Футболисти от два софийски отбора – „Левски“ и „Славия“ и пловдивския „Ботев“.
Текстът на д-р Теодор Борисов е публикуван в Том 8 на годишника на Музея на София, посветен на 90-тата му годишнина. Сборникът съдържа мултидисциплинарни изследвания по различни теми и проблеми от областта на историята, археологията, етнографията, антропологията, архивистиката, историята на изкуството, архитектурата и градоустройството, консервацията и реставрацията, туризма и културните маршрути, музеологията и културния мениджмънт, които биха представлявали интерес за всеки, заинтригуван от актуалното проучване и опазване на културно-историческото наследство на град София и Софийска област. Може да се сдобиете с него и да прочетете още много наистина интересни статии.
Днешният статут на футбола като най-популярен спорт и социален феномен трудно подлежи на оспорване. Огромният интерес към него във всички части на земното кълбо неслучайно е накарал журналисти и фенове да го определят за „Цар на спортовете“. Продукт на градската култура, футболът преминава през сложна еволюция, за да достигне до текущия си статут на бизнес за милиарди. Настоящата статия има за цел да покаже отношението на софиянци към най-популярния спорт в периода между двете световни войни и да оцени доколко той е бил неразделна част от тяхното всекидневие, какъвто е случаят с техните потомци.
По подобие на други европейски държави българската столица се запознава по-късно с новия спорт в сравнение с други части на страната. За първи път футболната топка е донесена на територията на България от швейцарския учител Жорж дьо Режибюс, който я представя на учениците от Варненската мъжка гимназия през 1894 г. Година по-късно неговият колега Шарл Шампо представя новия спорт на своите ученици в Първа софийска мъжка гимназия. Освен в двора на гимназията те играят на поляната, на чието място е издигната сградата на Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Отборите са съставени от ученици от V и VI клас, сред които бъдещия именит драматург Ст. Л. Костов (Николов 1962: 12).Първите организирани тимове се формират десетилетие по-късно от български колежани и лицеисти от Цариград, прекарващи лятната си ваканция в своята родина.
През лятото на 1909 г. те се събират в м. Пустинята в Борисовата градина (на мястото на днешния стадион „Българска армия“) и започват да играят мачове помежду си. По-голямата част от участниците в тези срещи са на възраст между 14 и 18 години, като техен лидер става 16-годишният Сава Киров, откъдето идва името на отбора – „Тимът на Савата“. Най-големите състезатели в тези двубои – 22-годишният Иван Матинчев – Матинката и 24-годишният Благой Балъкчиев (сред учредителите на турския „Галатасарай“), обособяват втори тим – „Отборът на Матинката“, който в периода юни–септември 1911 г. се мести на поляните северозападно от Руски паметник. Впоследствие той се установява на поляната южно от Царския манеж (на мястото на днешната Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“), където получава парцел от Столична община за изграждането на свой терен. Изследователят Христо Христов, позовавайки се на архивни документи, определя „Отборът на Матинката“ („Клуб Футбол“) като първи официално основан (5 март 1913 г.) и регистриран (1 февруари 1914 г.) клуб в България (Христов 2013: 2–3).
Въпросът за най-стария клуб в София и страната обаче винаги е бил спорен и през годините различни отбори претендират за това звание, прилагайки най-различни доказателства. „Славия“ се позовава на запазения си учредителен протокол от 10 април 1913 г., ознаменувал обединението на базираните в района на Руски паметник „Ботев“ и „Развитие“.
Първите срещи на представители на двата клуба, обсъждащи тяхното обединение, са от септември 1912 г. (Огнянов 2015: 10–12). Основаният на 24 май 1914 г. в м. Могилката „Левски“ твърди, че неговото начало е поставено още през 1911 г. Тогава голяма част от учредителите му са били ученици от столичната VI прогимназия „Тодор Минков“, но тяхната възраст и последвалите Балканска и Междусъюзническа война им пречат да регистрират своя тим (Манов и др. 2006: 8). Макар и да е учреден официално през 1913 г., „Тимът на Савата“, носещ името „Футбол клуб“ (впоследствие ФК 13), счита за своя година на основаването 1909 г. и с нея е вписан като 34-ия по хронология клуб в света според почетния списък на ФИФА, което го прави и най-стар в България (Цанев 1996: 16).
