Планината Имеон и „скитите“ на Михаил Сирийски

Време за четене: 5 минути

Карта на Трансоксания през Ранното средновековие. С червено е означен районът „от отсам проломите на планината Имеон“, откъдето през зимата на 586/587 г. потеглят 30 000 „скити“, тоест българи.

Оригинална публикация

Абул Касим Ибн Хордадбех през 80-те години на IX век и Йакут ал-Хамави в 20-те години на XIII век не са единствените източни автори, оставили сведения за населени с българи земи в Средна Азия. През XII–XIII век към средноазиатските българи започват да проявявят интерес и някои източнохристиянски автори. Един от тях е Михаил Сирийски. От 1166 г. до смъртта си през 1199 г. той е патриарх на Сирийската якобитска църква (Сирийската православна църква). Михаил е автор на монументален труд със заглавие „Хронография“ (или „Хроника“), която представлява изложение на историята на света и в частност на Предна Азия и на гръко-римския свят от времената на Адам до 1195 г.

Хронографията му е запазена в един-единствен ръкопис на сирийски език, препис от 1598 г. Ето какво съобщава сирийският патриарх за най-ранната история на българите:

В онези дни [излезли] трима братя от Вътрешна Скития, водейки със себе си 30 000 скити и пътували 60 дни от отсам проломите на планината Имеон. Те пътували през зимата, за да откриват вода и стигнали чак до река Танаис, която извира от езерото Меотис и се влива в Понтийското море.

Когато достигнали до границите на ромеите, единият от тях, наречен Булгариос, взел 10 000 мъже и се отделил от братята си. Пресякъл реката Танаис по посока на Дунав, която също се влива в морето Понт и поискал от Маврики да му даде земя, за да се установи и да стане съюзник на ромеите. Императорът му дал Горна и Долна Мизия и Дакия, процъфтяващи страни, които народът на аварите бил опустошил след времето на Анастас. Те заживяли там и се превърнали в отбрана на ромеите. Те били наречени от тези същите българи.

Другите двама братя скити дошли в страната на аланите, която се нарича Берсалия, чиито градове били построени от ромеите, сиреч в Каспия, наречена [още и] Врати на турайе. Булгарайе и пугурайе, техните обитатели, навремето били християни. Когато един чужд народ зацарувал над тази земя, те бяха наречени хазарайе по името на най-големия брат, който се казвал Хазариг. Този народ станал мощен и захванал да се разширява[1].

Благодарение на писалия век по-късно Григорий Бар Хебрей, предстоятел на сирийската църква в Марага (Персия) и продължител на „Хронография“ на Михаил Сирийски, става ясно, че преселението на 30-те хиляди „скити“ е станало през зимата на 586/587 г. Бар Хебрей също твърди, че началната точка на преселението на 30-те хиляди „скити“, тоест българи, е планината Имеон.

И в четвъртата година от царуването му (на император Маврикий, тоест в 586 г.) се раздвижил и излязъл от изток ненавистният народ от Абарис (т.е. аварите), чиито коси били на плитка, а от запад също така дошли асклабоне (т.е. славяните) и лонгобардите…

В онези дни излезли от Вътрешна Скития трима братя с 30 хиляди скити. И те предприели пътуване от два месеца през зимата, за да откриват вода, тоест [тръгнали] от бродовете на планината Амон. И те стигнали до реката Танис, която извира от езерото Миантис и се влива в морето Понтос. И когато стигнали до границите на ромеите, единият от тях, чието име било Булгарис, взел десет кораба и прекосил реката Танис и разположил стана си между реките Танис и Дунбир, която също се влива в морето Понтос. И тогава той проводил [пратеници] при Маврикий [с искането] да му даде земя, на която да се засели и [обещал] да стане съюзник на ромеите. И Маврикий му дал Горна и Долна Мизия и те се установили там и станали пазители на ромеите. И тъй, въпреки че били скити, ромеите ги наричат булгарайе. Тогава другите двама братя стигнали до страната Ал лан, сиреч Бар Салия, тоест до градовете на Каспия, която булгарайе и пангурайе наричат Врати на турайе. Някога те били християни и сега се зоват казарайе по името на най-големия брат[2].

