Мъжът, застрелян в навечерието на Нова година пред „Макдоналдс“ във Валингби, става 63-тата жертва на бандитските войни за 2022 г. Снимка: Фредрик Сандберг / TT / NTB
Оригинална публикация: Svensk politiansatt: «Vi har allerede tapt», Jelena Bonner, норвежкия сайт Document.no, 3 януари 2023 г.
В 18,40 ч. в навечерието на Нова година полицията е уведомена за стрелба пред Макдоналдс във Валингби, западно от Стокхолм, Швеция. Извършителите са произвели четири изстрела в помещението, където гостите са се хранили. Трима са били поразени от изстрелите, като един от тях е починал в болницата. Той е 63-тата жертва на стрелба през 2022 г. Броят на тези случаи през предходната година е бил четиридесет и пет.
До и включително 7 декември в Дания и Норвегия е имало по четири смъртоносни стрелби, а във Финландия – две. Включително и в България има значително по-малко такива убийства.
2023 година е започнала да следва същия модел. През първите два дни на годината в района на Стокхолм бяха извършени две бомбени нападения. Швеция постепенно се превръща в страна, която е изгубила контрола върху насилието и в която монополът на насилието в много географски райони е отнет от полицията и държавата от престъпни банди.
Норвежкият сайт Document.no говори с полицейски служител, който пожела да остане анонимен. Можем да го наречем Никлас. Той е служил в някои от районите, които сега са разтърсени от кървавата война между бандите за власт.
Срещаме се в кафене в градче в централна Швеция и на маса в края на помещението, далеч от слуха на другите гости, започва нашият разговор. Никлас смята, че вече не става въпрос за конфликти между малки групи, а за големи части от квартали, които примиряват с шведското общество – и че родителите не разпитват и не виждат подкрепа, когато децата са вербувани в престъпната банда.
По време на интервю в SVT Morgonstudion, Макс Окервал (Max Åkerwall), заместник-началник на отдела за насилие с огнестрелно оръжие в полицията в Стокхолм, твърди, че от лишените от свобода в района на Стокхолм половината са на възраст под 17 години, а осем от десет са на възраст под 18 години. Това не звучи ли напълно неразумно?
Да. Напълно неразумно е. Но така изглежда. Преди 10-15 години ставаше дума за кражби от магазини, когато ставаше дума за престъпления от четиринайсетгодишни, но сега те търгуват с наркотици и имат автоматични оръжия.
По-възрастните престъпници използват децата, за да избегнат да бъдат хванати самите те, а за децата е въпрос на статут да бъдат избрани. Започва като готино нещо за дете, което не може да види последствията, и в крайна сметка ги въвлича в конфликти между бандите.
Защото те извършват престъпления, да, но също така се превръщат в мишени. Не след дълго се стига до първата жертва сред тийнейджърите. Или, всъщност, вече се е стигнало.
Но това, че те не са само жертва, а и биват убивани заради участието си в конфликтите, казва Никлас и посочва, че след като веднъж влязат в престъпния свят на бандите, те трудно успяват да се измъкнат отново. Особено ако си дете, което трябва да живее в този район и може да няма отговорен възрастен, на когото да се довери.
Те са много уязвими. Към кого трябва да се обърнат, когато им стане лошо или изпитват съжаление? Към училищния съветник, който е там за един-два часа седмично и се сменя всеки срок?
Сега става дума за деца, съвсем малки деца. Те не могат да бъдат наказани, ако извършат престъпление, но за тях се грижат социалните служби.
Това е положението и е разочароващо. Спомням си веднъж, преди доста време, когато едно от особено досадните деца, с които имахме много контакти, навърши петнадесет години (и така става отговорност на полицията, а не на социалните служби; бел. ред.) и ние купихме торта за кафето на персонала, защото изведнъж можехме да направим нещо … Никлас се засмива малко предпазливо и посочва, че знае, че това не е било правилното нещо, преди да продължи:
Не, но сериозно: Социалните служби могат да бъдат катастрофа, но могат да бъдат и блестящи, компетентни и ангажирани. Единственият проблем е, че квалифицираните и ангажираните хора прегарят и накрая се махат.
В областите с най-големи проблеми не е необичайно стопроцентовото текучество на персонала в рамките на една година. Разбирате, че така нищо не се прави. Освен това социалните служби не могат да направят много, когато родителите отказват да сътрудничат. А в много случаи и те не смеят да направят много.
Защо не?
Ако сте току-що завършил и квалифициран социален работник на двадесет и няколко години и получите случай със семейство, в което бащата идва на срещата с бронежилетка и знаете, че няколко членове на семейството са осъждани за тежки престъпления, шапката ви рязко ще ви отеснее.
В продължение на много години ни убеждаваха, че интеграцията ще се подобри и че престъпността ще намалее, когато децата, които са ходили в шведски училища, пораснат. Как виждате това като полицейска сила?
Няма никакъв шанс. Става само по-зле и по-зле, а работата с деца е едно от най-трудните неща за мнозина в полевата служба.
Искам да кажа, че ние сме възпитани в условия, в които никога не бихте разговаряли с полицай, а сега изведнъж спорим с малки деца в начална училищна възраст. В тези райони просто няма уважение към полицията.
Тези деца знаят, че не можем да им направим нищо, затова просто ни вбесяват. А ние сме инвестирали много години в „мерки за изграждане на доверие“, които работят само докато печем наденички на скара и играем на игри, казва Никлас, като в същото време въздиша и се усмихва.
