Крепостта „Нарън кала“, част от Дербентската укрепителна система, свързана с източнокавказките българи. Снимка: Евгения Перова, Flickr.com
Статията е написана въз основа на: Петър Голийски. „Българите в Кавказ и Армения“ (II–X век). София, 2006
По ирония на историята и географията съдбата на двете български групи Чдар-болкар и Дучи-булкар се оказва тясно преплетена не с тази на Велика България на кан Кубрат, а с Хазарската империя и ожесточените войни, който тя е принудена да води с Умайядския арабски халифат.
Първият арабо-хазарски сблъсък избухва още през 652/653 г., когато арабите начело с пълководеца Салман стигнали чак до Ванандар (Билхар, Балх). Това арабско нападение обаче имало характер на разузнаване с бой, а не на пълномащабно нашествие.
Войната в истинския смисъл на думата избухнала чак през 706/707 г., когато арабите под началството на Маслама Ибн Абд ал-Малик атакували за първи път крепостта Дербент, която, вследствие на измяна от страна на един хазарски войник, паднала в арабски ръце. В 717/718 г. хазарите отговорили на предизвикателството и нахлули с 20 000 души в Азербайджан. Арабите били само 4000 души начело с Амр Ибн Рамийа, но успели да нанесат поражение на петкратно превъзхождащите ги хазари.
През 721/722 г. хазарите, вече съюзени с Ромейската империя, преминали Кавказ и унищожили арабските войски в Армения, което дало сигнал за нов арабски поход.
В същата година управителят на Азербайджан ал-Джаррах Ибн Абдаллах ал-Хаками начело на 25-хилядна армия прекосил река Кура и ударил хазарите на собствена територия. Той овладял Дербент, а на север от него при град Нарван се сблъскал с хазарите, оглавявани от сина на хакана Барсбек. Арабите разбили хазарите, които изгубили 7000 души срещу 4000 на ал-Джаррах.
След това арабите стигнали до град Хамзин (днес Каякент), населен основно със сувари и хуни, който се предал и обещал да плаща данък. От Хамзин ал-Джаррах се придвижил до град Тарку/Таргу, който след кратка съпротива се предал. Настъплението продължило и арабите проникнали в областта и града Беленджер (Булкар-Балх, Варачан).
Жителите на града (Михаил Артамонов направо пише „българите“) оказали ожесточена съпротива, но накрая били победени.
Началникът на крепостта избягал в град Семендер, но семейството му било пленено. Плячката била огромна – всеки арабски войник получил по 300 динара. След падането на Беленджер ал-Джаррах стигнал до града Ванандар (Билхар, Балх), където по думите на Ибн ал-Асир имало „40 000 тюркски дома“. Градът се предал и жителите се съгласили да плащат данък. Тук ал-Джаррах поставил края на кампанията си и се върнал към Шеки южно от Кавказ, където прекарал зимата в очакване на подкрепления от Сирия. Настъпило временно примирие.
През 725/726 г. новият халиф Хишам Ибн Абд ал-Малик (724–743 г.) сменил ал-Джаррах и назначил на мястото му провалилия се пред Константинопол през 718 г. Маслама ибн Абд ал-Малик. Явно последният не успял да постигне кой знае какви успехи против хазарите, защото в 729 г. халифът го отзовал и отново върнал на служба ал-Джаррах. Той веднага предприел ново настъпление на север.
В 729/730 г. арабските войски превзели градовете Барда (Партав), Баласаган, Баджарван, Ардебил и Варсан в Азербайджан, които явно междувременно били изгубили. Изглежда, че хазарите са се стремели военните действия да не засегнат собствените им владения, защото в 730/731 г. начело на 30-хилядна армия синът на хакана Барсбек също стигнал до град Ардебил и при село Шахризад нанесъл пълно поражение на арабите. Ал-Джаррах паднал в битката.
Разгромът на ал-Джаррах показал на управляващите в Дамаск, че войната с хазарите става твърде опасна и успешният й завършек ще изисква големи сили.
Било взето решение да се изпрати отново Маслама. До неговото пристигане борбата в Азербайджан се водела от Саид Ибн Амр ал-Хараши, който превзел град Барда и стигнал до Баласаган. Хазарската армия начело с Барсбек на свой ред обсадила град Варсан, но ал-Хараши се появил пред града и принудил хазарите да вдигнат обсадата. След това сражение ал-Хараши догонил отстъпващите хазари и разгромил водената от Барсбек армия, който паднал в боя.
Пристигналият междувременно на кавказкия фронт Маслама побързал да настъпи на север. В 732/733 г. начело на 40-хилядна армия той заобиколил Дербент, охраняван от 1000 хазарски войници и като се насочил на север, започнал да опустошава хазарските владения. Градовете Хамзин и Беленджер (Варачан/Булкар-Балх) били изоставени от населението им, но арабите заграбили много добитък.
Скоро обаче пред Варачан/Булкар-Балх Маслама бил пресрещнат от хазарска армия начело със самия хакан и трябвало бързо да бяга на юг към Дербент. Пред града обаче той неочаквано се извърнал и нанесъл тежко поражение на хазарите. Това предопределило и падането на Дербент, където Маслама поселил там 24 000 войници-колонисти от Сирия. Така градът окончателно останал в арабски ръце.
Арабо-хазарският сблъсък достигнал своя апогей през 736/737 г., когато на мястото на престарелия Маслама бил назначен енергичният и агресивен Марван Ибн Мухаммад.
