Cimitero Monumentale, Болоня, Италия. Снимка: Luigi Boccardo, Unsplash
От няколко дни в главата ми се върти една любима песен, която бях позабравил последната година. Първото нещо, което направих още преди да си допия кафето беше да си я пусна – Peste Noire – La Commune. Слушайки я няколко пъти си припомних за какво се пее в нея, с което дойдоха и размислите за Парижката комуна от 1871 г. За пореден път се убеждавам, че въпреки многото закачки за французите, включващи пейоративни изрази, от слабаци през толерасти, обвинения, че винаги първи са вдигали бялото знаме, във тях винаги е живял романтизмът на саможертвения национализъм. Когато става въпрос за републиката им, те са готови на всичко, за да я защитят. Унесен в четене и размисли плейлистът вече ме е отвел до друга любима от миналото френска група „Vae Victis“ и тук започвам вече сериозно да се замислям над този израз от хиляди години назад и какъв е смисълът на саможертвеният героизъм, превръщаме ли се реално в герои или сме победените и трябва да искаме милост за нашата съдба.
В този глобален свят на толерантност и всички опити на либералната политика да приравни и даде общи права, привилегии, та дори да издигне чужди култури над християнската в Европа е изтрил от паметта на младите всички традиционни ценности и морално-културни норми. Всички са равни, но едни сякаш имат повече права от други. Солидарност за всичко, но за едни някак изпитваме повече. Тъй като съм на френска вълна, ще дам примерни от Франция, която е успяла да съхрани през вековете толкова много от културата на Европа, където традициите винаги са се съхранявали и пазели дори с цената на живота и саможертвата. Така например през 1871 г., когато въпреки, че са във война, прусаци и „версайци“ правят кордони и със саможертвата си успяват да спасят от комунарите Тюйлери и двореца. По сходен начин са спасени от опожаряване катедралата Норт Дам и болницата Отел Дийо. Благодарение на полковник Марсиан дьо Бернарди (Marie Félicien René Martian de Bernardy de Sigoyer), който защитавайки Лувъра загива, но неговите войници вдъхновени от саможертвената му смърт успяват да го спасят от разрушение.
В днешни дни Франция, сърцето на Европа, е раздирана от неспирни атаки на ислямския фундаментализъм, а десетки терористични атаки отнеха стотици животи не само на християни. След всеки акт на насилие политици и лидери на либерални организации излизат по медиите и осъждаха актовете на насилие, но някак си с половин уста, като че ли да не засегнат или обидят ислямистите, други дори се опитаха да ги оправдаят с теории за „следствие-последствие“. В социалните мрежи се споделяше един и същ лозунг след всяко масово клане Je Suis…. Батаклан, Шарли Ебдо, Брюксен, Завентем, Арно Белтрам…
Всъщност, не, за последния, полковник Белтрам, нямаше такава кампания не се изписаха стотици редове и нито един от онези либерални активисти не намери смелост да се изправи и да заяви открито, че акта на полковник Белтрам е акт на героизъм, защо ли? Всички тези акции в социалните мрежи тръгват именно от либералните и толерантни групи, от онези разпространители на културния марксизъм и тези, които гръмко прогагандират за „Европа на разума, не Европа на Христос“. Може би тези групи от хора успяват да се оприличат на всички онези загинали от ръката на ислямския терор, но някак си полковник Арно Белтрам не влиза в техните стандарти за съвременен мултинационален и мултикултурен човек. Александър Дугин с няколко изречения много ясно отразява тази тенденция на постмодерната либерална пропаганда.
