Герои и римляни във Византия от XII век

Възстановка на площада пред църквата „Св. София“ в столицата на Източната римска империя Константинопол през XII век.

Любопитно четиво е „Heroes and Romans in Twelfth-Century Byzantium“ (Герои и римляни във Византия от XII век) на изследователката Леонора Невил (Leonora Neville), издателство Кеймбридж. Историята, написана от кесаря Никифор Вриений (съпруг на Анна Комнина) в началото на XII в., по думите на авторката е „разказ за мъже и оръжия – благосклонен прочит на едно опустошително десетилетие във византийската история – 1070-1080“.

Въпреки че Никифор запазва усещането си за ужас от катастрофалното политическо положение на империята, в неговата история има забележително малък брой злодеи и много герои.

Похвалните характеристики на почти всички водещи политици са още по-любопитни, тъй като Никифор разказва за мъже, които са се сражавали помежду си. Най-симпатичните и героични персонажи в историята са трима политически врагове: Роман Диоген, Йоан Дука и Никифор Вриений Стари (интересен факт за нас е, че той е дук на тема България от 1072 до 1073).

Тези мъже воюват унищожително и жестоко, Йоан по неволя става монах, а Роман и Вриений са ослепени. Ослепяването на Роман довежда до смъртта му. Това, че византийски генерали, които са ангажирани в битки с други византийци, докато империята е завладявана от турци, печенеги и нормани, могат да се появят като герои в историята на Никифор Вриений, показва, че авторът е бил майсторски реторик, чиято история е много повече от просто описание на събитията.

Такъв текст заслужава систематичен прочит като литературно и историческо произведение. Изследването на госпожа Невил се основава на убеждението, че всички византийски исторически текстове трябва да бъдат изучавани сами по себе си като цялостни композиции, преди учените да започнат да изграждат истории за миналото или да развиват точна представа за византийската култура и общество. Характерите на Никифор често се позовават на класическите римски идеали за мъжка добродетел.

Основният извод от настоящата работа е, че чувството на Никифор за добродетел и чест може да бъде разбрано като отговор на това, което той възприема като традиционни римски ценности.

Макар че учените определят възобновения интерес към класическия Рим като едно от теченията в придворната мисъл през XII в., историята на Никифор не е разглеждана като част от тази тенденция.

Тук Никифор е представен като основен привърженик на класическите римски добродетели и централен персонаж в нарастващата ангажираност с римската история в Константинопол през XII в. Когато текстът се чете в светлината на класическите римски идеи за мъжка добродетел, се появяват нови значения. В други епохи опорни точки за създаване на културна памет са християнските мъченици, а не Хораций.

Тази промяна не е въпрос на умиране и прераждане на нещо, а на промяна във възприятията за това, което в миналото е имало истинско значение за настоящето; за това, което в миналото е имало сила за идентичността, моралната посока и ориентация на настоящето. Изследването на византийската културна история често е изследване на промените в средновековните римски конструкции, на тяхната културна памет и разновидностите в рамките на тези промени.

Концепцията за класическата римска история, за която става дума в тази книга, е тази на Никифор, развита от паметниците, текстовете, пейзажа и културната памет, които го заобикалят.

Тя се различава най-очевидно от съвременните учебникарски представи за Рим по това, че се основава на гръцки, но не и на латински източници, и че възприема Плутарх, Полибий, Дионисий Халикарнаски и Дион Касий като напълно римски, а не като гръцки представители, които по различен начин преговарят за римското управление.

Процесът, при който гърците възприемат римската идентичност, е достатъчно задълбочен и далечен, за да не остави никакви следи върху средновековните римски представи за миналото. По-важното е, че гръцката асимилация спрямо Рим не е имала никакво значение за Никифор, поради което той е бил сляп за нея в текстовете, които е чел, тъй като тя не е играла никаква роля в паметта му за римската история. Освен това, макар съвременните учени да смятат, че Полибий и Плутарх представляват различни културни периоди в римската история, от гледна точка на XII в. изглежда, че Никифор е използвал техните текстове, наред с други, за да развие единна памет за стария римски традиционен морал.

Точно както Плутарх е накарал герои от твърде различни векове да служат като образци, съдени според една морална система.

Изглежда, че Никифор е обединил своя прочит на различни периоди от римската история в единна визия за традициите на римските предци. В текстовите източници на Никифор не се споменава mos maiorum, защото този термин е латински.

Гръцките истории на Рим обаче предават усещането, че спазването на обичаите на предците е основна римска добродетел, и представят различни виждания за това какви са тези традиции. В този текст авторката използва термини като „традиционни римски ценности“ и „класически римски добродетели“, за да се позова на възприемането на mos maiorum от страна на Никифор.

Никифор споделя опита от създаването на личната си представа за това какво е mos maiorum с всеки друг римлянин, за когото традиционният римски морал има значение. Еней, Ромул и Хораций са били древни модели както за Kатон и Сенека, така и за Никифор. Римляни от твърде различни епохи са участвали в процеса на усвояване на традиционните римски добродетели чрез тяхното култивиране и възпитание в широк смисъл. Никифор може да е чел „Римската археология“ на Дионисий, а не Ливий, но всички те са създавали културна памет за римските ценности въз основа на текстове, паметници, истории и спомени на по-възрастните.