Историческата реч на Солженицин в Харвард, 1978 г.

Време за четене: 9 минути

Цялата реч на носителят на Нобелова награва Александър Солженицин, известният съветски дисидент, е изнесена на 8 юни 1978 г. в университета Харвард. Текстът ѝ на оригиналният английски език е достъпен тук.

Искрено съм щастлив да бъда тук по случай 327-тото откриване на този стар и най-престижен университет. Поздравявам и отправям най-добри пожелания към всички днешни абсолвенти.

Девизът на вашия университет е „Veritas”- Истината. И някои от вас вече знаят, а други ще узнаят през живота си, че Истината мигновено се изплъзва веднага, щом отслабне напрегнатостта на нашия взор – и при това ни оставя в илюзията, че продължаваме да я следваме. От това избухват множество разногласия. И още нещо: истината рядко бива сладка, а е почти винаги горчива. И тази горчивина не може да се избегне и в днешната реч – но аз я изнасям не като противник, а като приятел.

Преди три години в Съединените щати казах някои неща, които по онова време изглеждаха неприемливи. Днес обаче много хора са съгласни с това, което казах тогава.

Радзелението в днешния свят се забелязва дори с бърз поглед. Всеки наш съвременник с лекота разпознава две световни сили, всяка от които вече е способна да унищожи напълно другата. Разбирането за разделението обаче често се ограничава до тази политическа концепция: че опасността може да бъде премахната чрез успешни дипломатически преговори или чрез постигане на баланс на въоръжените сили. Истината е, че разколът е много [по-]дълбок [и] по-отчуждаващ, че разломите са повече, отколкото може да се види на пръв поглед. Това дълбоко и многостранно разцепление крие опасност от многобройни бедствия за всички нас, в съответствие с древната истина, че царство – в случая нашата Земя – разделено срещу себе си, не може да устои.

Съществува понятието „Трети свят“: по този начин ние вече имаме три свята.

Несъмнено обаче броят им е още по-голям; просто сме твърде далеч, за да го видим. Всяка древна и дълбоко вкоренена, автономна култура, особено ако е разпространена на голяма част от земната повърхност, представлява автономен свят, пълен със загадки и изненади за западното мислене. Като минимум трябва да включим в тази категория Китай, Индия, мюсюлманския свят и Африка, ако наистина приемем приближението да разглеждаме последните две като компактни единици.

В продължение на хиляда години Русия е принадлежала към такава категория, въпреки че западното мислене системно е допускало грешката да отрича автономния ѝ характер и поради това никога не я е разбирало, както днес Западът не разбира Русия в комунистически плен. Възможно е през последните години Япония все повече да се превръща в отдалечена част от Запада. Аз не съм съдник тук. Но що се отнася до Израел например, струва ми се, че той е бил част от западния свят, тъй като държавната му система е фундаментално свързана с религията.

Преди колко сравнително малко време малкият, нов европейски свят с лекота завземаше колонии навсякъде, не само без да предвижда някаква реална съпротива, но и обикновено презирайки всякакви възможни ценности в подхода към живота на завладените народи. На пръв поглед това е било огромен успех. За него нямаше географски граници. Западното общество се разраства в триумф на човешката независимост и сила. И изведнъж през ХХ век дойде откритието за неговата крехкост и нестабилност.

Сега виждаме, че завоеванията се оказват краткотрайни и несигурни, а това на свой ред показва дефектите в западния възглед за света, довели до тези завоевания.

Отношенията с бившия колониален свят сега са се превърнали в тяхната противоположност и западният свят често стига до крайности на подчинение, но все още е трудно да се прецени общият размер на сметката, която бившите колониални страни ще представят на Запада, и е трудно да се предвиди дали предаването не само на последните колонии, но и на всичко, което притежава, ще бъде достатъчно, за да може Западът да плати сметката.

