Следите от българите върху картата на средна Азия

Време за четене: 5 минути

Номадски управници на Тохаристан. Източник: Wikimedia Commons

Оригинална публикация

Изненадващо е, че такива все пак съществуват, въпреки че последните групи българи напускат района в посока на Европа през 586 г. Става дума за топоними, тоест названия на селища, местности, реки, планини и др. подобни, съдържащи като корен името на българите или пък звучащи познато и родно за ухото на съвременника.

Непосредствено западно от град Ташкент, в някогашния Калинински район от съветско време и сега се намира селището Бурджар, бивш център на кишлачни съвети. Бурджар е разположено в непосредствена близост до Ташкент и през него и сега минава околовръстното шосе. Формата Бурджар е производна от по-старо Бургар, преди „г“ да бъде смекчено (палатализирано) до „дж“, вероятно под влияние на арабския език. В този район обаче е съществувало още едно селище Бурджар (Бургар). То например е означено на една стара карта на Азиатска Русия от 1914 г. като разположено северозападно от стария град Исфиджаб и на около 20 км от град Чимкент.

Самото име Ташкент обаче също представлява интерес. До арабското нашествие този град е бил столица на малката държавица Чач и изначалното име на града е било Чачкент или Шашкент, което на стария согдийски език означава „Градът на Чач“. В хода на тюркизацията на Согдиана името е преосмислено през тюркски като „Ташкент“ („Каменен град“).

КАРТА 1: Топоними в Согдиана и Тохаристан, свързани с българите.

Паралел на названието Чач обаче се среща в Кавказ и това е името на непокорната и войнствена република Чечня. Чач/Чеч обаче е стигнало и още пò на запад и го откриваме в като името на западнородопската област Чеч. За областта Чеч антропологът д-р Петър Боев пише дословно следното:

Моите изследвания на средновековния български некропол от Х век в село Туховище на самата българо-гръцка граница, в центъра на българската Чеч, показаха антропологични типове, характерни за днешното българско население, но главно на прабългари и славяни, докато елементите на планинските траки са по-малко. Антропологическите проучвания на живото население в Туховище и на още пет села от района на Чеч в Родопите показаха характерните черти на българите от кавказката Чеч…

Районът на Самарканд обаче крие още изненади. През първата четвърт на XIII век Йакут ал Хамави е отбелязал селището БУРСАН (Бурсан-Джирт, тоест „град Бурсан“), намирало се западно от Самарканд. Пак на запад от Самарканд на една стара руска карта на Афганистан от 1881 г. е записано селище на име Сипки (срв. с нашия връх Шипка, споменат под това това име още в 60-те години на ХVІІ век от пътешественика Евлия Челеби). Същевременно обаче роденият в Мерв историк, филолог и юрист Саад ас Самани (1113–1167 г.) пише за едно друго селище на име Бурсанджирд. То било едно от селищата на Мерв, на 3 фарсаха разстояние от него. И двете имена съдържат корена Бурсан, вариант на Бурджан, персийската форма на името на българите. Но тези примери не изчерпват следите от някогашното българско присъствие в областите около Самарканд, защото пак в същия район, при описанието на град Бунджикат (Пенджикент), главния град на областта Усрушана, арабският географ Мухаммад ибн Ахмад ал Мукаддаси (946– след 1000 г.), съобщава, че за снабдяването му с вода са били използвани водите на шест потока, един от които се наричал Бурджан.

Бурджар/Бургар в района на Ташкент обаче не е единственото подобно название. Югоизточно от Самарканд е съществувала през Средновековието и местност на име Бургар. По арабски сведения от нея извирала река Зеравшан. Пак по арабски данни изворите й били в планината Бутман или Буттем в същия район. Последното име е много сходно с името на село Бутим, северозападно от град Драма, район, в който някога е имало компактно древнобългарско население. Селото е регистрирано още през ХV век и се намирало в дълбокия Бутимски дол. Заличено от картата след 1913 г., когато влиза в пределите на Гърция.

КАРТА 2: Топоними в Согдиана и Тохаристан, свързани с българите и двете големи български зони. Със синьо: районът на „Страната на българите“ според географията на арменеца Вардан Аревелци и според Михаил Сирийски. С виолетово: царство/страната Бурджан според Ибн Хордадбех и Йакут ал Хамави.

