Генът на окситоциновия рецептор (OXTR) играе съществена роля в социалното и сексуалното поведение

Време за четене: 2 минути

Изпитването на страдание от други хора води до различна реакция на генетично ниво и е свързано с OXTR. Снимка: digitale.de, Unsplash


Един специфичен вариант (алел rs53576 AA) предсказва, че носителите на този вариант изпитват удоволствие когато видят че индивиди, непринадлежащи на етническия им кръг, изпитват страдание. Ето разпространението му сред населението: – Западна Европа: 25%; – Пакистан: 95%.

Западна Европа, жертва на своите милитаристични успехи, исторически непревземаема от чужденци за хилядолетия, което е довело до пролиферацията на неутралния вариант?

Можем да предскажем, че в евро-популациите, традиционни жертви на чужди империи (като Римската примерно), т.е. народите от южна Европа, честотата на варианта, който предизвиква реакция на удоволствие при гледката от страданията на „чужди“, е по-разпространен, а в страни, които не са губили независимостта си в полза на радикално чужди групи, като Западна Европа, генът не е селектиран положително.

Доста странно и дистопично, можем да погледнем няколко анти-утопични сценария. Генът „предсказва“ предразположение към „расистко“ поведение в индивидите, тоест следва да бъде „лекуван“ в прогресивно-либералните общества; проблемът е, че е по-малко разпространен в западно-европейските популации (25%), отколкото, примерно, в пакистанските (95%).

Разбира се, нередно е да си мислим, че последните трябва да бъдат „лекувани“ (примерно, чрез строго превъзпитание или, не дай, Боже, през генетично редактиране на този ген), но мога да си представя хипотеза, в която прогресивно-либералната каста в Европа поиска генетична редакция на този ген в новородените или социална остракизация на тези 20% от западноевропейците, които са негови носители.

Това обикновено е от типа изследвания, които рядко успяват да минат бариерата и биват дълбоко зарити, а върху тях се танцува.

Самият факт, че подобни открития през последните месеци изплуват на повърхността (т.е. стават публично достояние) е странен и непривичен. Нещо върви. Да видим колко далеч ще стигне.


Изследването

Siyang Luo, Bingfeng Li, Yina Ma, Wenxia Zhang, Yi Rao, Shihui Han, Oxytocin receptor gene and racial ingroup bias in empathy-related brain activity, NeuroImage, Volume 110, 2015, Pages 22-31, ISSN 1053-8119, https://doi.org/10.1016/j.neuroimage.2015.01.042.
(https://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S1053811915000592)

Абстракт

Човешкият мозък реагира по-силно на болката на индивидите от расовата ингрупа, отколкото на тази от аутгрупата. Това пристрастие към расовата ингрупа е различно при отделните хора и се дължи на социалния опит. Все още не е известно дали расовото групово отклонение в мозъчната дейност е свързано с генетичен полиморфизъм.

Изследвахме генетичните асоциации на расовата ингрупова предубеденост в мозъчната активност към лица от расовата ингрупа и аутгрупа, които са получили болезнени или неболезнени стимули, като сканирахме A/A и G/G хомозиготи на полиморфизма на гена на окситоциновия рецептор (OXTR rs53576) с помощта на функционална магнитно-резонансна томография.

Установихме, че G/G в сравнение с A/A индивидите показват по-силна активност в предната част на зъбния кортекс и допълнителната моторна област (ACC/SMA) в отговор на болката на членовете на расовата ингрупа, докато A/A в сравнение с G/G индивидите показват по-голяма активност в nucleus accumbens (NAcc) в отговор на болката на членовете на расовата аутгрупа. Нещо повече, расовата ингрупова пристрастност в активността на ACC/SMA положително предсказва расовата ингрупова пристрастност на участниците в имплицитните нагласи, а активността на NAcc към болката на индивидите от расовата аутгрупа отрицателно предсказва мотивацията на участниците да намалят болката на членовете на расовата аутгрупа.

Нашите резултати предполагат, че двата варианта на OXTR rs53576 са свързани с расово ингрупово пристрастие в мозъчните дейности, които са свързани съответно с имплицитно отношение и алтруистична мотивация.

Сподели
Светослав Стамов
Светослав Стамов

Светослав Стамов е магистър по Антропология в университета Дюк, Северна Каролина. В периода 2004-2006 г. работи в УНС (UNC, University of of North Carolina at Chapel Hill) като координатор на научни изследвания. През 2009-2010 г. е преподавател по историческа антропология в бакалавърската програма на Duke University. През 2015 г. е координатор на научни публикации и литература в Pearson Education Canada. В момента е проектен консултант на Harvard Medical School, департамента по популационна генетика. Публикувал е изследвания от областта на историческата антропология и e бил част от екипи, извършвали изследвания в областта на популационната генетика и публикували резултатите си в утвърдени англоезични научни издания. Докторалният му тезис, както и част от научните му публикации в областта на антропологията, могат да бъдат прочетени тук.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.