Велика България и нейната гибел

Време за четене: 6 минути

Предполагаеми граници на Велика България в периода да апогея й.

Статията е написана въз основа на: Петър Голийски. „Българите в Кавказ и Армения“ (II–X век). София, 2006

Зачеването на Велика България или по-точно на „Стара Велика България“, както я зове ромейският хронист Теофан Изповедник (759–817 г.), е твърде неясно и тъмно. Има колебания дали началото на тази първа българска държава в Европа е през 632 или през 635 г. Това начало е поставено чрез отхвърлянето на чужда власт, но коя е тя – историците отново спорят, тъй като според едни изследователи това са западните тюрки, а според други – аварите.

Всъщност онези, които настояват, че врагът са аварите, са прави. Не само защото патриарх Никифор (758–828 г.) в своята „Кратка история“ пише следното: „господарят на уногундурите, Кубрат, племенник на Органа, въстанал срещу хагана на аварите.Той се отнесъл много зле с войската, която била оставена от него, и я изгонил от своята земя. Отправил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те запазили до края на живота си, защото той му изпратил подаръци и го почел с достойнството патриций“.

Към 576 г. тюрките налагат властта си над народите северно от Кавказ и дори временно слагат ръка на византийското владение Боспор на северния бряг на Черно море. През 584 г. обаче Тюркският хаганат се разпада на Източен и Западен. Раздорите сред тюрките продължават четвърт век, като още преди 619 г. те губят контрола си върху земите западно от река Волга. Така че врагът, когото през 632 г. Кубрат побеждава, са аварите.

Ето как Теофан описва териториалното ядро на Велика България:

„През същата тази година (680 г.) народът на българите нападнал Тракия. Необходимо е да се каже и за миналото на уногондурите-българи и котраги. В северните отвъдни части на Евксинското море, в т.нар. Меотидско езеро (Азовско море) се влива огромна река, наречена Ател (Волга), спускаща се от Океана през земята на сарматите. В нея се влива реката на име Танаис (Дон), която извира също от Иверийските врати в Кавказките планини. От съединяването на Танаис и Ател (което се отделя над споменатото Меотидско езеро) води началото си река, наречена Куфис (Кубан), която се влива в края на Понтийското море, близо до Некропилите, при носа, наречен Криопрозопон.

От споменатото по-горе езеро започва море, подобно на ръкав, и се влива в морето на Евксинския понт през земята на Кимерийския Босфор (днес Керч). В тази река се лови т.нар. риба мурзули и други ней подобни риби, а в източните части на лежащото по-горе езеро, около Фанагория и обитаващите там евреи, живеят твърде много народи. От същото езеро до реката, наречена Куфис, гдето се лови българската риба ксистон се намира стара Велика България и т.нар. котраги, които са също техни едноплеменници.“

Разширената редакция на арменската география „Ашхарацуйц“, за разлика от Теофан, който набляга на географски маркери, залага повече на изброяване на племена и народи:

„[В Азиатска Сарматия са] планината Шантайин (Кераунска или Мълниева) и Дзиакан (Конска или Хипийска), от която извират 5 реки [течащи] към морето Миовит (Меотис или Азовско Море). От Каукас извират 2 реки – Валданис (Кубан) – чак до планината Кракс (Коракс, Гарванова), като започва в Каукас и се проточва в северозападна посока, докато не се влее в Меовтис [и] в морето Понтос. [Втората] река се нарича Псеукрос, която отделя Поспорон от същинската граница, при която е градчето Никопс. На север от него са народите на турките и булгхарите, наречени по имената на реките: Купи-булгхар, Дучи-булкар, Олхонтор-блкар, пришълци, Чдар-болкар.

Сега са чужди на Птломеос тези имена. И от планината Дзиакан избягал синът на Худбадр. И между булгхарите и морето Понтос живеят народите гарши, кути и алани чак до [града] Писинун в крайбрежната страна на авазите, където са апшилите и апхазите, чак до техния крайбрежен град Севаступолик и отвъд него, чак до реката, която се нарича Дракон, тоест Змей, която извира от алуаните и тече между апхазите и страната Йегр.“

На друго място в същата география се споменава, че кан Аспарух живее на остров Певки при устието на Дунава:

„На този остров живее Аспар-хрук, синът на Хубраат, който избягал от хазирите от Планината на булхарите и отишъл и прогонил на запад народа на аварите, и се заселил там.“

*Портрет на кан Кубрат от художника Александър Алексиев-Хофарт.*

Теофан помества Стара Велика България, или по-точно нейното ядро, по течението на река Кубан и около източните брегове на Азовско море. Арменската география „Ашхарацуйц“, при която етническият принцип е водещ, споменава обаче и за „Планина на българите“, известна още и като „Конска“ (арм. „дзиакан“).