Коя обаче е била планината Имеон и къде се е намирала?

Тя е известна на античните географи поне от времето на Клавдий Птолемей (средата на II век), но един по-късен арменски географ от края на VII век на име Ананиа Ширакаци дава нейно предметно и точно описание. В своята география „Ашхарацуйц“ („Светопоказател“) той казва, че „планината Йемавон е по-висока и по-дълга от останалите [планини] и прилича на пергел, подобен на арменската буква „люн“, имаща сгъвка от изток на юг. Едното рамо [на Йемавон] върви 1280 мили на запад, другото рамо – 1550 мили на север, а третото върви към Непознатата земя“[3].

Арменската буква „люн“ е много близка графично до латинската L и това позволява безпроблемно и с точност да се определи коя е планината Имеон. Тя отговаря на масива на планините Хиндукуш и Памир („сгъвката от изток на юг“) и Тян Шан. Сведението от „Ашхарацуйц“ е взето директно от географията на Клавдий Птолемей и отразява античните знания и представи за орографията на Средна Азия. Следователно географската макро рамка, в която трябва да се търси изходната точка на описаната от Михаил Сирийски и Бар Хебрей миграция, е районът западно от хребетите на Памир и Тян Шан. Това прави безпредметни всички спекулации, че Имеон били Ставрополските възвишения в днешна Южна Русия.

Михаил Сирийски обаче съобщава категорично, че тримата братя и техните 30 000 „скити“, сиреч българи, потеглили „ОТ ОТСАМ ПРОЛОМИТЕ на планината Имеон“. Единственото място в масива Хиндукуш – Памир – Тян Шан, което отговаря на това описание, тоест да е „отсам проломите на Имеон“, е районът на Ферганската долина.

mountain_imeon_modern_map
Районът „от отсам проломите на планината Имеон“, нанесен върху съвременните политически карти на Узбекистан и Таджикистан.

Тя е оградена от север от Кураминския, Чаткалския и Ферганския хребет, а от юг от Туркестанския и Алайския хребет и прилича на бутилка, чието гърло се свива там, където днес се намира Кайракумското водохранилище източно от град Худжанд в Таджикистан. Водохранилището е захранвано от река Сър Даря, която продължава от него на северозапад покрай град Ташкент в Киргизстан, за да премине на територията на Южен Казахстан. Входът към долината наистина наподобява пролом или клисура. Тоест, изходната точка на преселението („ОТ ОТСАМ ПРОЛОМИТЕ на планината Имеон“) се е намирала западно от Кайракумското водохранилище, в непосредствена близост до входа към Ферганската долина. Този район е триъгълникът между град Худжанд в таджикската провинция Согд, и градовете Ташкент и Джизак в Джизакска област на Узбекистан. Оттам протича и река Сър Даря, което би обяснило твърдението на Бар Хебрей, че „скитите“ тръгнали „от бродовете на планината Амон“.
Същото място е посочено като „страната на българите“ и от един друг християнски автор от XIII век, арменеца Вардан Аревелци.

Бележки

[1] Chronique de Michel le Syrien Patriarche Jacobite d’Antioche. Éditée pour la première fois et traduite en français par J.-M. Chabot. Tome II. Paris 1901, pp. 360-364

[2] Bar Hebraeus’ Chronography. Translated from Syriac by Ernest A. Wallis Budge. Oxford University Press. London, 1932, IX

[3] Աշխարացոյց Մովսեսի Խորենացւոյ յաւելածովք նախնեաց. Ասիա, ԼԴ, Վենետիկ, 1881

Поредица БЪЛГАРИТЕ И СРЕДНА АЗИЯ

1. Българите в Азия според „Книгата на пътищата и страните“ на Абул Касим Ибн Хордадбех

2. Планината Имеон и „скитите“ на Михаил Сирийски

3. „Страната на българите“ североизточно от Самарканд

4. Българите по двата бряга на река Аму Даря

5. Следите от българите върху картата на Средна Азия

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.