Либералната деморализация се пропагандира, върху идеята, че ако всички ценности са относителни тогава човек не е отговорен за оценката на стойността и въздействието на идеите върху човешкото поведение. Докато либералната деморализация продължава да клевети традиционните ценности, човек ще вярва, че се е освободил от „оковите” който ни обвързват с традициите ни. Ето защо либерално деморализираният човек се страхува повече от колективната смърт на себеподобните от колкото собствената си. „Подобни либерали няма как да разберат подвигът на полковник Белтрам, който е романтична препратка към рицарството. Епоха, чийто ценности все по рядко се срещат в съвременното общество. Модерният човек е забравил какво е войната като висша ценност, като синоним на „божественият път” който символизира „Mors Triumphalis ” победата чрез смъртта. Какво означава една такава саможертва, няма как да знаят плашливите либерални активисти, за тях е достатъчен един малък сблъсък за да изпаднат в ужас и да изригнат вулкан от хуманистична, пацифистка и сантиментална риторика. В една друга епоха подвигът на саможертва на полковник Белтрам би се считал за акт на героизъм, щяха да се пишат книги за него и да се разказват легенди, но днес малцина си спомнят за подвига, а други много бързо го забравиха, защото в тази епоха на разпад, цивилизацията потъва в сценарий при който героите са заменени или дори трансформирани в тяхната противоположност и няма как да бъде по друг начин.
Полковник Арно Белтрам (Arnaud Beltrame) e родом от Бретан, внук на военен и отличен професионалист. Израснал e в семейство на християни, коrто обръщат голямо внимание на религията си. По-голямата част от живота си прекарва в родния град, а малко преди смъртта си се мести в южна Франция, за да се ожени за своята любима жена Мариел. Прави го по християнски ритуал, а не граждански. Ритуалът е отслужен от един от най-близките му приятели, който е свещеник и също така води учението на Арно Белтрам в просвещение към религията, който е искал да стане свещеник, преди да се посвети на светската си професия. Актът на саможертва едва ли обаче е подбуден от религиозни възгледи, макар че щедростта, съчувствието, което е вкоренено в нашата християнска човечност, прави героичният му акт точно такъв.
На 23 март 2018 г. 26-годишен въоръжен мъж от мароканец с френски паспорт нахлува в супермаркет в град Треб, крещейки „Аллах е велик“ и „Отмъщение за Сирия“ и взема за заложници част от присъстващите. Тогава 45-годишен, полковникът от жандармерията Арно Белтрам влиза невъоръжен в супермаркета, за да се размени с някой от заложниците. Това не е прибързан или спонтанен акт. Напротив, след като е видял записите от видеонаблюденията, той е знаел, че терористът е тежко въоръжен и вече е отнел два човешки живота. Като възпитаник на висшата военна академия и бивш парашутист, служил в Ирак, отличен с много награди за храброст, Белтрам е можел да направи преценка за шансовете си, без да си прави илюзии.
Оставя включен телефона си, за да може колегите му да чуват какво се случва вътре. Ранен е малко преди спецчастите да щурмуват и елиминират терориста. Малко по-късно полковник Белтрам почива от раните си.
Какво си е мислел, докато е оставял оръжието си и е влизал в супермаркета, ние никога няма да разберем. Това, което знаем обаче, че неговата храброст е чиста и неподправена.
Като саможертвен акт или задължение към службата, смелостта е единствената, която безсмъртните богове на древна Гърция оставиха изцяло на обикновените смъртни. Боговете живееха вечно; в резултат на това, дори и в техните най-разтърсващи битки залозите винаги са били по ниски, от тези, пред които са се изправяли обикновените мъже, които могат да загубят живота си. Така че, въпреки че боговете са били в състояние да блестят във всяко друго отношение, те никога не биха могли да бъдат изпитани в храбростта необходима да посрещнеш смъртта. Саможертвата на полковник Арно Белтрам не го превръща само в герой, за когото можем и трябва да разказваме истории и чието дело не трябва да остава в забрава. Неговата смелост и щедрост няма да спрат лудостта, нито ще дадат на нашата либерална деморализирана младеж гръбнака, необходим да се противопоставим на ислямският тероризъм, но ще ни напомня, че трябва да следваме нашите традиции и ценности и никога да не забравяме подвига на нашите предци, защото сега тяхната жертва е наш дълг.
