Науката е любима дъвка на левите активисти по света и у нас. Снимка: Vanessa, Unsplash
Науката е специфичен феномен в Западната цивилизация: твърде практична, за да бъде наречена изкуство, но изискваща не по-малко креативност, сравнително освободена от догми, за да кажем, че е религия, макар да формира мирогледа на съвременния човек по аналогичен път, прекалено тясно свързана с реалността, за да я определим и като философия, въпреки че борави със същите абстрактни категории и спекулативни похвати.
Модерната наука възниква в характерни условия: Средновековна Европа, доминирана от Християнството – една култура, издигнала на пиедестал търсенето на Истината и светлината на Разума.
Симбиозата между вяра и логика – двете големи наследства, които Западът получава от предшествениците си, прави възможно възникването на това, което днес наричаме модерна наука. То не се случва в нито една друга култура, въпреки че древните несъмнено имат своите достижения – от Вавилон, Персия, Индия и Китай, до Елада и Рим хората са разкривали картата на мирозданието с умозрителни и експериментални похвати, но познанието остава достъпно за малцина, и най-често обвързано с езотерична или философска система – научният подход, дискусиите и свободният пазар на идеи, които приемаме за даденост, са изключение от правилото, характерно за нашата цивилизация.
Докато християнският свят още от Средновековието инвестира в създаване на университети и научни центрове, някои общества до ден днешен нямат формиран дори зародиш на подобна традиция. Не е чудно, че в епохата на Великите географски открития европейските изследователи на новите земи в много случаи са смятали местното население за представители на друг биологичен вид. Всичко това обаче някак е забравено: достиженията на предците ни са станали за нас даденост, а несгодите престъпление.
Преди да настъпи епохата на Просвещението религията и Църквата играят важна роля в живота на европееца – те подреждат объркания и изпълнен със страдания свят, но прогресивната мисъл отхвърля маркираните пътеки на християнския морал за да преоткрие смисъла на битието си в хаоса. Този процес на атеизация, започнал от интелектуалните елити, за няколко века обвхваща всички слоеве на обществото, променя семейното възпитание и образованието.
Науката също се еманципира от християнските си корени: водещи теории се прочистват от артефакти на деизъм, насаждат се митове за гонения и репресии от страна на Църквата, несправедливо обвинявана до ден днешен в ретроградност.
Борбата срещу религията се води далеч не само на културното поле – масовите екзекуции на вярващи при метежите във Франция и Русия свидетелстват за това. Но така или иначе, в края на XIX век Бог най-после е обявен за мъртъв (от Ницше), и нещо трябва да го замести. Култът към вездесъщия лидер или кухите идеологии, скалъпени от бълнуващите мозъци на патологични фантазьори, не могат да предложат устойчиво решение на този проблем: и двете се оказват твърде крехки при сблъсъка с реалността – колкото и усилия да се хвърлят за промяна на самите възприятия за реалност.
Хората се нуждаят от бог, който поне да ги надживее, за да възпитат децата си в същата преданост, и който остава неизменен щом прескочат бодливата тел. Няма по-подходящ кандидат за тази роля от науката: блудния син на религиозното познание, чиито ред да заеме бащиния трон е настъпил по стечение на обстоятелствата. Дълбоко вкоренена у повечето народи, почитта към учените и образованието, допълнително благоприятства подобен преход.
Днес няма по-голям всепризнат авторитет от науката, издигната в почти религиозен култ от хора, които много често нямат ни най-малко понятие от нея, подобно на хилядите неграмотни фанатици, готови да умрат заради повелята на някаква „свещена“ книга, без никога да са я чели.
Емблематичен пример за този културен феномен е шведската инфлуенсърка Грета Тунберг, която заяви, че с науката не може да се спори (в опит да защити от критика абсурдните си пророчества за края на света) – при това докато бяга от час по физика.
