Алваро Пеняс: Руската пропаганда продава на хората точно това, което те искат да чуят

Време за четене: 7 минути

Руската пропаганда е особено силна в Източна Европа. Снимка: Павел Незнанов, Unsplash


Оригинална публикация: Alvaro Penas dla Prasarium: Rosyjska propaganda sprzedaje ludziom dokładnie to, co chcą usłyszeć, Prasarium.pl


Алваро Пеняс е испански колумнист и анализатор, специализиран в темите за Централна и Източна Европа. Сътрудничи на редица европейски медии, сред които Atlantico (Франция), Disidentia (Испания), Demokracija (Словения), La Voce del Patriota (Италия), Misao (Хърватия), както и чест автор във „Война и мир“. Негови статии са публикувани на около двадесет езика. Автор е и на испанските преводи на следните книги: „Худа Яма: най-тежкото престъпление на Тито“ от Роман Леляк; „Изгорена земя: управлението на терор на Сталин“ от Йорг Баберовски; и „Въстанахме и оцеляхме“ от словенския министър-председател Янез Янша.


Въпросите на Prasarium

Вие сте испански журналист, но значителна част от работата Ви е посветена на Централна и Източна Европа. Какво първоначално привлече вниманието Ви към тази част на Европа и какво според Вас западноевропейците все още не успяват да разберат за нея?

За първи път посетих Полша през 2017 г. и бях очарован от страната. Пътувах с влак до различни градове, посетих множество музеи и църкви и се запознах с една трагична, но и героична история, която силно ме впечатли. Същевременно видях нещо, което в много части на Западна Европа вече е изгубено: безопасни улици, пълни с хора църкви, ученически групи, посещаващи военни музеи, национални знамена навсякъде… Оттогава съм се връщал многократно и съм посещавал и други страни от региона. Убеден съм, че имаме много какво да научим от всички тях.

Много западноевропейци смятат страните от бившия Източен блок за изостанали или реакционни, защото не са възприели безусловно прогресивните идеи, и гледат на тях с пренебрежение. Тази арогантност произтича от нежеланието да се признае една сериозна грешка: че тези политики са се провалили и че разходката нощем във Варшава, Будапеща или Прага е много по-безопасна, отколкото в Лондон, Париж или Берлин.

Писали сте много за войната на Русия срещу Украйна и за руската дезинформация. Защо според Вас наративът на Кремъл се оказа толкова въздействащ сред някои консервативни аудитории в Западна Европа и Съединените щати?

Наративът на Кремъл при Путин, също както и съветският наратив навремето, е изключително ефективен, защото предлага на хората точно онова, което искат да чуят. На левицата предлага Съветския съюз, борбата срещу фашизма в Украйна или антиимпериалистическото и антизападното послание, което се радва на такъв успех в Африка. На консерваторите предлага традиционните ценности, православната църква и борбата срещу „уокизма“.

Преди всичко руската пропаганда се насочва към каузи, които според нея са цензурирани на Запад. Например, когато във Франция се разразиха протестите на „Жълтите жилетки“, единствената медия, която даде гласност на техните искания, беше Russia Today. Очевидно RT не се интересуваше особено от причините за протестите във Франция, но по този начин достигна до аудитория, сред която можеше да разпространява руската пропаганда.

На консерваторите е наложен идеализиран образ на Русия като защитник на традиционните ценности, въпреки високите равнища на разводи, аборти и алкохолизъм в страната, както и историческия ревизионизъм, чиято цел е да прикрие престъпленията на комунизма и отговорността на техните извършители. Лъжите и противоречията в руския наратив остават скрити зад пропагандна машина, която харчи около 2 милиарда долара годишно, за да прокарва посланията си. И нека не забравяме, че на Запад винаги се е намирал по някой „Уолтър Дюранти“, готов да продаде душата си на дявола за шепа рубли, както и немалко „полезни идиоти“. Разликата е, че в миналото, по времето на СССР, „полезните идиоти“ бяха изцяло от левицата, докато днес ги срещаме както вдясно, така и вляво.

