Планината Имеон и „скитите“ на Михаил Сирийски

Време за четене: 5 минути

Карта на Трансоксания през Ранното средновековие. С червено е означен районът „от отсам проломите на планината Имеон“, откъдето през зимата на 586/587 г. потеглят 30 000 „скити“, тоест българи.

Оригинална публикация

Абул Касим Ибн Хордадбех през 80-те години на IX век и Йакут ал-Хамави в 20-те години на XIII век не са единствените източни автори, оставили сведения за населени с българи земи в Средна Азия. През XII–XIII век към средноазиатските българи започват да проявявят интерес и някои източнохристиянски автори. Един от тях е Михаил Сирийски. От 1166 г. до смъртта си през 1199 г. той е патриарх на Сирийската якобитска църква (Сирийската православна църква). Михаил е автор на монументален труд със заглавие „Хронография“ (или „Хроника“), която представлява изложение на историята на света и в частност на Предна Азия и на гръко-римския свят от времената на Адам до 1195 г.

Хронографията му е запазена в един-единствен ръкопис на сирийски език, препис от 1598 г. Ето какво съобщава сирийският патриарх за най-ранната история на българите:

В онези дни [излезли] трима братя от Вътрешна Скития, водейки със себе си 30 000 скити и пътували 60 дни от отсам проломите на планината Имеон. Те пътували през зимата, за да откриват вода и стигнали чак до река Танаис, която извира от езерото Меотис и се влива в Понтийското море.

Когато достигнали до границите на ромеите, единият от тях, наречен Булгариос, взел 10 000 мъже и се отделил от братята си. Пресякъл реката Танаис по посока на Дунав, която също се влива в морето Понт и поискал от Маврики да му даде земя, за да се установи и да стане съюзник на ромеите. Императорът му дал Горна и Долна Мизия и Дакия, процъфтяващи страни, които народът на аварите бил опустошил след времето на Анастас. Те заживяли там и се превърнали в отбрана на ромеите. Те били наречени от тези същите българи.

Другите двама братя скити дошли в страната на аланите, която се нарича Берсалия, чиито градове били построени от ромеите, сиреч в Каспия, наречена [още и] Врати на турайе. Булгарайе и пугурайе, техните обитатели, навремето били християни. Когато един чужд народ зацарувал над тази земя, те бяха наречени хазарайе по името на най-големия брат, който се казвал Хазариг. Този народ станал мощен и захванал да се разширява[1].

Благодарение на писалия век по-късно Григорий Бар Хебрей, предстоятел на сирийската църква в Марага (Персия) и продължител на „Хронография“ на Михаил Сирийски, става ясно, че преселението на 30-те хиляди „скити“ е станало през зимата на 586/587 г. Бар Хебрей също твърди, че началната точка на преселението на 30-те хиляди „скити“, тоест българи, е планината Имеон.

И в четвъртата година от царуването му (на император Маврикий, тоест в 586 г.) се раздвижил и излязъл от изток ненавистният народ от Абарис (т.е. аварите), чиито коси били на плитка, а от запад също така дошли асклабоне (т.е. славяните) и лонгобардите…

В онези дни излезли от Вътрешна Скития трима братя с 30 хиляди скити. И те предприели пътуване от два месеца през зимата, за да откриват вода, тоест [тръгнали] от бродовете на планината Амон. И те стигнали до реката Танис, която извира от езерото Миантис и се влива в морето Понтос. И когато стигнали до границите на ромеите, единият от тях, чието име било Булгарис, взел десет кораба и прекосил реката Танис и разположил стана си между реките Танис и Дунбир, която също се влива в морето Понтос. И тогава той проводил [пратеници] при Маврикий [с искането] да му даде земя, на която да се засели и [обещал] да стане съюзник на ромеите. И Маврикий му дал Горна и Долна Мизия и те се установили там и станали пазители на ромеите. И тъй, въпреки че били скити, ромеите ги наричат булгарайе. Тогава другите двама братя стигнали до страната Ал лан, сиреч Бар Салия, тоест до градовете на Каспия, която булгарайе и пангурайе наричат Врати на турайе. Някога те били християни и сега се зоват казарайе по името на най-големия брат[2].