Но слепотата за превъзходство продължава въпреки всичко и поддържа убеждението, че огромните региони навсякъде по нашата планета трябва да се развиват и да узряват до нивото на съвременните западни системи, които на теория са най-добрите, а на практика – най-привлекателните. Съществува убеждението, че всички тези други светове само временно са възпрепятствани (от зли правителства или от тежки кризи, или от собственото си варварство и неразбиране) да поемат по пътя на западната плуралистична демокрация и да възприемат западния начин на живот. Страните се оценяват според напредъка им в тази посока.

Това обаче е концепция, която се развива от западното неразбиране на същността на другите светове, от грешката да се измерват всички със западен критерий. Реалната картина на развитието на нашата планета е съвсем различна и която за нашия разделен свят роди теорията за конвергенцията между водещите западни държави и Съветския съюз. Това е успокояваща теория, която не отчита факта, че тези светове съвсем не се развиват в сходство. Нито един от тях не може да се превърне в другия без използването на насилие. Освен това сближаването неизбежно означава приемане и на недостатъците на другата страна, а това едва ли е желателно.

Ако днес се обръщах към аудитория в моята страна, разглеждайки цялостната картина на световните разломи, щях да се съсредоточа върху бедствията на Изтока.

Но тъй като принудителното ми изгнание на Запад продължава вече четири години и тъй като аудиторията ми е западна, смятам, че може би ще бъде по-интересно да се съсредоточа върху някои аспекти на Запада в наши дни, такива, каквито ги виждам.

Упадъкът на мъжеството е може би най-поразителното за страничния поглед, което се вижда в съвременния Запад. Западният свят изгуби обществено мъжество – целият той и даже поотделно във всяка страна, всяко правителство, всяка партия и разбира се, в Организацията на обединените нации.

Този упадък на мъжеството особено силно се чувства сред прослойките на управляващите и интелектуално водещите, от което се създава и усещането, че обществото като цяло е загубило мъжеството си. Разбира се, запазват се множество индивидуално мъжествени хора, но не те направляват живота на обществото. Да напомням ли, че упадъкът на мъжеството от древността се счита за първия признак на края?

Когато са се създавали съвременните западни държави, се е провъзгласявал принципът: правителството трябва да служи на човека, а човекът живее на земята за това, за да има свобода и да се стреми към щастие (виж например американската Декларация за независимост).

И ето най-накрая, в последните десетилетия техническият и социалният прогрес позволиха да се осъществи очакваното: държавата на всеобщото благосъстояние. Всеки гражданин получи желаната свобода и такова количество и качество от физически блага, които на теория би трябвало да осигурят неговото щастие. (вижте още: Щастието е наказание и погрешна цел).

Осигурена е независимостта на човека от много видове държавен натиск, осигурен е на мнозинството комфорт, който не биха моли да си представят бащите и дедите, появи се възможност да се възпитава в тези идеали и младежта, да бъде тя призовавана и подготвяна за физическо процъфтяване, щастие, владеене на вещи, пари, почивка, почти неограничена свобода на наслажденията – и кой сега, защо, заради какво би бил длъжен да се откъсне от всичко това и да рискува скъпоценния си живот в защита на общото благо и особено в този мъгляв случай, когато трябва да се защитава безопасността на своя народ в някаква далечна страна?

Днес и в живота на западното общество благополучието започва да открехва своята погубваща маска.

Съответно на своите цели, западното общество е избрало и най-удобната за себе си форма на съществуване, която аз бих нарекъл юридическа. Границите на правата и правотата на човека (много широки) се определят от системата закони. В това юридическо състояние, движение и лавиране западните хора са придобили силен навик и устойчивост. (Впрочем законите са така направени, че простият човек е безпомощен да действа в тях без специалист).