Южно от Буттем и Бургар около днешния таджикски град Душанбе през Ранното средновековие се е намирало княжество Шуман (сравни с нашето Шумен). В средните векове Шуман обхващал източната и западната част на Хисарската долина, но в VІІ век очевидно е заемал по-голяма територия, простираща се на юг, вероятно по течението на река Кафирниган. Във връзка с географското местоположение на княжеството Шуман, което е стигало до река Кафирниган, е показателна една бележка на колегата проф. Цветелин Степанов:

В некропол № 1 при Девня (гроб № 91) е открито погребение в ниша, което е твърде рядък случай за българските земи и говори, че традицията на този род погребения очевидно е отмирала. Но в Бишкетската долина, по долното течение на р. Кафирниган (ляв приток на р. Аму Даря) са открити няколко големи некропола от ІІ в. пр.Хр. – І в. сл.Хр., в който голяма част от гробовете показват пълно сходство с гроб № 91 от Девня. В тези гробове, в над 50% от случаите, се срещат изкуствени деформации на черепи и на тази основа Д. Ил. Димитров дори прие гробовете около Кафирниган за прабългарски.

На югоизток от Шуман и сега се намира град Паргар/Фалгар на брега на река Аксу, вливаща се в Аму Даря. Близо до Паргар/Фалгар на споменатата вече руска карта на Афганистан от 1881 г. са означени и селищата Богорак (срв. с българското име Богор и фамилията Богоров) и Чувак. Аналог на второто име е записаното на полуостров Галиполи по времето на византийския император Йоан ІІ Комнин (1118–1143 г.) село Чувак. То е регистрирано заедно с едно друго селище с очебийно българското име Дадуна. На изток от Богорак и Чувак, близо до Ташкурган в сърцето на Памир, е съществувало някога и селището Кани-Кувар. Само за протокола ще отбележа, че успоредният вариант на името Кубер, засвидетелствано във византийските източници, е именно Кубар (Κούβαρος) и най-вероятно Кубар е по-архаичната форма на Кубер.

На юг от Богорак и Чувак, между Балх и Сурх Хотал, се намирал древният град Варну. Името със сигурност е предбългарско, защото е съществувало отпреди миграцията в Бактрия на юеджите/тохарите в края на II век пр.Хр. В античните източници градът е известен под названието Aornus. Но макар и заварено от навлезлите през II век пр.Хр. в рамките на голямото юеджийско/тохарско преселение българи, името Варну проявява удивителната склонност да се появява впоследствие на места, където се появяват и българи. Тукашната Варна е крайната точка на движението на името, но междинната му спирка също е известна благодарение на географа Птолемей. Около средата на ІІ век той отбелязва източно от Gabala топонима VARNA. Gabala е днешната Кабала в Северен Азербайджан, на самата границата с Източен Кавказ и Дагестан. В същия район, в населявания с тати Планински Ширван, и днес се среща същият топоним – Варна. Тази Варна не е Птолеемеевата Varna, а е местност с две планински езера на 2260 метра надморска височина на десния бряг на река Гирдъманчай.

Ако се погледне картата на разпространението на останалите от някогашните българи имена или на имената, свързани по един или друг начин с тях, прави впечатление, че те са съсредоточени в две големи зони. Едната е в старата Согдиана, северно от Хисарския хребет и от река Аму Даря, в района Самарканд–Ташкент. Тя на практика отговаря на областта, посочена през XIII век от арменския книжовник Вардан Аревелци като „Страната на българите“. Столетие по-рано Михаил Сирийски споменава същия район като изходна точка на преселението към Европа на 30 000 „скити“, тоест българи.

Другата зона се намира южно от Хисарския хребет и Аму Даря и отговаря приблизително на координатите на областта Бурджан, дадени през първата четвърт на XIII век от Йакут ал Хамави. Най-вероятно там са били и владенията на споменатия през IX век от Ибн Хордадбех загадъчен Бурджан-шах („Царя на Бурджан“ или „Бурджанския цар“), който в края на 30-те години на III век станал васал на персите и получил от тях царска корона. Тази южна зона по-късно се озовала в пределите на Великия или Големия Хорасан, в чийто граници влизали почти целият днешен Афганистан, голяма част от днешен Туркменистан и днешен Североизточен Иран. И по някаква приумица на родовата памет, в едно предание, записано преди половин век от българския тюрколог проф. Емил Боев в село Крайно село, Кърджалийско, се разказва, че в селото живеели хора, дошли от Хорасан. Местните хора твърдели, че Хорасан е „булгарлък“ – място, където живеят българи, български край. Подобно предение е записано и в село Житарник, Кърджалийско, по време студентска експедиция през 1964 г. Хората от селото казвали, че там живеели хора от Хорасан.

Статията е написана въз основа на: Петър Голийски. „Българите в Кавказ и Армения“ (II–X век). София, 2006.

Поредица БЪЛГАРИТЕ И СРЕДНА АЗИЯ

1. Българите в Азия според „Книгата на пътищата и страните“ на Абул Касим Ибн Хордадбех

2. Планината Имеон и „скитите“ на Михаил Сирийски

3. „Страната на българите“ североизточно от Самарканд

4. Българите по двата бряга на река Аму Даря

5. Следите от българите върху картата на Средна Азия

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.