В Съединените щати най-показателният пример е Тъкър Карлсън. През цялата война той разпространяваше руската версия на събитията. Видяхме интервюто му с Путин, както и жалката му рекламна акция в руски супермаркет. Въпреки очевидния пропаганден характер на тези прояви обаче Карлсън остана водеща фигура сред консерваторите. След това той заяви, че бил нападнат от демон, докато спял със съпругата си и четирите им кучета, сякаш е някакъв Ван Хелсинг. Но дори това не подкопа доверието към него. Едва след началото на войната с Иран и изразената от него подкрепа за режима на аятоласите много консерватори най-сетне му обърнаха гръб. Смятам, че консерваторите трябва да подхождат по-критично към политиците и медийните фигури, които следват.

Съществува важна разлика между подкрепата за Украйна и безусловното одобрение на всяко решение на украинското правителство. Как журналистите трябва да разграничават легитимната критика към Киев от наративите, които руската пропаганда умишлено раздухва?

Смятам, че политическите решения трябва да бъдат подлагани на критика както в Украйна, така и във всяка друга страна. Всъщност самите украинци също са изключително критични към някои решения на своето правителство. Руският наратив е добре познат и според мен разграничаването между легитимната критика и пропагандата не е трудно. Например човек може да критикува определени действия на украинското правителство, като мерките срещу Wildberries или Ozon, с аргумента, че те не са достатъчно ефективни или че ползите от тях са незначителни в сравнение с високата им цена. Същото важи и за корупцията сред определени представители на властта. Подобна критика е напълно легитимна и цели да предотврати подкопаването на военните усилия.

Проблемът възниква, когато това се превърне в отправна точка за търсене на решение в онова, което предлага Русия. С други думи, ако има корупция, решението е да се борим с нея, а не да спрем да изпращаме помощ на Украйна. Този аргумент – че трябва да прекратим подкрепата си за Украйна – се изтъква от много политици, които след това се обиждат, когато им кажат, че посланията им обслужват руските интереси.

Въпросът е какво ще се случи, ако Украйна бъде оставена да се справя сама. Всички знаем, че Русия няма да спре – напротив. И коя ще бъде следващата ѝ цел? Молдова, която според руските учебници безспорно е част от Русия; балтийските държави, чиято независимост Думата не е признала; Финландия; Полша… И не, НАТО няма да изпълни възпиращата си роля, ако не е в състояние да подкрепя собствените си съюзници. Словашкият министър-председател Роберт Фицо съвсем наскоро заяви, че няма да участва във въоръжен конфликт на основание разпоредба от договора на Алианса. Не са рядкост и изказванията на политици срещу оказването на помощ на съюзническа държава в случай на война. Ако не сме готови да се борим за Киев, ще бъдем ли готови да го направим за Рига, Вилнюс или Кишинев? Възпиращият ефект на НАТО ще бъде реален само ако ангажиментите на Алианса са достоверни.

Виждате ли днес фундаментално разделение в европейското консервативно движение по въпросите за Русия и Украйна? Ако да, става дума преди всичко за идеологически или геополитически спор, или просто за разминаване в представите за националните интереси?

Да, войната в Украйна раздели консервативното движение на две. Както ми каза словенският министър-председател Янез Янша в Любляна, войната в Украйна беше кауза, която консерваторите можеха да припознаят като своя: защита на демокрацията и свободата срещу тиранията, на националната независимост и неприкосновеността на границите. За съжаление, понятието „национални интереси“ сложи край на тази възможност.

Често се говори за липсата на международно обединение на десницата, но такова обединение е невъзможно без изграждането на обща цивилизационна визия – осъзнаването, че принадлежим към една и съща цивилизация, и готовността да я защитаваме. Ако пред лицето на заплахите от Кремъл – които представляват екзистенциална опасност за много държави – реакцията на някои консервативни партии е да търсят начини да задълбочат зависимостта си от руската енергия, трудно можем да повярваме, че те ще бъдат готови да защитават границите на Европа.

През XVI век дълбоко вярващият християнин Франциск I, крал на Франция, разрешава на османския флот да презимува в пристанището на Марсилия и сключва съюз с Османската империя, която избива и поробва християни из цялото Средиземноморие. Този съюз предизвиква скандал в целия християнски свят. Франциск постъпва така в интерес на собственото си кралство, което е претърпяло множество поражения от император Карл I, но действията му представляват предателство към западната цивилизация. Ако се съюзиш с врага, едва ли можеш да разчиташ на съюзници.

