицията по въпроса поне 2 пъти. Първо беше решено, че паметникът ще бъда махнат, след това пък излязоха с оправдание, че няма как да стане точно тази година, защото „в държавния архив липсвали плановете за строеж и не знаели колко ще тежи и какви щети ще има събарянето му“. Все едно, че следващата година плановете за строеж ще се появят изненадващо. Когато власт-имащите си правят оглушки по подобни теми, е нормално определени групи и движения, без значение футболни или не, да поемат нещата в свои ръце.
Ясно е, че мащабът на действията на феновете на „сините“ не беше особено-голям. Важно е какво послание отправиха и до какви последващи събития доведоха техните действие. За завършек можем да кажем само едно – Искаме български паметник!
