Франция срещу Франция

Време за четене: 7 минути

Снимка: Stephanie LeBlanc, Unsplash


„Война и мир“ препечатва статии от изданието „2020: Отвътре и отвъд“. Историята около изданието можете да откриете тук, а самата книга можете да прочетете в електронен формат или да си я поръчате безплатно на хартиен носител.


Франция отново е във война със себе си. Не гражданска, а идеологическа, в която стои един конкретен въпрос: коя ценност е по-важна – секуларната република или уважението към чуждата религия? Месец преди да отбележи петгодишнината от терористичните атаки в Париж през 2015 г., Франция отново се сблъска с радикалния ислям. На 16 октомври 2020 г. френският учител по история и география Самюел Пати беше обезглавен в парижкото предградие Конфлан. Повод е бил урок за свободата на изразяване, в който преподавателят е говорил за карикатурите на пророка Мохамед в сатиричното издание Charlie Hebdo.

Трагичната съдба на Пати, както и последвалата терористична атака в Ница за пореден път илюстрират безсилието на Франция да се справи със социалната кохезия на две фундаментално различни общества. През 2020 г. родината на Волтер е изправена не само пред реална терористична заплаха, но и пред дълбока личностна криза, в която наследството на просвещенските идеали е заложено на карта.

Нищо от това не е особено изненадващо. Франция е западноевропейската държава с най-многобройно мюсюлманско население – 5.7 милиона, или 8.8% от населението. Промяната на демографския облик през последните десетилетия неминуемо носи със себе си проблеми, един от които е задълбочаването на фундаменталния конфликт между идеята за свобода на словото, от една страна, и ислямския екстремизъм, от друга.

Случаят „Шарли Ебдо“

Карикатурите предизвикват противоречиви чувства в обществото още с появата си в западноевропейските медии през XIX век. В този тип социален коментар преувеличението играе ключова роля. Френското списание Charlie Hebdo е известно именно с провокативните си карикатурни обрисувания на политически и религиозни фигури, които неведнъж са ставали обект на съдебни дела. Към 2015 г. Charlie Hebdo е бил ответник по близо 50 дела, заведени основно от религиозни групи. Списанието печели 75% от тях, като значителна част от този процент представляват дела за реч на омразата. Единствените дела, които губи, са тези за клевета.

Ислямският пророк Мохамед често е главно действащо лице в подигравателните карикатури на Charlie Hebdo, заради което през годините редакцията на списанието често е обект на заплахи, а редакторите са включени в черния списък на терористичната организация „Ал Кайда“. През 2015 г. група терористи извършва нападение срещу редакцията и убива 12 души, сред които главният редактор Стефан Шарбоние, трима карикатуристи и двама разследващи журналисти. Отново карикатура от френския седмичник стана причината за обезглавяването на учителя Самюел Пати, който я използвал като пример в час.

Вулгарни или не, язвителните стрели на Charlie Hebdo превърнаха изданието в ярък пример за съвременното значение на свободата на изразяване, като извадиха на показ и доведоха до крайност несъвместимостта между крайния ислямизъм и европейското светско общество. „Няма да се откажем от карикатурите“, заяви президентът на Франция Еманюел Макрон на тържествена церемония в Сорбоната, посетена от семейството на убития учител. Но достатъчно устойчив ли е просвещенският идеал на свободата на словото, за да се противопостави на заплахата?

Свободата на изразяване като ценност

Свободата на изразяване във Франция е гарантирана от Декларацията за правата на човека и на гражданина от 1789 г., а свободата на пресата – от Закона за пресата от 1881 г. Нещо повече, свободата на изразяване е защитена и на европейско ниво от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), по която Франция е член. ЕКПЧ постановява, че всеки има право на свобода на изразяването на мнения, включително свободата на всеки да получава и разпространява информация и идеи.

Важно е да се отбележи, че свободата на изразяване не е абсолютна в нито един от посочените документи. Френското законодателство има стриктни закони за реч на омразата, които на практика представляват дерогация от този принцип. Тази дерогация се прилага в случаи на публично подстрекаване към извършване на терористично престъпление и неговото защитаване, публична клевета и обида, публично подстрекаване към омраза, насилие или расова дискриминация, и подлагане на съмнение престъпления срещу човечеството, като например отричане на Холокоста.