Още в този начален период е обсъждана идеята за създаването на единен орган, който да регулира състезанията между софийските отбори. Вътрешните спорове в съчетание с неблагоприятната обстановка (Първата световна война и последвалата „втора национална катастрофа“) обаче отлагат реализирането на този проект до 31 юли 1921 г. Тогава в сградата на Първа девическа гимназия е проведено учредителното събрание на Софийската спортна лига (ССЛ). Присъстват 42 делегати на клубовете „Атлетик“, „Борислав“, „България“, „Левски“, „Офицерски спортен клуб“, „Победа“, „Славия“, „Спортклуб“, „Сокол“ и „Футбол клуб“. През есента на същата година е организирано първото първенство на София в две дивизии, спечелени съответно от „Славия“ и „Офицерски спортен клуб“. За съжаление още в самото начало между софийските клубове проличава липсата на разбирателство и през 1922 г. без всякакви мотиви „Офицерски спортен клуб“, „Слава“, Футбол клуб“, „Победа“, „Жаботински“ и „Левски“ се отцепват и създават Софийски спортен съюз (ССС). В рамките на следващата година преди двете организации да се слеят в Софийска спортна федерация (ССФ) се провеждат два паралелни шампионата на столицата (Цанев 2017: 8–12). Впоследствие подобни взаимоотношения ще се превърнат в норма не само за софийския и българския, но и за европейския футбол в междувоенния период.
Още в т. 3 на своя устав ССЛ си поставя за цел създаването на Общобългарска спортна лига, като този проект намира своята реализация от нейния наследник ССФ. По нейна инициатива между 16 и 18 декември 1923 г. в големия салон на Военния клуб се провежда конгрес на спортните организации в страната. На него е решено създаването на единния орган Българска национална спортна федерация (БНСФ), който трябва да администрира учреденото държавно първенство. Представители на ССФ са Димитър Иванов, Александър Вл. Дякович и Павел Грозданов, а възпитаникът на Генералщабната академия в Сен Сир (Франция) Иванов е избран за първи председател на БНСФ (Цанев 2017: 12). При новата обстановка софийското първенство се явява квалификация за държавния шампионат, а постепенно футболът започва да набира популярност сред жителите на столицата.
Тази популярност намира своето отражение и в броя на участващите отбори. През 1926 г. Софийското футболно първенство достига рекордното си разширение, след като в него участват 27 отбора, разпределени в 4 дивизии. Това постижение ще бъде подобрено в периода на Втората световна война (сезон 1942–1943 г.), когато в шампионата ще се включат 31 тима, включително и такъв от администрираните от България територии в лицето на „Македония“ от Скопие (Христов 2010: 9). По същото време тогавашната Софийска областна спортна организация (СОСО) започва организирането на специален турнир с участието на всички свои членове. Те се състезават за купата на Столичната община „Улпия Сердика“, която е подарена лично от кмета Владимир Вазов. За съжаление 8 от общо 17 издания на надпреварата до 1942 г. не завършват поради различни организационни неуредици. Въпреки това софийските отбори имат предимство в Държавните първенства до началото на Втората световна война – „Славия“ се отличава с четири титли, „Левски“ с две, „АС 23“, „Спортклуб“ и „ЖСК“ с по една. В самостоятелния турнир за Царската купа, учреден през 1938 г., две победи има „ФК 13“, а „Шипка“ печели трофея през 1939 г., с което запазва мястото си в Националната дивизия, макар че в самия шампионат изпада (Милчев 2003: 149).
Определящ за успешното развитие на футбола в София е големият интерес, на който този спорт се радва сред жителите на столицата. Други колективни игри като баскетбола и волейбола също бележат своето развитие в междувоенния период, но нито един от тях не достига популярността му (подр. за развитието на спорта вж. Георгиева 2002). За интереса към футбола свидетелстват спомените на писателя Петър Мирчев: „Малко след Първата световна война две вносни стихии завладяха София, а оттук – цялата страна. Това бяха африкано-американският джаз и английският футбол.
По буйността на втурването си те напомняха силно заразителни епидемии, които обаче допадаха много на охотно боледуващите от тях. На първата стихия станаха жертва спокойните танци и романси, а на втората – старите гимнастически дружества, които залиняха“ (Мирчев 1978: 183). Страстта на софиянци към новия спорт се обуславя и от профила на самите отбори. Преобладаващата част от тях са представители на съответния квартал и защитават неговата чест в сблъсъците с останалите махали. Така например „Спортист“ се превръща в гордостта на „Хаджи Димитър“, а „Ботев“ представлява с успех „Коньовица“ по столичните терени. „На мач всички тръгваха групово и, разбира се, пеш. В първите редици вървяха играчите. Около тях се тълпяха хората от махалата, които даваха съвети, надяваха се на победа и потупваха по рамото своите любимци. Топката, резервният плондер, шилото и помпата носеше домакинът на клуба“ – описва подготовката за мач Петър Мирчев (Мирчев 1978: 184).
Място в редиците на организираните от БНСФ отбори имат и представителни отбори на съответните малцинствени групи – арменският „Хоментмен“, еврейските „Акоах“ и „Глория“, отборът на циганите мохамедани „Египет“. Последният не успява да се задържи дълго сред федеративните клубове и губи с големи резултати, като за основен негов екип се посочва „жълто с шарено“ (Такев 2002: 200). Към тях може да бъде причислен и тимът на
„Кореняк“, формиран от бежанци от Македония и Егейска Тракия.