Коя обаче е била планината Имеон и къде се е намирала?

Тя е известна на античните географи поне от времето на Клавдий Птолемей (средата на II век), но един по-късен арменски географ от края на VII век на име Ананиа Ширакаци дава нейно предметно и точно описание. В своята география „Ашхарацуйц“ („Светопоказател“) той казва, че „планината Йемавон е по-висока и по-дълга от останалите [планини] и прилича на пергел, подобен на арменската буква „люн“, имаща сгъвка от изток на юг. Едното рамо [на Йемавон] върви 1280 мили на запад, другото рамо – 1550 мили на север, а третото върви към Непознатата земя“[3].

Арменската буква „люн“ е много близка графично до латинската L и това позволява безпроблемно и с точност да се определи коя е планината Имеон. Тя отговаря на масива на планините Хиндукуш и Памир („сгъвката от изток на юг“) и Тян Шан. Сведението от „Ашхарацуйц“ е взето директно от географията на Клавдий Птолемей и отразява античните знания и представи за орографията на Средна Азия. Следователно географската макро рамка, в която трябва да се търси изходната точка на описаната от Михаил Сирийски и Бар Хебрей миграция, е районът западно от хребетите на Памир и Тян Шан. Това прави безпредметни всички спекулации, че Имеон били Ставрополските възвишения в днешна Южна Русия.

Михаил Сирийски обаче съобщава категорично, че тримата братя и техните 30 000 „скити“, сиреч българи, потеглили „ОТ ОТСАМ ПРОЛОМИТЕ на планината Имеон“. Единственото място в масива Хиндукуш – Памир – Тян Шан, което отговаря на това описание, тоест да е „отсам проломите на Имеон“, е районът на Ферганската долина.

mountain_imeon_modern_map
Районът „от отсам проломите на планината Имеон“, нанесен върху съвременните политически карти на Узбекистан и Таджикистан.

Тя е оградена от север от Кураминския, Чаткалския и Ферганския хребет, а от юг от Туркестанския и Алайския хребет и прилича на бутилка, чието гърло се свива там, където днес се намира Кайракумското водохранилище източно от град Худжанд в Таджикистан. Водохранилището е захранвано от река Сър Даря, която продължава от него на северозапад покрай град Ташкент в Киргизстан, за да премине на територията на Южен Казахстан. Входът към долината наистина наподобява пролом или клисура. Тоест, изходната точка на преселението („ОТ ОТСАМ ПРОЛОМИТЕ на планината Имеон“) се е намирала западно от Кайракумското водохранилище, в непосредствена близост до входа към Ферганската долина. Този район е триъгълникът между град Худжанд в таджикската провинция Согд, и градовете Ташкент и Джизак в Джизакска област на Узбекистан. Оттам протича и река Сър Даря, което би обяснило твърдението на Бар Хебрей, че „скитите“ тръгнали „от бродовете на планината Амон“.
Същото място е посочено като „страната на българите“ и от един друг християнски автор от XIII век, арменеца Вардан Аревелци.

Бележки

[1] Chronique de Michel le Syrien Patriarche Jacobite d’Antioche. Éditée pour la première fois et traduite en français par J.-M. Chabot. Tome II. Paris 1901, pp. 360-364

[2] Bar Hebraeus’ Chronography. Translated from Syriac by Ernest A. Wallis Budge. Oxford University Press. London, 1932, IX

[3] Աշխարացոյց Մովսեսի Խորենացւոյ յաւելածովք նախնեաց. Ասիա, ԼԴ, Վենետիկ, 1881

Поредица БЪЛГАРИТЕ И СРЕДНА АЗИЯ

1. Българите в Азия според „Книгата на пътищата и страните“ на Абул Касим Ибн Хордадбех

2. Планината Имеон и „скитите“ на Михаил Сирийски

3. „Страната на българите“ североизточно от Самарканд

4. Българите по двата бряга на река Аму Даря

5. Следите от българите върху картата на Средна Азия

Facebook Comments

1 Comment

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.