„Продължаваме промяната“ и карикатурният консерватизъм

Време за четене: 4 минути

ЛГБТ Консерватори от Великобритания. Източник

“Продължаваме промяната” трудно може да се дефинира като нещо друго освен широк клиентелистки кръг с ярко евроатлантически краски и силна преференция към западната либерална демокрация. Но ценното влияние на партията върху българското дясно е, че най-сетне осветли истината за перфидността на родния консерватизъм. 

Вчера едни огромни маси от (предимно софийски) гласоподаватели подновиха своята вярност в управляващата коалиция и преоткриха страстта си към антикорупцията, след като месеци наред тотално бяха забравили за тази дума и за всички други, които традиционно я съпътстват – сарайски модел, мафия, дълбока държава и тем подобни. В процеса на това си второ раждане, много от тях осъзнаха колко ненавиждат и редовните консервативни каузи. “Какво всъщност му е лошо на прайда?” запита се доскорошният самопровъзгласен консерватор. 

И аритметиката, в неговата глава, е съвсем проста – Киро е срещу Русия, това го прави дълбоко, фундаментално евроатлантически човек. По тази линия, върви уравнението, той прилича на хора от миналото като Костов и Соломон Паси, които помогнаха да влезем в НАТО. Това също е много хубаво! Техни наследници пък са “Демократична България” – още едни приятни евроатлантици, които следват твърда линия на антипутинизъм. Значи добрите са евроатлантици. А как се наричат повечето евроатлантици в България по простата причина, че думата “либерализъм” нито е позната на средния българин, нито му е особено приятна за чуване? 

Повечето от тези хора зоват себе си десни, някои се наричат консерватори, Христо Иванов и ДБ обичат (или поне доскоро обичаха) да се заиграват именно с дефиницията на консерватизма и да разказват как всъщност те били една обикновено дясна партия от европейски тип. И в този смисъл Христо Иванов е напълно прав: “Демократична България” са същинска европейска консервативна партия. Защото европейският консерватор има една-единствена консистентна позиция и тя е да отстъпва при абсолютно всеки сблъсък и да се хвърля в защита на предишна прогресивна позиция, защото е напълно лишен от идеи за това как може да противодейства ефикасно на хиперактивния НПО сектор и неговите естествени съюзници от медийно-информационния комплекс. 

Консерватизмът е фундаментално губеща позиция, когато се постави в ситуация да търси одобрението на модерното статукво, било то политическо или културно. Никой консерватор няма да чуе хубави думи за себе си от Дневник, от популярни псевдокоментатори като Радослав Бимбалов или Калин Янакиев. Няма да получи поздравленията на целия рояк от западни НПО-та, които маскират стремежа си към подмяна на социалната ни база с някакви претенции за защита на човешките права, сякаш сме страна от Третия свят, в която се извършват ритуални екзекуции на хора с различна сексуална ориентация. 

Консерватизмът в днешния свят е дисидентска позиция и като такава е изцяло несъстоятелно очакването, че чрез него може да се прокопса и да се добие позиция, достойна за лавровите венци на настоящия вестернизиран до болка елит. В този смисъл моята забележка не е към консерваторите, които сега за пръв път осъзнаха, че не са точно консерватори – техният проблем е чисто дефиниционен и се дължи на дълбоката сбърканост на родната политическа и партийна система. Бележката ми е към откровения консерватор, който наблюдава с тревога и лека погнуса как улиците му биват заливани от чуждопоклонници от всякакви краски. Как правителството му се гърчи в предсмъртна агония и нарушава базисни принципи на демократичността в името на това да изпълни чужди заръки. Този консервативен човек, който чувства дълбоко в себе си неправдата на това да бъде подменян демографски, политически и социално в рамките на собствената си държава – той няма да намери своето място в лоното на същите среди, които предизвикаха всичко това и оставиха тази развала да се разпространи свободно. 

Желанието да бъдеш оценен и позицията ти да бъде призната за стойностна е опасно. Това е същността на конформизма, той не се поражда от страх, а от желание за избягване на конфронтация и намиране на място в рамките на някоя in-група, която да те накара да се чувстваш значим. Но консервативният човек, особено ако предположим, че ПП успее да се върне на власт и се задържи в нея мандат или дори два, никога няма да бъде приет в “цивилизованите” среди на политическия ни мейнстрийм. 

Това са средите на пост историческия човек. Пост националния човек. Човекът, чиято идентичност се основава на Дисни и на супергеройските филми и цяло съзвездие от попкултурни допаминови активатори за бърза консумация. Човекът, който отдавна е отвъд ерата на героизма и на приключението, който смята национализма за отживелица (в най-добрия случай) и агресивен примитивизъм (в по-честия). Който е готов да предаде Македония в името на това да си осигури одобрителното кимане на мнимите си партньори. Който доволно поглъща всяка следваща медийна истерия, която му се сервира без да си прави съответните поуки в края на порцията. В тази среда място за консерватизъм, патриотизъм, национализъм или дисидентство под каквато и да било форма – няма. 

Най-голямата грешка на днешния консерватор е в стремежа си да бъде приет да прави редовни, огромни, трудни за преглъщане отстъпки от всяка една своя позиция. И то го прави доброволно, с размах, защото това го доближава до бленувания момент на приемането. Напоследък много уж-консервативни хора стигнаха до заключението, че борбата с политическото ЛГБТ движение, например, е обречена заради широките обществени нагласи, които се ориентирали в посока нормализиране. Но това е ирелевантно – широката обществена нагласа е въпрос на наратив и въпрос на средства. И всичко това е на страната на едно военизирано либерално ляво, което взима все повече превес в политическия ни живот. 

Няма консервативна теза, консервативна кауза, национална идея или интерес, която да прокопса без предварителна обработка на почвата. И независимо от това колко концесии бъдат направени, няма момент, в който еврофедералистките пориви на сегашния елит да бъдат задоволени и тези хора да си кажат “добре, вие отстъпихте достатъчно, вече няма да ви тормозим.” Хора като Асен Василев са тук за целия пай, не за малка част от него. Той не иска отстъпление само от темата за Македония. Иска отстъпление на абсолютно всички възможни фронтове, така че обществото ни да се превърне в саморегулиращо се либерално пространство, в което няма никакво място за дишане, ако се намираш в опозиция. 

Затова призовавам всеки, който изпитва в себе си индигнацията и гнева на гражданина, който губи собствената си държава – гради движение. Търси независими медии, помагай им финансово, споделяй статии на анализатори, които не са част от конюнктурата и не получават достъп до казионните медии. Говори с приятели и близки, споделяйте информация помежду си, не се ограничивайте до малкия сегмент на приемливост, който се предлага с престорена благосклонност от администраторите на територията ни. Помогни за създаването на независими издателства и за разпространението на качествена дисидентска литература. Работи върху тялото и ума си. Не търси подкрепата на тези, които последователно и целенасочено се стремят към обезличаването на България. 

И в този смисъл – в събота от 15:00 часа на площад “Св. Неделя” има една прекрасна инициатива, която се казва ‘Шествие за семейството и свободата” и обещава да бъде лъч светлина в ден, който иначе ще бъде изпълнен с нагледни доказателства за всичко описано дотук.

Сподели
Default image
Расколниколов

Расколниколов е псевдонимът на автора, стоящ зад блога "Просто Приказки". Поради лични съображения предпочита да остане неназован.

Leave a Reply