Страната на българите, североизточно от Самарканд

Време за четене: 4 минути

С жълто – границите на царството на презвитер Йоан (Чинумачин). С червено – „Страната на българите“, която според географията на арменеца Вардан Аревелци се намирала на североизток от Чинумачин.

Оригинална публикация

Изглежда че хронографията на Михаил Сирийски е оказала силно въздействие върху интелектуалния и църковния живот на християните от Предна Азия, защото по-малко от половин век след смъртта му на бял свят се появява средноарменският превод на неговото съчинение. Преводът е осъществен от живелия и работил в Киликийска Армения интелектуалец Вардан Аревелци (ок. 1200 – 1271 г.), известен още като Вардан Велики, и от сирийския монах Исхок.

Вардан е бил човек с енциклопедични интереси и знания – той е богослов, филолог и историк и по някаква неясна причина проявява специален интерес към българите. Аревелци е и автор на един географски справочник, известен като „Ашхарацуйц на вардапета Вардан“[1]. Той стъпва в значителна степен върху „Ашхарацуйц“ („Светопоказател“) на Ананиа Ширакаци от края на VII век, но съдържа и данни, липсващи в него, както и голям брой сведения, актуални за времето на Вардан Аревелци.

Географията на Вардан е запазена в кратка и разширена редакция (версия). Кратката редакция е дело на самия Вардан Аревелци, докато разширената съдържа поне 2 пласта от по-късни добавки. В кратката редакция Вардан ни е оставил един пасаж, който е от изключителна важност за българската история:

А на североизток страната Чинумачин граничи с [страната на] булгхарите, откъдето излязъл татарският род – Хогта-хан, син на Чанкзхан (т.е Чингис хан), Хулаву-хан (т.е. Хулагу хан), син на Хогтагха-хан, Абагха-хан, син на Хулаву-хан…“ [Աշխարհացոյց Վարդանայ վարդապետի. Բարիզ, 1960. Դ]

От един друг откъс в географията на Вардан става ясно, че страната Чинумачин не е Китай, въпреки привидната звукова прилика с името му (Чен, Чин). Намирала се е на запад от Кушанската империя и (по подразбиране) на север от Персия. Чинумачин е била населена с православни християни[2] и имала свое църковно устройство. Страната била изпълнена с богатства. В нея било установено справедливо, дори праведно управление. Според Аревелци „като свещено писание имали само една глава от евангелието на Матей“ и „сеят веднъж, а [след това] четири години имат хляб, понеже са близо до рая“.

Сведенията на Вардан за страната Чинумачин са вариант на витаещите през Средновековието в Европа легенди за царството на първосвещеника или презвитера Йоан. През XII век в манастирите и замъците в Западна Европа се появява легендата, че някъде на изток съществува могъщо християнско царство, а повелителят му – първосвещеникът Йоан – бил най-могъщият и правоверен християнин.

Първото споменаване на презвитер Йоан е през 1145 г. в хрониката на Отто, епископ на Фрайзинген, който твърди, че при престоя си в папския двор в Рим се бил срещнал с „Хуго, епископ на Габала“ в Сирия, който му разказал за могъщ християнски владетел на земите отвъд Персия. Той бил нанесъл съкрушително поражение на мюсюлманите, но липсата на кораби му попречила да прекоси река Тигър и да помогне на франките в Близкия Изток. Подобно на Вардан Аревелци, и Отто от Фрайзинген твърди, че в царството на Йоан нямало сиромаси, крадци и обирници, ласкатели и скъперници, нямало раздори, лъжи и пороци.

Главна роля за възникването на тези идеализирани и приказни представи изиграват спомените за съществувалите някога в Средна Азия влиятелни несториански (и манихейски) общности. В Средна Азия християнството започва да се разпространява най-вероятно от град Мерв (древната Антиохия в Маргиана). Не по-късно от 424 г. вече имало учредени епископии в Абаршахр (Партия) и Тус. Около 410–415 г. били създадени несториански епархии в Херат и Сакастан (Систан), а в средата на V век несторианският патриарх Аба I ръкополага епископ на хефталитите, чиято катедра най-вероятно се е намирала в Бадгис и която е спомената в един църковен списък от 585 г. Не е ясно кога е създадена несторианска епархия в град Самарканд, но със сигурност към 762 г., когато арабите преселват около Ташкент сирийските християни-мелкити, несторианството имало здрави позиции в Трансоксания (Мавераннахр). Съдейки по съобщенията на ал-Истахри, Ибн Хаукал и Марко Поло, между X и XIII век несторианството е процъфтявало необезпокоявано в района на Самарканд. Къде обаче се е намирало царството на презвитера Йоан?