Това, което се случи на миналия Великден, показа доста добре пред какво всъщност сме изправени. Не срещнахме няколко разгневени млади мъже, а цели семейства. Родители и деца стояха и хвърляха камъни, а какво да направи полицията? Никой не иска да застреля дете, но доста често срещаме именно деца, а все някога ще дойте първият случай, в който колега да застреля дете.
Въпрос на време ли е това да се случи, мислите ли?
Да. За съжаление. Но ето как изглежда действителността. Има деца, които боравят със заредени автоматични оръжия. Те могат да намерят спусъка, но нямат никакви възражения, дори не могат да изпишат думата „последствия“. И ако срещнат колега, който е нервен или уплашен…
Шведските политици и полицейски началници от години твърдят, че в полицията са инвестирани рекордни суми и че по улиците ще има повече полицаи. В същото време се предупреждава, че новообучените полицаи няма да се задържат дълго на работа. По какъв начин новите полицейски служители са подготвени за реалността, с която се сблъскват?
Мнозина изглеждат доста шокирани. И когато чуеш… Когато аз кандидатствах, не беше необичайно да се наложи да кандидатстваш два или три пъти, преди да те приемат. Днес на практика е невъзможно да не влезеш.
Съвсем необичайно е абитуриентите да бъдат отсявани по време на етапа на обучение, но се случва абитуриентите доброволно да напуснат обучението, когато разберат, че колегите им не смеят да използват оръжие, или че управлението отказва да провеждат упражнения по стрелба, защото това се смята за „твърде агресивно“…
Вече са минали повече от десет години, откакто полицейският орган започна да набира служители от гледна точка на етническото многообразие (diversity). Как виждате това?
Ако патрулираме в район, в който никой не е рус и синеок, ще изглежда адски странно, ако изглеждаме като нещо, взето от немската военна пропаганда. И е очевидно предимство да имаме колеги, които говорят езици, различни от шведския, и които притежават това, което с един модерен термин се нарича културна компетентност , или просто познават съответните жаргони.
От друга страна… Сега и аз не изглеждам много шведски, така че се е случвало веднъж или два пъти някой да се приближи до мен и да ми каже нещо от рода на „Ей, брат, защо ми правиш това, ти също си blatte (шведска обидна дума за близкоизточни хора и за хора с по-тъмен тен или цвят на коса, бел. прев.)?“. Никлас се смее и посочва косата си.
Недостатъкът е, че колегите с имигрантски произход могат да се окажат в трудна ситуация, в която трябва да са лоялни към мисията си на полицай, но от тях се очаква да бъдат лоялни и към собствената си етническа или религиозна група. Това не е толкова просто.
Кафето отдавна е изпито, когато идва време да завършим разговора.
Това е доста мрачна картина, която рисувате. Не виждате ли изход от негативната спирала на насилието, в която изглежда се намира Швеция?
Преди двадесет години щеше да е по-лесно да се овладее ситуацията в тези райони и в съответните групи, но това не беше направено. Не знам защо, но вероятно не са искали да видят колко зле е положението, а и политиците вероятно не са имали нужните умения.
Видяхте ли това тогава?
Никлас казва, че колегите му са го видели преди тридесет години, но тогава изключително в няколко квартали, като Ринкеби и Тенста. Спонтанно той започва да говори за решението, което колегите му тогава са виждали като единственото дългосрочно решение, решение, което никога не са се осмелявали да изрекат на глас:
Достатъчно беше да хванем някое от тези деца, които тогава тичаха навън през нощта без надзора на възрастен, подпалваха кофи за боклук и крадяха велосипеди, и да му кажем: „Ей, приятелче, къде живееш?“ и да го последваме до апартамента на семейството. Там вероятно щяха да седят десет-петнадесет души, които пушат наргиле и гледат сателитна телевизия, и тогава полицаите просто щяха да обяснят, че „сега малкият ви син е направил това и това, така че сега ще поставим двама полицаи пред вратата тук , а вие можете да започнете да събирате багажа. Полетът за вкъщи тръгва в 07,25 ч. утре сутринта“. Ако го бяхме направили с едно семейство, в цял Стокхолм щеше да е напълно тихо. Щеше да има същия ефект, ако бяхме спрели социалните помощи за всички семейства, които не могат да дисциплинират децата – казва Никлас и събира чашите и чиниите и ги поставя на подноса.
Но, както казах, тогава не го направихме и децата, които навремето палеха кофите за боклук, днес сами са родители, а децата им тичат наоколо с автоматични оръжия. Така че днес… Никлас прави пауза и се замисля, преди да продължи:
Днес всъщност не знам. Често си мисля, че е твърде късно, че вече сме загубили.
Нуждаем се от съвсем различни инструменти от тези, с които разполагаме днес, от различно законодателство, но изглежда никой не иска да ни го даде… Или пък можем да постъпим, както предложи Dumle, и да оставим престъпниците да се изядат един друг. Преди няколко години с един колега предложихме да затворим петстотинте най-лоши престъпници на Швеция в „Авичи Арена“ и да ги снабдим с наркотици и оръжие – и да арестуваме последния оцелял за масово убийство…
Сбогуваме се пред кафенето и тръгваме всеки по своя път. Хладният зимен дъжд е подходяща обстановка за мрачния образ на настоящето на Швеция, с който току-що се запознах, и по пътя към влака отбелязвам, че нито едно от решенията, за които ми разказаха, няма да бъде приложено. Следователно, преди да бъде прекъсната спиралата на насилието, може да стане още по-лошо, много по-лошо, преди да може да се подобри.
