Време за четене: 2 минути

Пол Атреидски от романа „Дюн“ на Франк Хърбърт, създаден с изкуствения интелект Leonardo.ai


Оригинална публикация – The ‘Dune Hypothesis’, 7 април 2012 г.


Аз съм запален читател на научнофантастични и фентъзи романи. Най-интересният аспект на тази фантастика за мен е как авторите изграждат социалните структури, в които действат героите им. Независимо дали това се случва в някакъв алтернативен свят, в който магията е възможна, или „много отдавна в една далечна галактика“, авторите трябва да създадат вътрешно съгласувана социална реалност.

Някои романи са толкова зле в това отношение, че спирам да ги чета с отвращение. Но изненадващо голям брой автори се справят доста добре, вероятно защото са чели достатъчно история, за да усвоят общите механизми, залегнали във функционирането на историческите общества (клиодинамика), дори ако тези автори не биха били в състояние да формулират изрично тези правила.

Пример за това е „Дюн“ на Франк Хърбърт. Не знам дали Хърбърт е чел Ибн Халдун, но голяма част от неговата клиодинамика, особено аспектите, свързани с Аракис и фремените, може да идва директно от Ибн Халдун.

В резултат на това той създава един изключително правдоподобен свят (е, това е научнофантастичен роман), както в екологично, така и в социологическо отношение. Това сигурно е важна причина този роман да е толкова успешен.

Има един закон на историческата динамика, който Хърберт обсъжда изрично. Това общо правило може да се формулира по следния начин: Суровите условия на околната среда създават селективен режим, при който оцеляват само най-добрите, което води до създаването на култури с издръжливи и способни воини.

Това е причината, поради която императорът набира най-добрите си ударни части, сардаукарите, от затворническата планета Салуса Секундус. Само фремените, еволюирали при също толкова суровите условия на Аракис, могат да се сравнят с жестокостта и бойните способности на сардаукарите.

 Войн-фремен от Дюн. Изображение: Dune CCG card "Kaldo Radij", the Judge of Change expansion. Автор Mark Zug.
Войн-фремен от Дюн. Изображение: Dune CCG card „Kaldo Radij“, the Judge of Change expansion. Автор Mark Zug.

Това, което е особено интересно в тази хипотеза, е, че тя е изрично еволюционна.

Въпреки това смятам, че тя е погрешна. Проблемът е, че тя се фокусира върху индивидуалната бойна способност, която е много по-маловажна от колективната бойна способност. За да дам един исторически пример, един средностатистически римски легионер най-вероятно би загубил в единоборство срещу средностатистически келтски воин. От друга страна, един римски легион лесно би победил равен брой гали.

Сътрудничеството, дисциплината, умението да се работи в екип, готовността за саможертва в името на общото благо (накратко, асабията на Ибн Халдун) са това, което печели битките и войните, а не свирепостта на отделните воини.

Селективният режим, който поражда военноспособни култури, не е суровата физическа среда, а животът в „труден квартал“. С други думи, не индивидуалният, а междугруповият подбор създава агресивни експанзионистични култури.

Римските легиони на Цезар премазват многократно превъзхождащите ги като брой галски войски заради дисциплината си.
Римските легиони на Цезар премазват многократно превъзхождащите ги като брой галски войски заради дисциплината си.

Тази публикация беше провокирана от неотдавнашна дискусия с колеги за това дали хората, живеещи в лоша среда (такива, които могат да поддържат по-ниска гъстота на населението), са по-склонни да воюват.

Логиката тук е, че хората, живеещи при такива условия, имат по-голям стимул да нападат съседите си, отколкото хората, живеещи в богата среда. Мисля, че при прогнозирането на честотата на военните действия стимулите са по-малко важни от възможностите. Така че хората, живеещи в относително бедна среда, която се характеризира и с интензивен междугрупов подбор (например бедуините на Ибн Халдун), би трябвало да са доста неприятни за съседите си. От друга страна, хората, живеещи в бедни среди със слаб междугрупов подбор (напр. бореалните гори), би трябвало да са относително спокойни.

Би ми било интересно да чуя алтернативни мнения. И в крайна сметка би било интересно да се провери емпирично „хипотезата за Дюн“.


Още за четене

Дюн, Франк Хърбърт в Читанка

Сподели
Питър Турчин
Питър Турчин

Питър Турчин е ръководител на проект в Complexity Science Hub - Виена, научен сътрудник в Оксфордския университет и почетен професор в Университета на Кънектикът. Изследователските му интереси са в пресечната точка на социалната и културната еволюция, историческата макросоциология, икономическата история, математическото моделиране на дългосрочни социални процеси, както и изграждането и анализа на исторически бази данни. Основател на областта на клиодинамиката, книгите му включват Ultrasociety (2016), Ages of Discord (2016) и The Great Holocene Transformation (предстояща през 2022 г.).

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *