Весь вопрос—кто кого опередит? – комунистически лозунг на Владимир Ленин. „Целият въпрос е кой кого ще изпревари?“. Снимка – изглед към западната стена на Ерусалим и Купола на Скалата: Anton Mislawsky, Unsplash
Гледаш дълга гонка между диво куче и заек по National Geographic – за кого викаш? Това е един от най-простите начини да разбереш каква всъщност е основата на вярванията ти. Собствената ми теза в случая е следната: подкрепям победителя. Подкрепям животното, което има повече воля за живот, повече енергичност, повече инстинкт. Заекът и кучето заслужават единствено това, което са успели да изкопчат от пастта на съществуването – в това е неговата красота.
Проблем, дългосрочен и последователен, на европейските народи е, че те не са способни да оценят изобщо волята за живот като добродетел. Средният европеец е отгледан да симпатизира сляпо на заека; защото изглежда симпатичен и пухкав и защото по всяка вероятност има гейски наклонности и е рекламно лице на детски филми. Това не е просто някакво дребно преклонение пред състраданието – би било твърде благосклонно да го отдадем на нещо осъзнато като процес.
Европеецът не осъзнава потребността от собственото си съществуване.
Той няма инстинкт за самосъхранение. Не познава себе си, не признава наличието на собствена група, ерго той няма дори наченките на механизъм, по който да отбие атака отвън. Оттам и безкрайните нефелни спорове за отделните “национални интереси” на държави-зомбита, които нямат функции отвъд единодушното съгласие в Европейския парламент и определянето на еднотипна данъчна политика.
Ако нямаш осъзнат групов интерес, то е напълно нормално да го замениш с философстване на тема за и против безпрепятственото импортиране на естествения си враг на собствена територия. Лъвът е заплаха за сърната само ако сърната има кръв във вените си, а не формалдехид.
Да различиш приятеля от врага не звучи като квантова физика. Ако оръжието сочи към теб, то трябва винаги да предположиш, че е заредено и да действаш подобаващо. За европееца тази закономерност звучи по-скоро като “винаги се надявай, че оръжието е празно и се преструвай, че не е в ръцете на най-големия ти враг”.
Пълен родов и етнически нихилизъм, който е замаскиран като стоплящ душата просвещенски оптимизъм.
В този смисъл няма абсолютно нищо изненадващо във факта, че думата “неутралитет” за нас не е дори обида, а е някакво абсолютно невъобразимо понятие – неутралитетът изисква изобщо да разбираш възможните позиции и да си способен да ги съпоставиш със собствения биологичен императив. Европеецът се надява, че всичко ще се оправи. Той вижда куршума в главата на другаря и вдига рамене: “Дано се оправи.” В някои случаи дори: “А даже не знаех, че е бил болен.”
Да отричаш съществуването на собствената си група е едно, но да си активно враждебен спрямо опитите за осъзнаване на това съществуване обикновено присъства като съпътстващо заболяване. Дори и да тънеш в лайна, не е много приятно, когато някой се появи да говори за това колко смърди около теб. А около Европа смърди покъртително.
По линия на (съвсем резонното) осъзнаване за загубата на субектност от страна на българската държава, тук започнаха да се навъждат едни специфично антиколониални тези от Третия свят, които носят зловонието на робския манталитет. Да, българинът е по същество колониален придатък на една глобална хуманитарна империя.
Модерната колония, чиято власт не си служи с прякото насилие и с масовата репресия, защото се нуждае от местното население като потребителска маса.
Това е парламентаризирането на чуждата доминация, едно повсеместно скопяване на духа и разоръжаване на индивида. Всичко това е обективна истина. Но отговорът, който в момента набира сила тук – тази куха солидарност с третосветническата гмеж, която на крилете на пропагандираната мултиполярност се надига срещу Запада – е не просто отблъскващ на чисто естетическо ниво, той е самоубийство с допълнителни стъпки. Идеята на всяко антиколониално движение е да произведе идентичност.
Идентичност се ражда единствено чрез сблъсък, а сблъсъкът в модерния свят по необходимост е колективен. Боецът на Хамас, спускайки се с парашут към врага си, знае много добре кой е самият той и кои са неговите съюзници. Те са неговите етнически събратя, неговите братя по религия. Арабският свят, ислямската ummah, всичките му съмишленици, които водят своята тиха борба в изгнание, внедрени в иноверски общества.
Боецът на Хамас има пълно съзнание за това с кого се сражава и за какво се сражава. Знае ли го скопеният европеец, който вее чуждото знаме редом до орди от мигранти и самомразещи се социалисти? Неговата концепция за група се свежда до някакви хумантирани илюзии за класовата солидарност или за “нашата битка срещу репресията”.
Войната на Хамас не е война за справедливост, тя е война за обособяване и за налагане на доминация.
Тази война по дефиниция е срещу европееца, колкото е и срещу средния евреин. Не сме и никога няма да бъдем част от тяхната in-група. Биологията им селектира срещу наличието на бели друговерци.
Представата им за хора като нас варира от кръстоносец през варварин до американски лакей, като за последното трудно можем да спорим, а за първите две можем само да мечтаем.
Да сме кръстоносци или варвари би предполагало, че имаме жизнените сили да се противопоставим на полемичната цивилизация на Исляма. Вместо това ние сме бакпулверни новочовеци без инстинкт за самосъхранение. Това е модерна Европа, това е идеалът на комунистическите мутанти, които се гласят да печелят избори и тук, обещавайки да събарят блоковете, които са наследство от идеологическите им деди.
Реципрочен проблем има с европейските ционисти, които сега кършат ръце за “Нашата Цивилизация”.
Сякаш Израел заедно с Америка не е първопричина за масовата и необуздана миграция от Близкия Изток – нужно е само да се разгледа безкрайният комплекс от криптоционистки НПО-та, които през последните десетилетия оперират в пограничните региони на континента ни и пропагандират “хуманно отношение” към млади мъже в бойна възраст, които идват единствено с дрехите на гърба си и омразата към белия колонизатор в съзнанието си.
Израел и евреите имат също толкова ясно осъзнат групов интерес и той е също толкова противоположен на собствения ни. Израел се нуждае от вечен конфликт по границите си, за да си осигури икономическа и военна солидарност и да продължи да изглежда като аванпост на американската заселническа цивилизация насред морето от безпросветни бъдещи неврохирурзи.
Ако сегашната реторика на ционистките консерватори е “тотална палестинска смърт”, то след 6 месеца ще бъде призив към европейците да приемат угнетените арабски народи, за да се избегне хуманитарната катастрофа. Няма спасение за този, който сам не иска да се спаси. Това сме ние, нашите склеротични държави, носещи се по течението на своя исторически крах.
Единственият логичен отговор на това междусемитско клане е тотална апатия и затваряне на границите.
Така или иначе конфликтът няма да ни подмине – има прекалено много бъдещи инженери във Франция, твърде много “невинни минувачи” в Белгия. Всяко прегазване на Газа ще бъде поредният нож в сърцето на солидарния третосветник, който гледа на това като част от дългата борба срещу белия кръстоносец и неговата зверска религия. Ирелевантни са безкрайните семантични спорове за това как ние “не сме точно като израелците и всъщност нямаме общо с тях”.
Може да е така, но в очите на арабския революционер, ние сме едно и също явление, за него разликите са маргинални, защото той оперира на база биология. Приятелите ми срещу враговете ми. Моето племе срещу тяхното.
Такава е истината за нашия свят и Европа прекара последните 80 години в това да стреля по собствения си крак с оловни сачми, опиянявайки се от нюрнбергската си лъжа. Проблемът с изчезването на т.нар. Държава Израел не е никакъв проблем. Този конфликт така или иначе щеше да се случи, Хамас виждаше нормализирането на отношенията между Израел и арабските държави като смъртна заплаха, докато Израел на свой ред вижда как подкрепата за евреите намалява в Щатите, колкото повече мулати се катерят по етажите на властта. Трябваше да се случи сега или никога. Каквото не може да оцелее, не бива да оцелява.
Същественият проблем е дали собствената ни цивилизация може да оцелее.
Дали тя изобщо има желанието да си зададе този въпрос и да се изправи срещу реалността, да влезе в борбата и да възроди Историята. Европа трябва да осъзнае, че се намира в екзистенциална битка с всички останали групи.
Намира се в екзистенциална битка с Исляма. Винаги е била в такава и винаги ще бъде. Нациите ни нямат друг избор освен да преоткрият истината за себе си. Единствената алтернатива са фесът и двуметровата църква.
За да не завършвам на минорна нота, тъй като деморализацията е домен единствено на скопените и на битите, ще кажа, че в ход са вече определени процеси, които са колкото трудни за забелязване, толкова и необратими. За нещастие на враговете ни, дори в угаръчното българско общество се заражда поколение чувствителни младежи, което ще беснее срещу падането на дългата нощ.
