Страната на българите, североизточно от Самарканд

С жълто – границите на царството на презвитер Йоан (Чинумачин). С червено – „Страната на българите“, която според географията на арменеца Вардан Аревелци се намирала на североизток от Чинумачин.

Оригинална публикация

Изглежда че хронографията на Михаил Сирийски е оказала силно въздействие върху интелектуалния и църковния живот на християните от Предна Азия, защото по-малко от половин век след смъртта му на бял свят се появява средноарменският превод на неговото съчинение. Преводът е осъществен от живелия и работил в Киликийска Армения интелектуалец Вардан Аревелци (ок. 1200 – 1271 г.), известен още като Вардан Велики, и от сирийския монах Исхок.

Вардан е бил човек с енциклопедични интереси и знания – той е богослов, филолог и историк и по някаква неясна причина проявява специален интерес към българите. Аревелци е и автор на един географски справочник, известен като „Ашхарацуйц на вардапета Вардан“[1]. Той стъпва в значителна степен върху „Ашхарацуйц“ („Светопоказател“) на Ананиа Ширакаци от края на VII век, но съдържа и данни, липсващи в него, както и голям брой сведения, актуални за времето на Вардан Аревелци.

Географията на Вардан е запазена в кратка и разширена редакция (версия). Кратката редакция е дело на самия Вардан Аревелци, докато разширената съдържа поне 2 пласта от по-късни добавки. В кратката редакция Вардан ни е оставил един пасаж, който е от изключителна важност за българската история:

А на североизток страната Чинумачин граничи с [страната на] булгхарите, откъдето излязъл татарският род – Хогта-хан, син на Чанкзхан (т.е Чингис хан), Хулаву-хан (т.е. Хулагу хан), син на Хогтагха-хан, Абагха-хан, син на Хулаву-хан…“ [Աշխարհացոյց Վարդանայ վարդապետի. Բարիզ, 1960. Դ]

От един друг откъс в географията на Вардан става ясно, че страната Чинумачин не е Китай, въпреки привидната звукова прилика с името му (Чен, Чин). Намирала се е на запад от Кушанската империя и (по подразбиране) на север от Персия. Чинумачин е била населена с православни християни[2] и имала свое църковно устройство. Страната била изпълнена с богатства. В нея било установено справедливо, дори праведно управление. Според Аревелци „като свещено писание имали само една глава от евангелието на Матей“ и „сеят веднъж, а [след това] четири години имат хляб, понеже са близо до рая“.

Сведенията на Вардан за страната Чинумачин са вариант на витаещите през Средновековието в Европа легенди за царството на първосвещеника или презвитера Йоан. През XII век в манастирите и замъците в Западна Европа се появява легендата, че някъде на изток съществува могъщо християнско царство, а повелителят му – първосвещеникът Йоан – бил най-могъщият и правоверен християнин.

Първото споменаване на презвитер Йоан е през 1145 г. в хрониката на Отто, епископ на Фрайзинген, който твърди, че при престоя си в папския двор в Рим се бил срещнал с „Хуго, епископ на Габала“ в Сирия, който му разказал за могъщ християнски владетел на земите отвъд Персия. Той бил нанесъл съкрушително поражение на мюсюлманите, но липсата на кораби му попречила да прекоси река Тигър и да помогне на франките в Близкия Изток. Подобно на Вардан Аревелци, и Отто от Фрайзинген твърди, че в царството на Йоан нямало сиромаси, крадци и обирници, ласкатели и скъперници, нямало раздори, лъжи и пороци.