В неотдавнашната си статия „Картите на Украйна“ оспорихте многократно повтаряното твърдение, че военната победа на Русия е неизбежна. Кои според Вас са най-големите предимства на Украйна днес и къде се крият най-сериозните ѝ уязвимости?

Силните страни на Украйна са нейната устойчивост и способността ѝ да се адаптира и да внедрява иновации. Не бива да забравяме, че украинските военни операции разгромиха руския Черноморски флот, унищожиха съветския военен арсенал, поставиха руските нефтопреработвателни заводи под постоянен натиск и поразиха цели, които в началото на войната изглеждаха немислими. Украйна се превърна във водеща сила в областта на бойното използване на дронове, а това е от изключително значение за целия Запад.

Има многобройни примери за издръжливостта на украинските войници и на целия украински народ. За Украйна това е екзистенциална война, в която е заложено самото ѝ съществуване като държава, а предвид случващото се в окупираните територии – и нейният език, култура и национална идентичност. Украйна не може да си позволи да капитулира, защото Русия всеки ден ѝ напомня – с всяка бомбардировка и всяко ново военно престъпление – че капитулацията би означавала нейното заличаване.

Най-голямата уязвимост на Украйна е същата като тази на Русия: необходимостта от мобилизирането на повече мъже. Много войници са на фронтовата линия твърде дълго и трябва да бъдат сменени. Вярно е, че Украйна все повече разчита на технологиите и използва различни видове безпилотни наземни машини и дронове, за да компенсира недостига на личен състав, но въпреки това се нуждае от повече войници. Към този проблем се прибавя и недостигът на системи за противоракетна отбрана, породен от войната в Близкия изток. Това позволява на Русия да засилва ударите си срещу украинските градове и цивилното население.

Какво според Вас би представлявало устойчиво прекратяване на войната? Възможно ли е трайно мирно споразумение без надеждни гаранции за сигурността на Украйна?

Единственият начин да се сложи край на тази война е Украйна да получи гаранции за сигурност – но истински гаранции, а не подписването на ново „Мюнхенско споразумение“, което просто би позволило на Русия да нападне Украйна отново, след като възстанови военния си потенциал и се подготви по-добре.

Как трябва да изглеждат тези гаранции? На практика това означава Украйна да бъде въоръжена до зъби и на нейна територия да бъдат разположени войски на съюзниците, както вече се прави в Полша и Литва. Единствената надеждна гаранция срещу руска агресия е всеки опит за ново нахлуване да бъде направен практически невъзможен. Всичко останало означава просто да чакаме следващата война, която ще бъде още по-тежка от предишната.

Наскоро сте интервюирали върховния архиепископ на Украинската гръкокатолическа църква Светослав Шевчук и сте писали за преследването на християните в окупираните от Русия територии. Как отразяването на религиозното измерение на тази война промени личното Ви отношение към претенциите на Русия, че защитава християнството?

Русия, подобно на СССР, лъже за всичко и този случай не прави изключение. Наративът за предполагаемата роля на Русия като защитник на християнството рухва пред свидетелствата за разрушаването на украински църкви и убийствата на свещеници. Започнах да осъзнавам истинските мащаби на това преследване благодарение на екипа на A Faith Under Siege и на Стивън Мур, които вършат изключително важна работа, за да насочат вниманието на американската общественост към „светотатствената война“, както я нарече архиепископ Шевчук, която армията на Путин води в Украйна.

Тази пропаганда обаче е накарала много западни християни да се въздържат от открита подкрепа за Украйна и ги е убедила да повярват на кампании като тази, в която украинците са обвинявани, че са забранили християнството.

Важно е да се разбере, че Руската православна църква е просто поредният инструмент в услуга на Кремъл и че дейността ѝ няма нищо общо с християнската вяра. На онези, които мислят другояче, бих препоръчал да разгледат снимките на Главния храм на Въоръжените сили на Руската федерация, където светци и войници от Червената армия съжителстват в едно и също пространство, и да се замислят върху мълчанието на Руската православна църква пред забравата, която постепенно обгръща паметта за Гулаг, както и пред публичната реабилитация на палачите от ЧК и НКВД, избили хиляди вярващи и свещеници по време на Червения терор.

Сподели
Мариуш Пашко

Мариуш Пашко

Мариуш Пашко е полски журналист и медиен предприемач, както и един от съсобствениците на Prasarium.pl – онлайн платформа за новини и коментари.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.