През XII век, по време на апогея на кръстоносното движение, в Западна Европа се появява писмо, уж изпратено през 1165 г. от презвитер Йоан до ромейския император Мануил I Комнин. В това писмо се съобщавало, че от дясната страна на Йоан седели „патриарха на свети Тома, митрополита на самаргантите и епископа на Суза“. Зад названието „самарганти“ несъмнено се крият жителите на град Самарканд и околните земи. Град Суза обаче не е старата персийска столица Суза в Елам, а древният град Тус в днешната източна иранска провинция Разави Хорасан. През Античността Тус бил известен под името Сузия. Благодарение на тази идентификация вече става ясно, че „царството на презвитера Йоан“ или „Чинумачин“ се е простирало между Тус (Сузия) и Самарканд, обхващайки в пределите си древните области Согдиана, Маргиана и част от Арея. Именно Самарканд е бил и бастионът на несторианството през Късната античност и Средновековието.

samarkand_bulgarians_01jpg
С жълто – границите на царството на презвитер Йоан (Чинумачин). Със зелено – районът, посочен от Михаил Сирийски като изходна точна за преселението към Европа на 30 000 „скити“ (българи) през зимата на 586/587 г.

Вардан Аревелци обаче съобщава изрично, че „на североизток страната Чинумачин граничи с [страната на] булгхарите“. Следователно „Страната на българите“ трябва да се търси на североизток от източните граници на Чинумачин. Това означава на североизток от Самарканд, но и западно от Китай („страната на чените“) и извън границите на Кушанската империя. Единственото място, ограничено от тези параметри, е районът на старите средноазиатски държавици Тараз, Илак и Чач, възникнали след разпадането на Хефталитската империя през 567 г. Техни центрове били градовете Фараб, Исфиджаб и Чачканд (сега Ташкент) в днешен източен Узбекистан. Едно столетие преди Вардан Аревелци същата зона е посочена от Михаил Сирийски като изходна точка на преселението към Източна Европа на 30 000 „скити“ през зимата на 586/587 г. (вж. предишната статия „Планината Имеон и „скитите“ на Михаил Сирийски„.

Тази локализация на „Страната на българите“ се подкрепя и от твърдението на Вардан, че от там „излязъл татарският род“. Вардан има предвид монголската експанзия на запад и в частност походите на Джебе и Субедей. Тя започва през 1220 г. след превземането на Самарканд. Тоест от една страна Вардан отъждествява района около Самарканд с мястото, откъдето започва монголската експанзия на запад, а от друга страна той отъждествява „Страната на българите“ с мястото, откъдето монголите атакуват Иран и Предна Азия, тоест с района около Самарканд.

Защо обаче Ибн Хордадбех и Йакут ал Хамави локализират старите български земи южно от река Аму Даря, в древната област Тохаристан, докато Михаил Сирийски и Вардан Аревелци посочват като български земи територии, намиращи се доста пò на север?

Бележки

[1] Вардапет – висша научна титла при арменските духовници, съответстваща на doctor в католическата църква

[2] През Средновековието всички християни смятали себе си за православни, а не само християните от гръцката църква (православните в тесния смисъл на думата). По тази причина католиците и арменските монофизити също наричали себе си „православни“.


Поредица БЪЛГАРИТЕ И СРЕДНА АЗИЯ

1. Българите в Азия според „Книгата на пътищата и страните“ на Абул Касим Ибн Хордадбех

2. Планината Имеон и „скитите“ на Михаил Сирийски

3. „Страната на българите“ североизточно от Самарканд

4. Българите по двата бряга на река Аму Даря

5. Следите от българите върху картата на Средна Азия

Facebook Comments Box

4 Comments

  1. Чинумачин не е Китай….? Петре осъзнай се, това е аксиома и азбучна истина. Това е Китай преди завладяването му от Чингис-хан. Вардан Аревелци споменава единствено Волжка България. Бушките са башкирите, забележи че са споменати на изток от хазарите, Бушките са страната Паскатир.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.