Завладяната държава е устойчиво налаган лозунг в последните години. Снимка: Ангел Балашев, Unsplash
Изкуствено предизвиканата през 2020-та политическа криза наложи нов прочит на реалността с трайни разрушителни последици за обществото, много от които можем да оценим едва години по-късно. Лабораторните популистки проекти, утвърдили се в т.нар. „Велико народно въстание“ лансираха наратива за „завладяната държава“, който и до днес се тиражира публично в много от големите медии.
Тази стара заемка от гностицизма винаги е била неустоима за разочарованите и често озлобени маси, склонни да търсят персонален виновник за житейските си провали: добре познати примери са марксистките революционни движения от миналия век и техните аналози в Германия, Италия, а по-късно в Иран и арабския свят.
Изкушението на този мироглед е очевидно – той отменя личната отговорност и вината за неуспехите, превръщайки всеки неудачник в жертва на системата.
С това обаче мотивацията за градивна работа и усъвършенстване също е отнета – какъв смисъл има човек да влага толкова време и усилия, след като цялата система е „пробита“?
Така в рамките само на няколко поколение стигаме до непродуктивното инфантилно общество, което бившите социалистически страни наследиха от безумния си поход към „светлото бъдеще“, и за което са нужни още няколко поколения за да се освободи от лошите навици, почиващи на гибелни илюзии.
Ефектите на този оздравителен процес започнаха да се виждат ясно едва през второто десетилетие на 21-ви век, когато нашата обратна интеграция в свободния свят вече бе напреднала достатъчно за да се почувства в ежедневието.
От една страна структурни реформи позволяваха що-годе нормално функциониране на държавните системи, от друга стандартът на живот беше стигнал до необходимите нива за формиране на нещо като средна класа за пръв път от много години насам. Данните на НСИ и тези от редица социологически проучвания сочат, че периодът 2016-2020 е не само обективно един от най-добрите за българската икономика изобщо, но и се възприема необичайно позитивно от традиционно песимистично настроеното общество: през този период например за пръв път от началото на прехода (вероятно и много преди това, но липсва надеждна статистика между 1944 и 1989) повечето българи са доволни от трудовите си възнаграждения.
Оптимизмът бавно се повишава пропорционално на покупателната способност, която устойчиво догонва тази в западноевропейските страни, и икономическата свобода, с която дори изпреварваме много от тях.
Ефективността явно също нараства през второто десетилетие на века, щом ръстът на възнагражденията изпреварва този на БВП, при относително ниски нива на външен дълг, макар преките чуждестранни инвестиции да не са така мащабни, както добрата ни данъчна система предполага: при тях влияние оказват фактори като демография, образование, инфраструктура и бюрокрация, в които България е сравнително изостанала.
Въпреки недъзите на прехода обаче, и въпреки подривната дейност на немалко български политици, обслужващи чужди национални интереси, страната се интегрира устойчиво в Европа и усвоява европейските практики – както полезни и дисциплиниращи, така също порочни и деструктивни.
За нашия етап на административно развитие повечето се оказаха благоприятни: дори корупцията от европейски тип, която постепенно измества прословутата балканска корупция, формирана през годините на османски и съветски гнет.
Един проблем обаче изглежда остава нерешен в посттоталитарното ни общество: проваляме се във формирането на национален идеал, който да задържи младите хора в страната, и кауза, която ги мотивира да работят за нея. Отговорността за този провал се носи от няколко поколения, а последиците от него са тежки: хронична демографска криза, деструктивен политически нихилизъм, срив в качеството на образованието – дори употребата на наркотици и битовата престъпност имат много общо с моралната безпътица на подрастващите.
Твърде много от тях са изправени пред обречен избор – да се отрекат с презрение и срам от националната си идентичност или да прегърнат патриотарската еуфория със силиконови джуки, сръбска музика и руски байряк, попържаща люто нашето цивилизационно семейство и всичко, свързано с него.