По подобие на останалите градове на страната футболният живот на София е изпъстрен с куриозни истории, някои от които звучат скандално и до ден-днешен. В самия край на шампионата на Втора софийска дивизия през сезон 1933–1934 г. „Бенковски“ (кв. „Банишора“) и „Борислав“ (кв.„Красно село“) изиграват среща, която вероятно може да се определи като първия уговорен мач в България. „Бенковски“ се нуждае от победа с 4 гола разлика, за да спечели промоция за Първа дивизия и ръководителите на клуба взимат мерки. Трима играчи на „Борислав“ получават 1300 лв. на ръка, а четвърти взима полица за 1500 лв. В хода на срещата техните съотборници разбират, че нещо не е наред и четирима от тях напускат терена. Крайният резултат 6:1 е посрещнат враждебно от публиката, която се опитва да линчува участниците в „спектакъла“, но бива разпръсната с конна полиция. „Един нечуван скандал“ и „цялата публика остана изненадана от нагласената далавера“ са част от акцентите в материала на вестник „Спорт“ за мача. Петима ръководители на двата замесени отбора и секретарят на Съдийската футболна реферска секция Димитър Цеков получават доживотно наказание, но най-тежката санкция спрямо симулативно игралите футболисти е едва 6 месеца (Борисов 2012: 34).
На 9 април същата година в полуфинален мач за купата „Улпия Сердика“ се изправят „АС 23“
и „Плиска“. В 82-рата минута, при резултат 4:2 за Офицерския спортен клуб, недоволен привърженик на „Плиска“ нахлува на терена и иска обяснение от главния съдия. Играчите на „АС 23“ се опитват да го изкарат със сила от игрището, което провокира останалите фенове да нахлуят. В последвалия ръкопашен бой според свидетелствата във въздуха политат лимонадени бутилки, камъни и бастуни (Христов 2010: 189). Откровено комичен елемент има двубоят между „Сокол“ и „Акоах“ от Втора софийска дивизия, игран на 6 март 1938 г. Домакините печелят с 12:0, а причината за голямото цифрово изражение на техния успех е, че съперникът им е бил преди мача на „чашка винце“ при приятели (Христов 2010: 189).
С течение на времето аматьорската идилия, която цари в софийския и български футбол като цяло, бива нарушена. Интересът към срещите генерира сериозни приходи и клубовете започват да изискват от БСФС да получат своя дял от тях. В същото време се появяват първите наченки на скрит професионализъм, който ще се превърне в норма за периода след 9 септември 1944 г. В началото на 40-те години в централната преса излизат поредица от материали, в които противниците на „ЖСК“ (бъдещият „Локомотив“ София) обвиняват тима на железничарските работници, че взима играчи, давайки им фиктивни длъжности в БДЖ и по-добро заплащане. Така през 1942 г. е привлечен един от най-добрите нападатели в страната Крум Милев, който заменя професията си на шлосер с тази на чиновник в счетоводството. Все пак е отбелязано, че подобен ход използват и останалите железничарски клубове в страната, тимът на Столична община „Средец“, пощенският „Княз Кирил“, печатарският „График“, отборът на фабрика „Фортуна“, носещ същото име и т.н. (Ангелов, Владимиров 2012: 353).
Жителите на столицата имат възможността да наблюдават отблизо и мачовете на националния отбор, който домакинства всичките си двубои от междувоенния период в София. Преобладаващата част от срещите се провеждат на игрище „Юнак“, но освен това представителният тим е посрещал своите съперници и на клубните терени на „Левски“, „Славия“ и „АС 23“. Предвид геополитическите фактори гостуванията на Франция и вторите отбори на Германия и Италия се явяват по-скоро изключение и българските национали обикновено се изправят срещу своите съседи. Особена интрига има в турнира за Балканската купа, в който поставената в международна изолация страна има възможност да покаже своите аргументи на спортното поле (Борисов 2015).
През 1932 г. водените от Павел Грозданов национали печелят втория турнир от надпреварата, провел се в Белград, което предизвиква сред столичани еуфория, сравнима с тази, която техните наследници ще изпитат повече от половин век по-късно по време на Мондиал ‘94. „Никога столичани не са виждали по-непринудено, по-радушно, по-импозантно посрещане като това, което се устрои вчера на победоносния тим, който вчера донесе от Белград Балканската купа… На столичната гара е задръстено от публика… Първите вестители, че героите пристигат, са аеропланите, които започват да се вият над гарата. На предната част на локомотива заедно с афиш на турнира е поставена Балканската купа… Мищалов заедно с купата е грабнат и носен на ръце. Така носят, притискат, мачкат играчите извън гарата. Всеки иска да е по-близо, всеки иска да ги потупа, да ги чуе. Те сега са героите. Всяко високо място е взето… От гарата се образува грамадна манифестация. Навсякъде, през където мина, тя бе обсипана с цветя, посрещана и изпращана с неспирно „ура“ – описва тържественото посрещане вестник „Утро“ (Бърдаров 2014: 28).