Този безумен рефрен беше подет и от други WOKE активисти – някои от които с висше образование, като DEI-водещия Нийл Деграс Тайсън. За хората, които се занимават с наука, обаче е ясно че едва ли има по-невярно твърдение. Истината е диаметрално противоположна: науката винаги е спорна и подлежи на дискусии – тя се развива тъкмо заради това свое най-характерно качество, остава витална в търсене на нови и по-добри модели, усъвършенства методите си и отхвърля старите заблуди с облекчение тъй като никога един учен не може да си позволи позицията на последна инстанция без аргументи, дори ако спорът е с дете в истеричен пристъп, каквито Грета често получаваше по време на пубертета.
Всъщност, позицията „не спорете с нас – ние сме елитът“, присъща на прогресивистите от която и да е епоха, е тъкмо обратна на научния подход и наподобява повече фарисейската арогнатност. Борбата за истината – етична или фактологична, минава през сблъсък с лицемерието на фарисея, затова и пътят на истинския учен не е далеч от този на вярващия. Августин казва: „вярвам за да разбирам“, а Гьодел потвърждава: „няма устойчива логическа конструкция без аксиоми“, но вяра и фанатизъм са различни неща.
Вярата в истината, в съществуването на обективна реалност, а и в свободната воля, характерни за Християнството, е отправна точка в научния подход – дори ако практикуващият е убеден атеист (разбира се, без да отричаме и приноса на гръцките философи).
Ако обаче науката и религията стъпват върху аксиоматична вяра за да изградят познание, култът и псевдо-науката почиват на суеверия – тъкмо те са онова, с което „не може да се спори“ и което, за разлика от религиозното и научно познание, парализира свободната воля и поставя жертвата в състояние на хипноза. След залеза на религията научната общност остава най-верният пазител на нормалността (почти изгубеното познание за съществуване на обективна реалност), затова и поредната офанзива на адептите на „новото просвещение“ през последното столетие е насочена към нея.
Основният похват и тук си остава подмяната: ако дълбоко вкорененото от хилядолетия религиозно усещане може да бъде заместено от дуалистични ереси, езотерика, езически култове и неомарксистки колективизъм, то далеч по-слабо развитата у повечето хора връзка с науката и рационалната критична мисъл лесно ще отстъпи място на страхопочитанието пред заклинания и суеверия на псевдо-научни алабализми – стига да са добре рекламирани и в синхрон с догмата.
Само с тази „наука“ не може да се спори и практиката с многобройните линчове го потвърждава. В съвременната история на Западния свят рядко е имало толкова тежка догматизация, фанатизъм и цензура в научните среди, каквито виждаме през последните няколко десетилетия: обичайният пример, процесът срещу Галилей, бледнее пред това, което се случва с днешния учен, дръзнал да изрази свободната си воля и критичност спрямо недоказаните колективни „истини“.
За разлика от Галилей, който попада под ударите на Инквизицията поради това, че обявява своята теория за достоверна, без да приведе необходимите доказателства, т.е. проявява не-научен подход, в наши дни ученият си навлича проблеми тъкмо защото изпълнява своите задължения:
да се съмнява в изводите докато не види убедителни доказателства за тях, да проверява данните и допусканията, да изисква от колегите си изследователи обективност и почтеност, каквато повечето хора отдавна са спрели да изискват от информационните агенции. Тъкмо тази преданост към истината прави учените също толкова нежелани за архитектите на Новия свят, колкото и дълбоко вярващите. От друга страна обаче, за да се развива този нов свят технологично, докато едната група често бива преследвана и дори подложена на изтребление, на другата продължава да се осигурява комфорт, дори в мракобесните диктатури от Изтока.
Неслучайно съветският режим принуждава учените да живеят в изолация: те са особена част от реакционните елементи в обществото, която властта не може да си позволи нито да затрие, нито да изпусне от контрол – както ценен ресурс по време на война, така и твърде лесно запалим материал при нагнетяване на общественото напрежение.
А науката трудно се поддава на пряка интервенция: ако Държавата може да замени църковните служители с агенти на тайната полиция, които проповядват изопачена версия на християнската догма, или пък тотално да преобрази нормите за естетика в изкуството, така че депресиращите архитектурни форми и посредственото словоблудство на придворните трубадури да отговаря на идеологическата пропаганда, то полит-комисарите не могат да накарат един самолет да излети с протокол от решение на Партията.