На пазара на идеи сякаш се губи онзи европейски национализъм, споделян от бащите основатели – от българските възрожденци, пред които уж всички се прекланяме. За него няма лъскава сергия и щедри спонсори защото няма и политически дивидент: той обединява, вместо да ни разделя на воюващи лагери.
Псевдо-либералните и псевдо-патриотични фракции от друга страна успяват да радикализират младежта (често до степен на лумпенизация) – с много сходни послания, в които централна роля играе именно митът за завладяната държава.
Според едните, институциите са на пряко подчинение на ЦРУ и глобалния елит, другите пък ни убеждават, че те са тотално пробити от петата колона на кремълските другари. Явната цел на социалното инженерство породило това измислено разделение, е фанатизираните агитки да рушат тези институции, така че стратезите на революцията след това да ги завладеят, преобразени като „спасители“.
Щетите от разиграването този фарс обаче, желани или не, са далеч по-големи: радикализацията при малцина коства много повече обезсърчени и обзети от апатия заради отровната пропаганда младежи: демотивирани да учат, да са продуктивни на работното си място, и да създадат семейства в „тая скапана държава“.
Данните на НСИ от последните години сочат много интересна тенденция при емиграцията сред младежите. Нивата се задържат относително високи, въпреки кохезията и значилно повишения стандарт на живот – докато икономическите „бежанци“ очаквано намаляват, имаме значителен ръст в броя анкетирани, посочили като причина да емигрират липсата на правов ред у нас.
Тук определено не става дума за политически бежанци, преследвани от мракобесен режим, нито за хора с висящи дела, които не се доверяват на правосъдието в страната, а навярно за обезсърчени от политическата пропаганда младежи, повярвали че някакъв митичен злодей контролира цялата държавна администрация и с нейна помощ полага специални грижи да не просперират в живота.
Очакванията към държавата да осигурява „справедливост“ са унаследена травма от онова време, когато „се живееше най-добре“.
Подобно нереалистично очакване често имат малките деца към родителите си, и също като при тях, катастрофирането на това очакване с реалността се тълкува като оправдание за деструктивно поведение. Безспорно правовият ред е жизненоважна функция на държавата в една либерална демокрация, но осигуряването на „справедливост“ в свободните общества не е институционална задача – това се случва в тоталитарните режими, дори присъства като обещание при всички революционни движения, целящи установяването на диктатура: още от Парижката комуна, през Русия, Китай, Иран – чак до съвременните културни войни.
Тъй като всяка една диктатура насилствено виктимизира и инфантилизира населението, оздравяването и съзряването в едно посттоталитарно общество е мъчителен процес, който се нуждае от подкрепа – от страна на политическия и интелектуален елит, осъзнаващ национално отговорната задача да се освободим от травмите на социализма за да градим собствената си съдба като народ. Елитите обаче ловко се възползват от патологиите на прехода вместо да съдействат за преодоляването им.
Резултатът е деморализация, като по учебник: онова екзалтирано състояние, в което тълпата чака с отворени обятия новия си „спасител“, и така вече три десетилетия.
Този модел обаче започва вече да се изчерпва – ако в началото на прехода с право идеализирахме света отвъд „Желязната завеса“, днес когато вече сме част от него и виждаме всичките му недостатъци, имаме нужда от нов идеал, към който да се стремим. Не кумир или химера, а национална доктрина как трябва да функционира това общество, така че децата ни да допринасят с труда си за неговия просперитет, вместо да бягат като плъхове от потъващ кораб.
Митът за завладяната държава помага в борбата за власт на различни групировки с амбицията да паразитират върху институциите, но нанася на обществото трудно поправими щети, чиито последици ще тегнат над българите поколения наред – също както тегнат над много други народи, които още не могат да се измъкнат от мракобесието породено от този мит. Малко преди да изгубят свободата си, те също са повярвали на разказа за универсалния злодей, на когото се дължат житейските им несгоди. Може би защото твърде дълго са ги лъгали, че държавата е еманация на доброто: отговорът на всички техни мечти и стремежи.
За интелигенцията ни и IQ-то им