Дълго време тази планина беше идентифицирана със Ставрополската възвишеност, тъй като изследователите не допускаха, че българите могат да „са се наврели“ навътре в Кавказ, още повече че арменските сведения на М.Хоренаци и Й.Драсханакертци за „страна на българите“ в Кавказ бяха тотално пренебрегвани.

През 1991 г. обаче Петър Добрев успя да установи местоположението на Конската планина (Планината на Българите), съчетавайки данни от географските справочници и различните названия на думата „кон“ в няколко кавказки езика.

В крайна сметка Петър Добрев стигна до извода, че Конската планина (Планината на българите) отговаря на високата 4484 метра планина Суган, намираща се на територията на някогашната Балкария (днес Кабарда), влизаща в бившия Налчикски окръг (Добрев, Петър. Прабългарите. Произход, език, култура, С., 1991, с. 75–79). За същия район, срещу датата 15 октомври 1853 г., прочутият руски писател Лев Толстой пише следното в дневника си: „В Голяма Кабарда, срещу Налчик, сред мохамеданите съществуват общини, от незапомнени времена приели християнската вяра… БОЛГАР и др.“.

Следователно данните на Теофан Изповедник разкриват видимата откъм гръко-римския свят част от ядрото на Стара Велика България, докато географията „Ашхарацуйц“ ни дава сведения за видимата откъм Задкавказието част.

Вероятно обаче българските групи Чдар-болкар и Дучи-булкар не са влезли в границите на Кубратова България. Или ако са влезли, то е било за кратко, защото още през 652/653 г., когато избухва първият арабо-хазарски сблъсък, територията на днешен Дагестан е вече под хазарски контрол. Тогава арабите нахлуват северно от Кавказ, право в земите на Чдар-болкар, които се намирали в споменатата от Теофан „Верзилия“, тоест страната на барсилите.

От нея, пак според Теофан, хазарите започнали експанзията си на запад.

В главата на средностатистическия българин още от долните училищни класове е набито вярването в някакво изконно единство на българите във Велика България, иносказателно пресъздадено чрез историята за снопа пръчки, който Кубрат подал на петимата си сина и който те не могли да пречупят, докато пръчките били свързани заедно. Този разказ впрочем е плаващ литературен мотив, идващ от Античността и за първи път срещащ се в скитски контекст има-няма хиляда години преди „завета на Кубрат“.

Българското единство си остава по-скоро пожелателно – българските групи Дучи и Чдар така и не влизат в рамките на Велика България или ако го правят, то е за около десетилетие, след което преминават в хазарската орбита. Други племена, подчинени или договорно влезли в състава на Кубратова България, сигурно едва са дочакали момента на смъртта на суровия владетел, за да обявят независимостта си.

Реално Велика България е била държава по-скоро от типа на племенно обединение, изградена чрез съюзи (вероятно и брачни) и положени клетви за вярност.

А не държава от уседнал тип, каквато е например Дунавска България след реформите на Омуртаг или Франкската империя от същото време. Тази политическа и структурна крехкост плюс периодичната поява на нов претендент за хегемония в степите северно от Кавказ предопределят и краткия живот на Велика България. Хазарите са само лешоядите, санитарите, които се възползват от започналото разложение. Теофан Изповедник е безмилостен в разказа си за причините, довели до краха на Кубратова България:

„Той (Кубрат) оставил петима сина и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ. Малко време след неговата смърт петте му сина се разделили и се отдалечили един от друг с тази част от народа, която всеки един от тях имал под своя власт. И първият син, наречен Батбаян, спазил нареждането на баща си и останал в земята на прадедите си досега, а вторият, неговият брат, наречен Котраг, преминал река Танаис и се заселил срещу първия брат. Четвъртият пък и петият, като прехвърлили река Истър, наречена още Дунав, единият останал там в аварска Панония, подвластен на хагана на аварите заедно с войската си, а другият стигнал до Пентапол в Равена и се подчинил на царството на християните (Ромейската империя).

Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунав реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превзимаемо от всяка страна; бидейки отпред блатисто, а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятели за отслабения от раздялата народ. А след като били разделени така на пет части и станали малобройни, излязъл големият народ на хазарите от най-вътрешните части на Верзилия в Първа Сарматия и покорил цялата отвъдна земя чак до Понтийско море. И първият брат Батбаян, владетелят на първата България, станал техен данъкоплатец и досега получават от него данък.“

И тъй, не хазарите ликвидират просъществувалата няколко десетилетия Велика България, а раздорите, избухнали сред наследниците на основателя й Кубрат.

Несъгласията и разединението били използвани от хазарите, за да довършат разпадащата се Кубратова държава и да основат своя империя, която оцеляла 300 години. Обаче споменът за врага на североизток останал жив колективната памет на дунавските българи чак до XII век и го откриваме отразен в „Български апокрифен летопис“ като известие за злите „измаилтяни“ (хазарите), погубили на Дунава „цар Испор“ (Аспарух).