Всеки конфликт се решава юридически – и това е висшата форма на решаване. Ако човек е прав юридически – нищо повече не се изисква. След това никой не може да му посочи непълната правота и да го склони към самоограничение, към отказ от своите права, да го моли за някаква жертва, безкористен риск – това би изглеждало просто нелепо. Почти няма да срещнеш доброволно самоограничение. (виж още: Книга за свободата | Истинската, осъзната свобода е, когато сам си налагаш ограничения)

Преживявайки целия си живот при комунизма, аз ще кажа: Ужасно е онова общество, в което изобщо ги няма безпристрастните юридически везни. Но общество, в което няма други везни освен юридическите, също е малко достойно за човека (аплодисменти). Обществото, стъпило на почвата на закона, но не по-високо – слабо прилага висотата на човешките възможности. Когато целият живот е пронизан от юридически отношения, се създава атмосфера на душевна посредственост, умъртвяваща най-прекрасните полети на човека (аплодисменти).

Обществото се оказва слабо защитено от бездните на човешкото падение, например от злоупотребяването със свободата на морално насилие над юношеството, като филми с порнография, престъпност или бесовщина (аплодисменти):

всички те попадат в областта на свободата и теоретически се уравновесяват със свободата на юношеството да не ги възприема. Така юридическият живот се оказва неспособен да се защити от разяждащото го зло.

Цялото това отклонение на свободата към страната на злото се е създавало постепенно, но първичната му основа очевидно е била положена от хуманистичната човеколюбива представа, че човекът, стопанинът на този свят, не носи в себе си вътрешно зло, че всички пороци на живота произтичат само от погрешните социални системи, които и трябва да бъдат поправени.

Че всеки социализъм въобще и във всички оттенъци води до всеобщото унищожение на духовната същност на човека и нивелирането на човечеството до смърт, чрез дълбок исторически анализ показа математикът академик Шафаревич в своята блестящо аргументирана книга „Социализмът”. Но ако ме попитат: искам ли да предложа на своята страна в качеството на образец за подражание днешния Запад, какъвто е, аз ще трябва откровено да отговоря: не, аз не бих могъл да препоръчам вашето общество като идеал за преобразуване на нашето.

Да, невъзможно е обществото да остава в такава бездна на беззаконието, както е у нас, но и не си струва да остава в такава бездушевна юридическа гладкост, както е у вас.

Душата на човека, настрадала се под десетилетното насилие, се стреми към нещо по-високо, по-топло, по-чисто, отколкото може да ни предложи сегашното западно масово съществуване.

Западният начин на живот все по-малко има перспективата да стане водещ образец. Центърът на вашата демокрация и култура за няколко часа остава без ток – само толкова – и изведнъж цели тълпи американски граждани се хвърлят да грабят и насилничат. Такава е дебелината на ципата! Такава е неустойчивостта на обществения строй и отсъствието на вътрешно здраве в него.

Вашите особено забележителни дейци като Джордж Кенан казват: встъпвайки в областта на висшата политика, ние вече не можем да се ползваме от моралните критерии. Ето така, чрез смесването на добро и зло, на правота и неправота, най-добре се подготвя и почвата за абсолютното тържество на абсолютното Зло в света. Против световната, добре обмислена стратегия на комунизма на Запада могат да помогнат само нравствените критерии – а други няма (аплодисменти).

Остава да се търси грешката в самия корен на нещата, в основата на мисленето на Новото време. Аз имам предвид това господстващо на Запад светоразбиране, което се е родило по времето на Ренесанса, а в политически форми се е отляло от епохата на Просвещението, залегнало е в основата на всички държавни и обществени науки и може да бъде наречено рационалистичен хуманизъм или пък хуманистична автономност – провъзгласената и провеждана автономност на човека от всяка по-висша над него сила. Или пък, казано иначе – антропоцентризъм, представата за човека като център на съществуващото.

Сам по себе си повратът през Ренесанса е бил очевидно исторически неизбежен: Средните векове са се изчерпали, станали са непоносими с деспотичното потискане на физическата природа на човека в полза на духовната.

Но ние сме се откъснали от Духа към Материята – несъразмерно, прекомерно. Хуманистичното съзнание, заявило себе си като наш ръководител, не признавало, че човекът има и други задачи, по-висши от земното щастие, и положило в основата на съвременната западна цивилизация опасния уклон на преклонението пред човека и неговите материални потребности.