През същата 736/737 г. той нахлул в Хазария с огромна 120-хилядна армия и нанесъл пълно поражение на хазарския хакан. Арменският историк Левонд, почти съвременник на събитията, описва арабското нашествие като бедствие, хвърлило в ужас населението между Кавказ и река Сулак:
„След това Мруан, син на Махмет, събрал голяма войска и взел със себе си ишхана Ашот заедно с нахарарите и техните конници (т.е. васалните на арабите арменски феодали – П.Г.) и като се съединили, конницата им нахлула в страната на хоните. И като се спуснали към града, сразили войската на града и го превзели. Много от жителите на града, виждайки мощния грабител срещу себе си и че той превзел града [им], изхвъpлили в морските дълбини своето имущество, а и самите те, като се хвърлили в морските бездни, намерили смъртта си, тъй като се издавили в морето.“
В резултат на тази кампания хазарите трябвало да капитулират. Срещу обещанието да запази властта си хаканът бил принуден да приеме исляма заедно с поданиците си.
Това обаче била и последната голяма арабска акция на север от Кавказ. Вследствие на разгрома хазарската столица била преместена от град Семендер на река Сулак в Итил при устието на Волга, по-далече от арабската заплаха. Хазарското население от Северен Дагестан вероятно е последвало хакана, но въпреки това доста хазари били останали в Семендер, защото през Х век ал-Масуди пише, че Семендер „бил все още населен с хазарски племена“.
Постоянните войни разорили цветущите земи на Източното Прикавказие.
По свидетелството на ал-Истахри цялото пространство от Дербент до Хазария (т.е. до река Терек) било обезлюдяло. Селищата били изгорени, крепостите сринати. При превземането на град Беленджер (Булкар-Балх, Варачан) от ал-Джаррах в 721/722 г. пленниците били толкова много, че арабите ги давели в река Беленджер (Сулак).
Изглежда че ожесточените арабо-хазарски войни принудили много българи от Източен Кавказ да бягат и да търсят убежище при своите съплеменници в Черна България и в Поволжието. Например през 922 г. Ибн Фадлан споменава за 5000 българи, наречени от него АЛ-БАРАНДЖАР (т.е. беленджерци), които още преди пристигането му вече били приели исляма, но нищо не разбирали от думите на моллите, които им говорели на арабски.
Скоро след разгрома от 737 г. Хазария отхвърлила исляма, а арабите, които били определили Кавказ като граница на владенията си, вече не считали за крайно необходимо да рискуват с една тежка и опасна кампания на север от тази планина. Въпреки това през VIII век Хазария и Абасидският халифат влезли още два пъти във война. Тази от 763/764 г. представлявала размяна на бързи боксови удари, завършили с възстановяване на границите. През 799 г. обаче хазарите нахлули дълбоко на юг през Дербентския проход, след като били извикани от местните феодали, недоволни от арабската власт. Без да срещнат особена съпротива, нашествениците стигнали чак до брега на река Кура и в продължение на 70 дни грабели, опустошавали и избивали.
През IX век, покрай започналото разпадане на Абасидския халифат, бившите врагове решили, че златото е по-ценно от кръвта.
Военните сблъсъци останали в миналото, като вместо това южните и източните земи на Хазария успешно се интегрирали в каспийската и средноазиатската търговия. Десетото столетие обаче се оказало белязано от новата варварска напаст – русите. Техните походи срещу Хазария и в Прикаспието (909/910 г., 913/914 г., 943/944 г.) бързо се превърнали за тамошните народи и племена в символ на необуздано плячкосване и дивашка жестокост. Фатален обаче се оказал руският поход от 965–968 г.
През 965 г. русите, водени от Светослав Киевски, нанесли удар по западната част на Хазария, разорявайки хазарския град Саркел и разгромявайки аланите и касогите. По време на втория поход от 968 г. русите на Светослав съсипали хазарските територии между устието на Волга и Източен Кавказ, а на връщане нанесли удар и по Волжка България.
Ибн Хаукал свидетелства, че между град Семендер и Дербент, където някога имало многобройни градини и лозя, след нашествието на русите всичко напълно запустяло. Ударът бил толкова жесток, че Хазарската империя повече не била в състояние да се съвземе и скоро се разпаднала.
Руският поход разорил и последните български земи и градове в Източното и Централното Прикавказие.
Оцелелите от тях се разбягали към Волжка България или се отдръпнали навътре към Кавказ. Една част от черните българи, също жестоко ударени от руското нашествие, както предполага Пламен Павлов, вероятно са потърсили убежище при своите сънародници от Дунавска България. За български бежанци от земите на днешна Украйна намеква запазеното през ХІХ век сред гагаузите самоназвание „черни българи“, същото, с което през Ранното средновековие са били известни българите от земите на днешна Украйна.
През 970 г. една група българи-мюсюлмани, вероятно от Черна България, начело с Билу, Боксу и Хесен стигнала чак до Унгария. Там на левия бряг на Дунав въпросните българи получили място за заселване и основали град Пешт. Тези преселници били наричани билери (bileres) и „исмаилити от земята България“ (Hismailitae de terra Bulgar).
Впоследствие те играели важна роля в Унгария като откупчици на данъци и управители на финансите и въпреки всички гонения и притеснения просъществували до средата на ХІV век. Само четири години след кланетата на Светослав анонимният автор на „Худуд ал-Алам“ пише донякъде с прискърбие за оцелелите българи: „В-н-н-д-р са страхливи, слаби, бедни. Доходните занимания при тях са малко“…
БЪЛГАРИТЕ ОКОЛО КАВКАЗ И В ИЗТОЧНА ЕВРОПА
Авитохол и началото на българската държавност в Европа
Българите северно от Кавказ според арменските извори – I
Българите северно от Кавказ според арменските извори – II
Българите северно от Кавказ от средата на V до края на VI век
Велика България и нейната гибел
Следите от българите върху картата на Северен Кавказ
