Изкуството да бъдеш част от елита

Време за четене: 5 минути

Текстът разглежда как културният елит превръща специфичния художествен вкус в символ на престиж и средство за социално разграничаване. Снимка: Steve A Johnson, Unsplash


Има една загадка, над чието разрешаване се мъчих доста дълго и на която така и не успявах да намеря задоволително обяснение.

Живея в Бостън, където се намира един от най-старите, най-известните и, без никакво преувеличение, най-добрите симфонични оркестри в света – Бостънският симфоничен оркестър (Boston Symphony Orchestra). Оркестърът е великолепен, концертната зала е забележителна, музикантите са първокласни.

Но има една особеност в концертните му програми, която отдавна ме учудва.

С удивителна регулярност концертът е структуриран по следния начин. В първата част ви предлагат някое произведение от съвременния музикален авангард – атонална какофония, упражнения по сериализъм или поредния шедьовър на следвоенния музикален модернизъм, в който композиторът, по всяка вероятност, си е поставил за задача да докаже, че музиката напълно може да се лиши от мелодия, хармония и изобщо от всичко онова, заради което хората я слушат от няколко хилядолетия насам.

А във втората част – Моцарт, Хайдн, Бетовен, Шуберт, Брамс и други композитори, които по старому са смятали, че музиката трябва да доставя удоволствие на слушателя.

Разбира се, има и други програми, но именно такава комбинация ми се е срещала удивително често.

За човек, израснал в Съветския съюз, аналогията възниква мигновено.

Помните ли задължителните кинопрегледи за успехите на селскостопанските работници, които прожектираха преди началото на филма? Идваш да гледаш кино, но първо трябва да се запознаеш с постиженията на отличилите се доячки, с изпълнението на плана за заготовка на фуражи и с поредните успехи на социалистическото животновъдство.

Е, приблизително същото впечатление ми прави първото отделение на някои концерти на Бостънския симфоничен оркестър.

При това публиката там е доста специфична. В значителната си част това са заможни, респектирани хора, пристигащи със скъпи автомобили, облечени в хубави костюми и вечерни рокли. И когато ги наблюдавам, всеки път изпитвам силното подозрение, че мнозинството получава от тези музикални експерименти приблизително толкова удоволствие, колкото съветският кинозрител от репортаж за поредната рекордна реколта от захарно цвекло.

Седят, търпят, аплодират.

А във второто отделение, когато най-накрая започва музиката, публиката видимо оживява.

И тук възниква загадката.

В Съветския съюз всичко беше ясно. Кинопрегледът се прожектираше не защото зрителят искаше да го гледа, а защото така бяха разпоредили съответните инстанции.

Но Бостънският симфоничен оркестър е съвсем друга история. Това е независима нестопанска организация, която съществува благодарение на продажбата на билети, даренията и подкрепата на заможни меценати. Никой областен комитет на партията не я принуждава да включва в програмата си произведения на композитори, които, съдейки по резултатите от творчеството им, се намират в състояние на продължителна война с човешкия слух.

Нещо повече, никой не принуждава и публиката да слуша всичко това. Хората не получават билети по силата на някаква профсъюзна квота. Плащат за тях със собствени, понякога доста солидни средства.

И въпреки това доброволно идват, сядат на местата си и добросъвестно изслушват музика, от която, доколкото мога да съдя по реакциите им, мнозина биха предпочели да се отърват.

Как ли работи този удивителен механизъм?

И ето че, изглежда, Остап Кармоди ми предложи обяснение на тази загадка.

В своето забележително есе „Татария, която загубихме“ той разглежда подобен парадокс, но предимно на примера на съвременната архитектура.

Защо хора, разполагащи с практически неограничени средства, поръчват на прочути архитекти за десетки и стотици милиони долари сгради, които изглеждат така, сякаш като дете на архитекта са му забранили да си играе с кубчета и сега той си отмъщава на цялото човечество?

При това въпросът не е само в естетиката.

Например прочутият Stata Center в MIT, построен по проект на Франк Гери, се оказа толкова проблематичен от техническа гледна точка, че университетът заведе дело срещу архитекта и строителите заради течове, пукнатини и други дефекти.

Или прочутата вила „Савой“ на Ле Корбюзие – един от главните паметници на архитектурния модернизъм. Изглежда като бетонна кутия, повдигната на колони, но с протичащ покрив и цял набор от други неприятности, които правели живота на собствениците ѝ доста далеч от идеала.

И това не са някакви евтини общински постройки, при които са се опитвали да спестят всеки долар. Това са творения на най-прочутите архитекти на своето време, създадени за хора, които са могли да си позволят практически всичко.

Но най-интересното дори не е това.

Проучванията на общественото мнение показват, че значителна част от публиката предпочита традиционната архитектура пред съвременната. При това някои сгради, които предизвикват у обикновените хора трайно естетическо отвращение, едновременно с това получават най-престижните професионални награди.

Тоест публиката гледа поредното бетонно чудовище и се чуди защо изобщо е било необходимо да се разваля градският пейзаж. А професионалната общност с ентусиазъм обсъжда революционната смелост на художествения замисъл.

Приблизително същото се случва и в съвременната живопис.