Зад пределите на физическото благополучие и натрупването на материални блага всички други, по-фини и по-високи особености и потребности на човека са оставали извън вниманието на държавните устройства и социалните системи, като че ли човекът няма по-висок смисъл на живота си. Така са били оставени пролуки за злото, през които сега то свободно прониква. Сама по себе си оголената свобода никак не решава всички проблеми на човешкото съществуване, а поставя множество нови.

В основите на ерозиралия хуманизъм и на всеки социализъм може да се видят общи камъни – безкраен материализъм, свобода от религията и от религиозната отговорност (при комунизма доведена до антирелигиозна диктатура), съсредоточеност върху социалното строителство и наукообразността в това (Просвещението от ХVIII век и марксизмът). Не е случайно, че всички словесни клетви на комунизма са около човека с главна буква и неговото земно щастие. И хуманизмът, напълно изгубил християнското си наследство, не е способен да устои в това съревнование.

Но докато ежедневно се събуждаме под спокойното слънце, ние сме длъжни да водим и ежедневен живот.

А има катастрофа, която вече е настъпила реално: това е катастрофата на хуманистичното автономно безрелигиозно съзнание. Като мярка за всички неща на Земята то е поставило човека – несъвършения човек, който никога не е свободен от самолюбието, користолюбието, завистта, тщеславието и десетки други пороци. И ето, грешките, неоценени в началото на пътя, сега отмъщават за себе си.

Пътят, изминат от Ренесанса, ни обогати с опита, но ние изгубихме онова Цяло, Висшето, някога полагащо предел на нашите страсти и безотговорност. Твърде много надежди сме заложили ние на политико-социалните преобразования – а се оказа, че ни ограбват най-ценното, което имаме: нашия вътрешен живот. На Изток го стъпква партийният пазар, на Запад – комерсиалният (аплодисменти). Ето в какво е кризата: даже не е толкова страшно това, че светът е разцепен, а това, че у главните разцепени негови части болестта е сходна.

Ако, както декларира хуманизмът, човекът е роден само за щастие, той не би бил роден и за смърт. Но затова, че той телесно е обречен на смърт, неговата земна задача е очевидно по-духовна: не потъване в ежедневието, не най-добрите начини за придобиване на блага, а после по-веселото им прахосване, а носенето на постоянния и труден дълг, така че целият жизнен път става опит главно на нравствено възвисяване (аплодисменти): да напуснеш живота като същество по-висше, отколкото си го започнал.

Неизбежно е да разгледаш скалата на разпространените човешки ценности и да се изумиш от нейната неправилност днес.

Невъзможно е оценката на правилността на действията на президента да се свежда до това каква е работната ти заплата и дали не е ограничена продажбата на бензин (аплодисменти). Само доброволното възпитаване в самите себе си на светло самоограничаване възвисява хората над материалния поток на света. Да се придържаш днес към закостенелите формулировки на епохата на Просвещението е ретроградство. Тази социална догматика ни оставя безпомощни пред изпитанията на днешния век.

Не можем да избегнем преразглеждането на фундаменталното определение за човешкия живот и човешкото общество: действително ли най-високо от всичко е човекът и няма ли над него Висш Дух? Вярно ли е, че животът на човека и дейността на обществото трябва да се определят преди всичко от материалната експанзия? Допустимо ли е да я развиваме в ущърб на нашия цялостен вътрешен живот?

Ако не до гибел, то сега светът е достигнал до поврат в историята, по значението си равен на поврата от Средните векове към Ренесанса – и ще изиска от нас духовно избухване, издигане на нова височина на взора, на ново ниво на живота, където няма, както през Средните векове, да е предадена на проклятие нашата физическа природа, но и още повече няма, както в Новото време, да бъде стъпкана нашата духовна (аплодисменти).

Това въздигане е подобно на изкачването на следващата антропологическа степен. И за никого на Земята не е останал друг изход, освен нагоре (аплодисменти).

Сподели
Светослав Атаджанов
Светослав Атаджанов

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.