Идеологията и историята

Снимка: Johnny Cohen, Unsplash

Изучаването на историята е особено благодатно за онези, които искат да разберат политическите процеси и идеология. Така например политиката в своята същност най-често се свежда до осъзнаване на някакъв групов интерес – бил той на народ, на гилдия, на класа или прослойка и манифестацията на този интерес, случваща се по най-разнообразни начини: от бунтове, до оказване на влияние посредством стачки, подкупи и прочее. В един момент на сцената се появява и някой мастит интелектуалец с пророческа осанка и претенцията да обясни каква величава вселенска истина се крие зад този конкретен и по своя характер напълно частен, макар и групов, интерес.

Така е с всяка една идеология, като се започне от либерализма, чиято благородна задача не е да осигури свобода на гражданите, а да обезпечи идейно претенцията на имотните търговци и финансисти да налагат политически волята си над старата поземлена аристокрация, чието време поради отминава поради обстоятелството, че корените й могат да бъдат проследени до старите и доказали се военни командири, плячкосали някога Римската империя.

По не особено различен начин стоят нещата и с комунистическата идеология. За да бъде разбрана тази идея, имаща нерадостната съдба да бъде основа за най-античовешките режими в историята е необходимо задълбочено изследване на времето и мястото, в което е създадена. Оказва се, че Маркс съвсем не е бил популярно лице по времето си, а е бил един от многото, опитващи се да си пробият път в обществеността и да осигурят запомнянето на името си в историята чрез решаване на наболелите за времето си проблеми на наемните работници – така наречените пролетарии. Тези пролетарии действително са живели в не особено добри условия, животът им не е бил лек и са били често потискани от онези, в чиито фабрики са се трудили. За основа на своята идеология Маркс използва (макари обърната наопаки) философията на Хегел, която е била особено популярна по онова време. Тъй че разбирането на Хегел е от особена важност за разбирането на Маркс в някакъв исторически, херманевтичен контекст.

Икономическите виждания на Карл Маркс са неактуални отдавна, ако някога въобще са били считани за валидни. Мавъра с еврейско-протестантски произход успява по уникален начин да направи детайлен и по всяка вероятност верен анализ на заобикалящата го икономическа система като в замяна предложи… Абсолютно нищо, освен прекратяване на този процес, без алтернатива на участниците в него – де факто всички хора, които не се трудят при прединдустриални условия. Обещание за бляскаво бъдеще, което носи обаче само глад, недоимък и гаранция за буквално и безапелационно намаляване на количеството живи хора в името на някакво имагинерно „по-разумно“ изразходване на ресурсите.

Разбира се, историята потегля по неочаквани пътища и опровергава Маркс – спрямо собствените му предвиждания действително избухва войната, която днес наричаме Първа световна, но тогава работниците не предпочитат да загърбят националните различия в името на мира, а избират да се придържат към националните си идеали и чест. Тогава обаче избухването на Болшевишката революция, взела за своя основа преработеното за удобство учение на Маркс успява да вдъхне нов живот на идеята, която наричаме комунизъм.

Карл Маркс е писал доста и съвсем не е глупав човек. Много от наблюденията му са били верни, някои от „предсказанията“ му действително се сбъдват дори днес. До колко обаче източникът на тези „предсказания“ са някакви апокрифни творби, извадени от контекст, оставям ученолюбивия читател сам да потърси, проучи и прецени. Самата идеология на марксизма далеч не включва единствено творбите на Маркс, а и тези на Фридрих Енгелс. След смъртта на първия е дописван и доредактиран и от Карл Кауцки, а Едуард Бернщайн го и опровергава в някои ключови опорни точки (например за неизбежната монополизация на капитала), с което и става своеобразен баща на социалдемокрацията в Европа и изхвърля учението на Маркс в автентичния му вид от политическия дебат.

В Съветския съюз ситуацията не е особено по-различна откъм придържане към оригинала. Болшевишкият марксизъм всъщност е марксизъм-ленинизъм, трактовка на Владимир Илич, която твърде често влиза в противоречие с идеите на Маркс – вероятно поради факта, че самият автор на „Капиталът“ не е имал окончателно мнение по множество въпроси. В последствие този марксизъм-ленинизъм се разделя на поне три големи течения, които също имат огромни различия по между си: консервативният и националистически сталинизъм, крайно революционният и нихилистичен троцкизъм и маоизма, който излиза най-смъртоносен в сравнение с предните две разклонения и поетапно, чрез инкорпориране на конфуциански принципи в себе си се превръща в нещо, не особено по-различно от корпоративен фашизъм.

На фашизъм, иронично, заприличват и идеите на правителствата в Източния блок след Сталин, където самата номенклатурна прослойка неусетно заприличва на буржоазия. (Такава роля тя фактически изпълнява и след краха на режима.) Крайно любопитен феномен е как хората, борили се срещу национализма, монархията и религията по времето на Първата световна война няколко десетилетия по-късно създават (гротескни) паметници и филми, посветени на отдавна умрели царе-автократори и развиват афинитет към окултното (точно както е в Третия Райх) със своите кумири.

Достатъчно е само да споменем имената на Ванга и Дънов, също цялата митология, създадена около богомилите от хора като Николай Райнов, Светлин Русев, Любомир Левчев и, разбира се, принцесата на българския национал-комунизъм, Людмила Живкова. Показателно е да се проследи например отношението към брака и абортите – докато в началото на Народната власт се говори за брака като за „буржоазна отживелица“ и правото на жената да направи аборт по свой избор, 70-те години на ХХ век вече се говори за здрави социалистически семейства, дългът на жената да бъде майка и да ражда и прочее.

Идеите на единствената останала радикална (макар и вече достатъчно отдалечена от първоизточника) форма на марксизма – троцкизма – на свой ред имат необикновена съдба: Единствено тази форма на марксизма успява да заплени сърцата на мнозина младежи, обединени във вълни на контракултурни градски групи – битници, хипита и подобни – постигне някаква масова популярност в свободната част на следвоенна Европа и САЩ. И не само, че успява да постигне популярност, но и влиянието й усещаме и до днес – къде явно, къде само като сянка от предишния радикализъм.

Вижданията на Маркс повлияват и цяла плеяда от западни интелектуалци в по-малка или в по-голяма степен. Но тук си остават просто влияния, парченце от „Манифеста на Комунистическата партия“ тук или там, а не марксизъм в някакъв конкретен и завършен смисъл на тази дума. Единствената пряка и непреодолима връзка с първоизточника си остава радикалното желание за унищожение на йерархията под една или друга форма.

Нихилистичен, материалистичен и деструктивен заряд, който преди около век е престанал да има адекватна връзка със заобикалящата реалност и историческите процеси, но за сметка на това все още активно генериращ антисистемно девиантно поведение.