Платно, върху което художникът с очевидно удоволствие е размазал няколко кофи боя, може да струва десетки милиони долари. И хора, които никога не биха окачили подобно произведение у дома си, ако авторът му беше съседското дете, го разглеждат с благоговение в музея, щом научат, че това е шедьовър на абстрактния експресионизъм.

И ето че Остап Кармоди предлага обяснение, което ще се опитам да изложа със свои думи.

В продължение на много векове притежаването на изключителни произведения на изкуството е било един от най-важните признаци за високо обществено положение.

Крал, херцог или влиятелен аристократ демонстрирал своя статус не само чрез богатството си, но и чрез това, че можел да построи великолепен дворец, да поръча картина на велик художник или да поддържа собствен оркестър.

С развитието на капитализма обаче възникнал проблем.

Парите и социалният статус престанали да бъдат неразривно свързани.

Появили се изключително богати търговци, промишленици, а след това и милиардери, които можели да си позволят практически същото като представителите на старата аристокрация.

Днес някой като Доналд Тръмп може да построи дворец, да го украси със злато и да го напълни с произведения на старите майстори. А руският милиардер Дмитрий Риболовлев успя да придобие картина, приписвана на самия Леонардо да Винчи, за 127 милиона долара.

И тук пред истинския културен елит възниква сериозен проблем.

Ако всеки забогатял новобогаташ може да си купи Рембранд, да построи дворец в стил Версай и да слуша Бетовен в изпълнение на най-добрите музиканти в света, как да покаже, че принадлежи към съвсем различен обществен кръг?

Само парите вече не са достатъчни.

И решението се оказва неочаквано просто.

Трябва за белег на висок статус да се превърне не онова, което обикновеният човек не може да си позволи, а онова, което не би поискал дори и да можеше да си го позволи.

Не разкошен дворец, какъвто всеки новобогаташ би искал да притежава, а бетонна конструкция, наподобяваща многоетажен гараж, чиито естетически достойнства могат да оценят само специално обучени хора.

Не великолепна живопис, на която всеки посетител на музея би се възхищавал, а няколко цветни петна върху платно, зад които посветените съзират дълбока философска концепция.

Не музика, която човек иска да слуша, а набор от дисонанси, скърцане и неочаквани паузи – способността да се изпитва удоволствие от тях свидетелства за принадлежност към най-висшата културна каста.

С други думи, критерий за елитарност вече не е толкова притежаването на красивото, колкото способността да се открива красота там, където мнозинството вижда откровена халтура, грозота или безсмислица.

При това колкото по-силно мнозинството отхвърля съответното произведение на изкуството, толкова по-надеждно то изпълнява ролята на средство за социално разграничаване.

Защото, ако нещо харесва на всички, какъв белег за принадлежност към избраните би могло да бъде то?

И тук, според мен, стигаме до най-интересното.

На човек дори не е необходимо действително да обича такава музика или такава живопис. Достатъчно е да смята, че способността да ги оценява е задължително условие за принадлежност към неговия социален кръг.

Постепенно възниква цяла система, в която художници, критици, куратори, архитекти, музикални институции и заможни поръчители взаимно потвърждават културния авторитет един на друг.

И пазарът при това изобщо не спира да функционира.

Просто се оказва, че хората купуват не само естетическо удоволствие. Те купуват и статус, принадлежност към определена среда и възможността да се отличават от онези, които може би имат не по-малко пари, но чийто вкус се смята за недостатъчно изтънчен.

Разбира се, напълно допускам, че има хора, на които искрено им харесват бетонните кутии на Ле Корбюзие, картините на Джаксън Полък и музикалните експерименти на Пиер Булез. В крайна сметка човешките вкусове са разнообразни, а някои от тях, както е известно, са доста ексцентрични.

Но като обяснение защо определени направления в изкуството придобиват толкова висок престиж въпреки предпочитанията на значителна част от публиката, тази хипотеза ми се струва доста убедителна.

И, между другото, тя обяснява още едно любопитно нещо.

Защо човек, който никога доброволно не би си пуснал у дома запис на някое съвременно атонално произведение, напълно спокойно го слуша в концертната зала, където седят още две хиляди също толкова културни и респектирани хора.

В края на краищата той е дошъл там не само за да слуша музика.

Дошъл е, за да принадлежи.

И в този смисъл първото отделение на концертите на Бостънския симфоничен оркестър съвсем не е безсмислено задължение, подобно на съветския кинопреглед преди филма.

То изпълнява съвсем определена социална функция.

Възможно е дори тя да е по-важна от функцията на второто отделение, заради което, както си мислех досега, всички всъщност са дошли.

Сподели
Семьон Коган

Семьон Коган

Семьон Коган е есеист и коментатор по социални и културни въпроси, пишещ на руски език и живеещ в Бостън. Роден през 1965 г., той пише за съвременното общество, културата, политиката, икономиката и променящата се връзка между социалния статус и културните ценности. Неговите есета съчетават историческа перспектива, остра социална наблюдателност, аналитична аргументация и ирония. Опирайки се на опита си както от съветския, така и от американския начин на живот, той изследва противоречията на съвременното общество и оспорва общоприетите представи за изкуството, културата и интелектуалния престиж.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.