Главна роля за възникването на тези идеализирани и приказни представи изиграват спомените за съществувалите някога в Средна Азия влиятелни несториански (и манихейски) общности. В Средна Азия християнството започва да се разпространява най-вероятно от град Мерв (древната Антиохия в Маргиана). Не по-късно от 424 г. вече имало учредени епископии в Абаршахр (Партия) и Тус. Около 410–415 г. били създадени несториански епархии в Херат и Сакастан (Систан), а в средата на V век несторианският патриарх Аба I ръкополага епископ на хефталитите, чиято катедра най-вероятно се е намирала в Бадгис и която е спомената в един църковен списък от 585 г. Не е ясно кога е създадена несторианска епархия в град Самарканд, но със сигурност към 762 г., когато арабите преселват около Ташкент сирийските християни-мелкити, несторианството имало здрави позиции в Трансоксания (Мавераннахр). Съдейки по съобщенията на ал-Истахри, Ибн Хаукал и Марко Поло, между X и XIII век несторианството е процъфтявало необезпокоявано в района на Самарканд. Къде обаче се е намирало царството на презвитера Йоан?

През XII век, по време на апогея на кръстоносното движение, в Западна Европа се появява писмо, уж изпратено през 1165 г. от презвитер Йоан до ромейския император Мануил I Комнин. В това писмо се съобщавало, че от дясната страна на Йоан седели „патриарха на свети Тома, митрополита на самаргантите и епископа на Суза“. Зад названието „самарганти“ несъмнено се крият жителите на град Самарканд и околните земи. Град Суза обаче не е старата персийска столица Суза в Елам, а древният град Тус в днешната източна иранска провинция Разави Хорасан. През Античността Тус бил известен под името Сузия. Благодарение на тази идентификация вече става ясно, че „царството на презвитера Йоан“ или „Чинумачин“ се е простирало между Тус (Сузия) и Самарканд, обхващайки в пределите си древните области Согдиана, Маргиана и част от Арея. Именно Самарканд е бил и бастионът на несторианството през Късната античност и Средновековието.

Вардан Аревелци обаче съобщава изрично, че „на североизток страната Чинумачин граничи с [страната на] булгхарите“. Следователно „Страната на българите“ трябва да се търси на североизток от източните граници на Чинумачин. Това означава на североизток от Самарканд, но и западно от Китай („страната на чените“) и извън границите на Кушанската империя. Единственото място, ограничено от тези параметри, е районът на старите средноазиатски държавици Тараз, Илак и Чач, възникнали след разпадането на Хефталитската империя през 567 г. Техни центрове били градовете Фараб, Исфиджаб и Чачканд (сега Ташкент) в днешен източен Узбекистан. Едно столетие преди Вардан Аревелци същата зона е посочена от Михаил Сирийски като изходна точка на преселението към Източна Европа на 30 000 „скити“ през зимата на 586/587 г. (вж. предишната статия „Планината Имеон и „скитите“ на Михаил Сирийски„.

Тази локализация на „Страната на българите“ се подкрепя и от твърдението на Вардан, че от там „излязъл татарският род“. Вардан има предвид монголската експанзия на запад и в частност походите на Джебе и Субедей. Тя започва през 1220 г. след превземането на Самарканд. Тоест от една страна Вардан отъждествява района около Самарканд с мястото, откъдето започва монголската експанзия на запад, а от друга страна той отъждествява „Страната на българите“ с мястото, откъдето монголите атакуват Иран и Предна Азия, тоест с района около Самарканд.

Защо обаче Ибн Хордадбех и Йакут ал Хамави локализират старите български земи южно от река Аму Даря, в древната област Тохаристан, докато Михаил Сирийски и Вардан Аревелци посочват като български земи територии, намиращи се доста пò на север?

Бележки

[1] Вардапет – висша научна титла при арменските духовници, съответстваща на doctor в католическата църква

[2] През Средновековието всички християни смятали себе си за православни, а не само християните от гръцката църква (православните в тесния смисъл на думата). По тази причина католиците и арменските монофизити също наричали себе си „православни“.

Поредица БЪЛГАРИТЕ И СРЕДНА АЗИЯ

1. Българите в Азия според „Книгата на пътищата и страните“ на Абул Касим Ибн Хордадбех

2. Планината Имеон и „скитите“ на Михаил Сирийски

3. „Страната на българите“ североизточно от Самарканд

4. Българите по двата бряга на река Аму Даря

5. Следите от българите върху картата на Средна Азия