Огромният интерес на столичани към най-популярния спорт е засвидетелстван година по-късно, когато националният отбор гостува в Испания. В резултат на различни обективни и субективни фактори домакините печелят с 13:0, което и до ден-днешен е тяхната рекордна победа. Емил Николов удачно описва обстановката в столицата: „В неделя вечерта пред централната поща хилядна тълпа чакаше резултата: даже стражарските камшици не успяха да я разгонят. Щом се получи резултатът, роптанията спряха. Мнозина и не вярваха: смятаха, че това са интриги. Върху БНСФ се сипеха купища благословии…“ (Николов 1978: 61). Най-голямото футболно събитие в междувоенна София без съмнение е домакинството на Балканската купа през 1935 г. Създаден е организационен комитет с почетен председател принц Кирил, чийто състав се променя и допълва в резултат на политическите процеси в страната през споменатата година. Вместо срещите да се състоят на три игрища е взето решение на игрище „Юнак“ да се изгради допълнителна трибуна, с което капацитетът му се увеличава до 25 000 души. Създаден е специален фонд за набиране на средства, включващ 2% от консумацията във всички заведения в София. Самият цар Борис III, който не е особено голям любител на футбола, присъства на официалното откриване на турнира с мача България – Гърция и бива приветстван от близо 17 000 зрители (Спорт 1935: 1–3). Решителният мач за трофея срещу Югославия е на 24 юни на препълнения „Юнак“, където е поставен рекорд по посещаемост в междувоенния период. Срещата завършва при равенство 3:3, но поради по-добрия си голов коефициент гостите са обявени за победители. Последвалите протести от българска страна и продължилите близо година спорове стават една от причините за разпада на надпреварата. Макар и не в подобни размери, интересът към най-популярния спорт се запазва до началото на Втората световна война.
Картината на футболна София между Двете световни войни може да послужи като илюстрация за цялостния живот в столицата. Най-популярният спорт бързо пленява софиянци, като за това спомага създаването на множество клубове, защитаващи честта на съответния квартал или общност. Срещите на националния отбор предизвикват неподправени емоции сред столичани, които посрещат тържествено носителите на Балканската купа през 1932 г. и скърбят след унизителната загуба с 0:13 от Испания година по-късно. Организационните неуредици, скандали, първи уговорки на срещи и фалшивият аматьоризъм при някои отбори са отражения на подобни явления в обществен план и загатват за събитията, които ще се развият в период от Втората световна война насетне.
БИБЛИОГРАФИЯ
Ангелов, Владимиров 2012: А. Ангелов, В. Владимиров. Оттук започва любовта. Хроники за Пловдивския любимец. Ч. 1. Пловдив, 2012.
Бърдаров 2014: Г. Бърдаров. 27 велики футболни истории. София, 2014.
Борисов 2012: Т. Борисов. Софийски квартали първи уговарят мач. – В: Меридиан мач, бр. 348 от 2012.
Борисов 2015: Т. Борисов. Политическият контекст на турнира за Балканската купа по футбол (1930-1937). – In: Via Balcanica, 4, 2015, с. 44–52.
Георгиева 2002: Б. Георгиева. Спортът в българския град (края на XIX – средата на XX в.). – В: Годишник на Софийския университет – Исторически факултет. Т. XCIII–XCV (2000–2002) София, 2002, с. 69–118.
Манов и др. 2006: Г. Манов, Р. Пайташев, Д. Попдимитров, В. Петков. Футболен клуб „Левски“. Всичко за любимия отбор. София, 2006.
Милчев 2003: С. Милчев. По хребета на българския футбол (1924–1948 година). София, 2003.
Мирчев 1978: П. Мирчев. София тъжна и весела. София, 1978.
Николов 1962: Е. Николов. Един зрител си спомня. София, 1962.
Огнянов 2015: К. Огнянов. Един век футбол в бяло. София, 2015.
Спорт 1935: Вестник „Спорт“, 1935.
Такев 2002: А. Такев. Футболни летописи. София, 2002.
Христов 2010: Н. Христов. Футболен алманах София 1921–1948. София, 2010.
Христов 2013: Х. Христов. 100 години от учредяването на Футбол клуб. София, 2013.
Цанев 1996: Д. Цанев. Футболното съдийство в България. София, 1996.
Цанев 2017: Д. Цанев. Председателите/президентите на българския футбол. София, 2017.
Футболен прецедент ли е случаят с МОЧА?