Подобно нещо обаче не е проблем да се случи, и се случва, в полето на псевдо-науката:
през изминалия век, при окончателното оттегляне на Християнството мирогледа на европейците, започват трескави опити философски бълнувания да бъдат третирани като сериозни научни теории – преди всичко това е комунизмът на Маркс и Енгелс, а след това и неговите модификации, дело на Ленин, Джентиле, Хитлер и други изявени дейци на социалното инженерство.
Този експеримент продължава до ден днешен, въпреки стотиците милиони жертви и колосалните икономически щети, които е причинил на глобално ниво. Но тъй като в „научния комунизъм“ няма нищо научно, изискването дори за бегла връзка с реалността отпада, а оттам и критериите за учения – в тази роля може да влезе всеки добре мотивиран и предан на парийната линия бюрократ. Подобно е положението и с расовата теория при нацистите, която в последните години се възроди като „критична расова теория“ – с обратна полярност, но твърде сходна догма.
Извън природните науки, обект на постоянни атаки и обвинения в неподчинение на „либералния ред“, проникването на псевдо-науката в университетите и академичната общност е твърде лесно: въпрос на добро финансиране и пропаганда – никой не очаква да види приложими в практиката резултати от изследване на тема феминизъм, роли на социалния пол или глобално затопляне – за съжаление, това са окупирани от т.нар. „научен консенсус“ области, в които кръвосмешението на идеи зад дебелите стени на цензурата е дало уродливо, ялово потомство.
Този мним консенсус е сплотен от щедри грантове и възможности за кариерно израстване за посредствените и послушни генератори на наукообразен шум, представен ни от медиите, също мотивирани с правителствени субсидии, като последната дума физиката.
Същите тези медии понякога се престарават в своето раболепие към спонсорите и публикуват откровени лъжи, далеч надхвърлящи предателството и на най-продажните представители на научната общност, както например в случая с отразяването на периодичните доклади на международния климатичен панел IPCC: зачестяването на бедствия и ексремни явления в следствие от глобалното затопляне, и апокалиптичните картини изобщо не присъстват в този текст, тъй като просто противоречат на наличните данни.
Извън ехо-камерите на този новосъздаден култ обаче има и сериозни учени, които излседват същите теми ползвайки утвърдилия се през вековете научен подход, включително нобелови лауреати като Джон Калузер, Фрийман Дайсън, Джеймс Уотсън и Люк Монтание, обявени от правоверните медии за изкуфели старчета, отричащи фактите и бълващи конспиративни теории в параноичната си деменция.
Тези велики мъже са допринесли за разгадаването на ДНК молекулата, откриването на ХИВ вируса и квантовата електродинамика, за да бъдат днес заклеймени от платени драскачи на жътли доноси само защото са се осмелили да не почетат псевдо-научния култ, поддържан от глобалното ляво и неговите слуги: проф. Монтание беше публично заклеймен и намери смъртта си малко след като изказа еретичното тогава мнение че вирусът SARS-CoV-2 е лаборатрно модифициран, а на проф. Уотсън дори бяха отнети почетните титли, след като сподели безспорния научен факт, че има съществени междурасови различния в коефициента на интелигентност.
Клаузер, Дайсън и много други са отлъчени от научната общност – заради непростимия грях, че базирали изводите си на данните за климата на Земята вместо на общоприетия партиен курс на политкоректност. А много други не дотам известни търсачи на истината са загубили работата си, или са се предали заради заплахи, включително и от съдебно преследване.
Системното идеологизиране на университети като Харвард, където съотношението между прогресивни и консервативни политически възгледи надхвърля представителното за американското общество около стотина пъти, дава отровните си плодове:
матрицата на ирационално светоусещане, подготвяща неукреплналите умове за живот в сляпо подчинение на култа, се репликира от поколение в поколение, но едва след тежката травма от последната глобална пандемия, обществата на много места по света масово приеха този култ за „новото нормално“, както медиите се погрижиха да ни втълпят. Във време на объркване човек се обръща към ирационалната вяра, а след като религията отдавна е изкоренена от душевността на европееца, му остава единствено да намери утеха в окултното – доставено специално за нас в подходяща наукообразна опаковка от модерните високотехнологични фарисеи на съвремието ни.
Дисгенна ентропия