Франция стриктно се придържа към тези правила, но, изглежда, само за определени групи. Пример за това е френският комик Дюдон М’Бала М‘бала, който през 2008 г. е осъде за публична обида на лица от еврейски произход или вяра заради обиден скеч. Въпреки това през 2007 г. парижки съд оправдава Charlie Hebdo, като постановява, че обидните карикатури на пророка Мохамед, публикувани в списанието, са насочени срещу тероризма, а не срещу исляма. Мюсюлманите представляват значителен процент от населението на страната, докато еврейската общност наброява едва половин милион души. Затова е озадачаващо, че френското законодателство, изглежда, прилага принципа на свободата на изразяване избирателно.

„Част от мюсюлманската общност отрича модерното светско общество и настоява за специални привилегии, разпознаващи собствените им религиозни убеждения. Това е несъвместимо със съвременната демокрация и свободата на словото, според които човек трябва да може да изтърпи известни обиди и подигравки.“

Думите са изказани от културния редактор на датското списание Jyllands-Posten през 2005 г. Изглежда, това е в съответствие и със съдебната практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), която предоставя ясен ръководен принцип: правото на свобода на изразяване означава, че демократичните общества трябва да могат да обсъждат текущи дела и въпроси от обществен интерес, а обществото трябва да приеме, че някои хора имат остри мнения. В това се състоят толерантността и плурализмът. Разпалването на омраза срещу отделни хора само на основата на техните религиозни убеждения прекрачва границата, но сатирата на насилствени екстремисти в рамките на една религия е неразделна част от демократичното общество.

Въпреки това обидата от страна на мюсюлманската общност е напълно разбираема. За много мюсюлмани самото изобразяване на пророка Мохамед представлява богохулство и тежка обида. Въпреки че Коранът и свещените хадиси не съдържат еднозначна забрана на божествените изображения, не е трудно да си представим какво възмущение би предизвикала карикатура, на която пророкът Мохамед е напът да бъде обезглавен. Нещо повече, сравняването на надупчения от куршуми Коран с „лайна“ със сигурност навлиза в границите на речта на омразата. За някои мюсюлмани свещената книга (особено що се отнася до лично копие) е толкова съкровен предмет, че показването му на някой друговерец се счита за жест на приятелство и доверие – дотолкова, че дори снимането му е забранено.

Секуларна Франция, изглежда, е забравила какво значение има религията за един вярващ човек. Всъщност това е съвсем в реда на нещата за съвременното отворено френско общество, тъй като секуларността е естественият резултат на дългогодишни исторически процеси. Франция не бива да си затваря очите за факта, че една значителна част от нейното население не е преминала през тези исторически процеси и дори в момента те са съвсем чужди за нея. Просвещенските идеали не са част от мюсюлманското културно наследство, нито представляват някаква ценност в исляма. Това общество съществува в една паралелна реалност и все още се идентифицира много силно с религията си. Именно затова карикатурите представляват толкова голяма обида, която се приема дори за лична атака. В много мюсюлмански семейства се отглеждат деца, които следват единствено правилата на религиозната общност, а не на правовата държава. Те не приемат нормите на обществото, в което живеят. За радикалните ислямисти пък идентификацията с религията е толкова силна, че са готови да водят джихад в сърцето на Европа в нейно име.

Франция и секуларното общество

Секуларността е матрицата на възприятието, правеща вярата трудно достижима, а неверието – един естествен избор. Религиозното общество живее според определени ценности, считани за обективни морални критерии, които са ясно формулирани. Секуларното, от друга страна, възприема вярванията си в контекста на постулати, които приема за нещо, разбиращо се от само себе си, и които по тази причина много често остават неизговорени и дори неформулирани напълно.

За секуларна Франция свободата на словото е един от тези определящи принципи. Проблемът се състои в невъзможността на обществото ясно да формулира смисъла на този принцип, който подлежи на всевъзможни условия и изменения в зависимост от актуалните политически настроения. Като такъв той е крайно недостатъчен да бъде сплотяващата нишка на едно болно и объркано общество, каквото е европейското.

Изобщо не помага и фактът, че Европа също е загърбила християнското си наследство в очите на много от своите граждани. През 2003 г. папа Йоан Павел II адресира липсата на каквото и да е позоваване на християнското наследство на континента във формулировката на новата конституция на ЕС: „Макар дълбоко да уважавам светската природа на институциите, аз искам още веднъж да отправя апел към онези, които съставят бъдещия европейски конституционен договор, той да упоменава религиозното, и по-конкретно християнското наследство на Европа“.

Тогава религията в документа бе заместена от езика на човешките права и в крайна сметка конституцията не бе приета заради референдуми във Франция и Нидерландия.

Актуалният наратив, тиражиран от западноевропейските медии, все по-често поставя акцента върху колониалното минало, а националните герои се отхвърлят като неприемливи по съвременните стандарти. За достиженията на европейската цивилизация се говори рядко, докато съвременните европейци колективно се държат отговорни за грешките на техните предци в исторически събития, често извадени от контекст и разглеждани през призмата на съвремието. Липсата на ясно формулирана и устойчива ценностна система, както и деконструкцията на националната идентичност доведоха до дълбоката личностна криза, в която се намира Франция днес.

По този повод Дъглас Мъри пише в книгата си „Странната смърт на Европа“, че „вливането на милиони хора от други култури в силна и самоуверена култура, която би могла да им въздейства, е едно, но вливането на милиони хора във виновна, изтощена, преситена, измъчена и умираща култура е съвсем друго, доколкото тя не е в състояние да им повлияе. Докато европейската идентичност в миналото се е определяла от специфични философски и исторически солидни основи, като върховенството на закона, етиката, извлечена от историята и философията на континента, днес идентичността и идеологията на Европа се основават на „уважение“, „толерантност“ и „многообразие“.

Невъзможно е да се разчита на тези плитки дефиниции да опазят и съхранят европейското наследство, тъй като са изпразнени от съдържание. Например има ли отговор на въпроса какво точно означава толерантност и в какво се изразява тя? Дали в преглъщането на обидни карикатури, или в уважаването на чуждата религия? Възможно ли е подобна ценност на практика изобщо да съществува редом с „многообразието“? В днешна Франция е абсолютно наложително върху този дебат да бъде упражнена така ценената свобода на изразяването. Всъщност това е и единственият начин тази ценност да бъде съхранена.

Една болна религия или една болна нация

Малко след убийството на Самюел Пати, в своя реч Еманюел Макрон нарече исляма „религия, която е в криза по целия свят“, което предизвика широко недоволство сред мюсюлманите по света. Макрон греши. Франция е тази, която е тежко болна. Броят на атентатите в страната през последните пет години го показва ясно.

В крайна сметка успешната интеграция зависи от готовността на образователната система (и не само) да предостави поле за свободен обмен на идеи между две фундаментално различни групи. Образователната система обаче не просто е подложена на натиск от страна на радикалните ислямисти, тя подлежи на открити физически атаки.

От друга страна, идеологията на политическата коректност допълнително атакува този принцип чрез налагане на цензура в социалните мрежи и загърбване на историческото наследство. Политическата класа упорито се опитва да успокои тревогите на преобладаващата част на населението, като ги убеждава, че толерантността, многообразието и любовта ще победят. Но това често е наивен постулат, подходящ повече за детска приказка.

Истината е, че свободата на словото отдавна се е превърнала от просвещенски идеал в изпразнен от съдържание принцип, който се използва по-скоро като политически инструмент.

Франция рисува проблемите си, но тази своеобразна арт терапия, изглежда, е крайно недостатъчна. Кризата трябва да бъде ясно назована и изговорена. Свободата на изразяване е отправната точка и може би последната възможност на Франция да се опомни и отново да отстои свободата си, както само тя умее. Дотогава най-важната битка за Франция е тази срещу самата себе си.

Facebook Comments Box

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.