Гледам Цитиридис се е зачудил в някакъв подкаст с въпроса: защо от Варна винаги излизат такива хора, особено на политическата сцена, след като Варна е толкова приятен град?
Аз имам своите отговори и те се различават от това, което предполагат повечето хора. Не е и нещо във водата (освен това, че тази в морето е мръсна, а тази по ВиК мрежата също, но пък е и малко).
Ще тръгна отзад напред, за да спестя време на допаминово зависимите, които искат отговори в рамките на 10 секунди: Варна е един симулакрум край морето, преживяващ културен и интелектуален упадък. Оттам произтичат и другите проблеми. Включително и политическите.
Сега малко повече за онези, които могат да намерят волята в себе си да отделят няколко минути за консумация на текстово съдържание:
Градовете сами по себе си имат огромно значение. Те не са просто административно-териториална единица, а напротив – те са много повече отвъд стерилната си дефиниция. Те са едно общо и споделено от различни човеци пространство, в което се преплитат сложни мрежи от взаимодействия, човешки съдби, бит, култура и какво ли още не. Те са постоянно присъстващ елемент от ежедневието, който има ключова роля в нашето формиране като индивиди. Така е било в цялата ни позната история. Градовете са били центровете, имали основна роля за превръщането на някои култури в цивилизации. Дори не знам кое е по-вярно – че градовете са имали по-голямо значение от държавите, или че градовете са били държавите. Оставям тази дискусия за друг път.
Градовете в своята цялост правят хетерогенен синтез, а не хомогенен.
Националната държава е сравнително нов феномен, чиито корени трябва да търсим след Вестфалските споразумения, а не преди това, нейде из ранното Средновековие, както обичаме.
Не мога да не размишлявам по редица въпроси, свързани с моя град. Положил съм огромни усилия да го опозная по възможно най-добрия начин. Не просто съвременните му реалности, но и неговата история, архитектура, култура, специфика, география и дух. Някъде бях казал, че да живееш в един град и да го обичаш, без да го познаваш, наподобява това да се влюбиш в красива жена, без да си я опознал. Тази връзка трудно може да бъде пълноценна. Мой приятел беше споделил друга мисъл в наш личен разговор: ако си представим една изключително красива (естествено) жена и я намажем с целия макиаж на света, чрез който дори я загрозим, да си мислим, че така е още по-красива, е невярно. Но като мине време, тя ще остарее и после, дори да махнем макиажа, естествената ѝ красота няма да е останала.
Този разговор нямаше отношение към обсъждане на жени – обсъждахме именно град Варна. Разговорът стигна до констатацията, че може би не разбрахме, че най-ценното, което имаме, са природните ни дадености и артефактите, с които разполагаме (отново не по наша заслуга, но не успяхме да произведем нищо от тях по съвременните стандарти – сиреч продукт, макар че това също е тема, достойна за отделен разговор).
И докато всичко дотук звучи малко или много романтично, и дори някак отвеяно и общо, то следващите редове ще звучат много по-критично и конкретно.
Варна има голям проблем. Не става дума за обичайните градски недъзи, с които сме свикнали да се сблъскваме и които ни създават някакво злободневно неудобство. Проблемът, който визирам, е много по-дълбок и разяждащ самия фундамент на града.
Ако трябва да артикулирам тази диагноза по най-простия начин: става дума за тежък културен упадък. Всичко останало, което виждаме, е само симптоматика. Нещо, което констатираме, само защото ни дразни. За да не звучи голословно това гръмко изказване, ще се опитам да очертая няколко индикатора, които подсказват за този тежък проблем. И ще се опитам да бъда максимално кратък.
Първият и най-страшен симптом е образователният.
Във всичките шест университета във Варна няма нито един, в който да се изучават основните класически хуманитарни и социални науки (с малки изключения и опити през годините). Градът е превърнат във фабрика за технически и административни функции, но не и за субекти, способни на критична рефлексия.
И не, тук не става въпрос само за онова, което констатира Жан-Франсоа Лиотар – а именно, че сме свидетели на триумфа на „перформативността“, където знанието се легитимира само чрез своята пазарна полезност, докато „големите разкази“ (търсенето на смисъл, етика, общество) са мъртви. Защото в другите големи, а и не толкова големи градове, все още се полагат (макар и минимални) усилия да се изучават дисциплини в тези научни направления и съществуват съответните департаменти (доколко се справят с това е тема за друг епизод на моето словоблудство).
Да, разбира се, в този съвременен свят, в който ценността се измерва в стойност (финансова), е нормално и университетите да се ориентират към специалности, които звучат доходоносно в перспектива. И все пак, едното не отменя категорично другото. Без хуманитаристика градът губи дори своя език за самоанализ. Сещайки се за Фуко, не мога да не се замисля за това, че липсата на критичен дискурс улеснява производството на „покорни тела“ – хора, които работят и потребяват, но не могат да мислят града си политически.
Тук идва нашата реалност, която ще нарека „капилярната власт“ и феодализирането на полиса.
И ще обясня какво значи това и защо е така. Липсата на политическо мислене (все пак се възпалих от думите на Цитиридис, а той говореше за „политици“ от Варна) води до втория индикатор: мутацията на местните политически реалности. Тези реалности дори трудно могат да се нарекат политически в пълния им смисъл (ако поне малко претендираме да знаем истинския смисъл на политическото).
Местният ни “парламент” (който наричаме съвет, а членовете му съветници, каквито те на практика не са) на един град казва много. Във Варна близо половината от състава му не принадлежи към национални политически субекти или към някакви идеологии (доколкото в нашия политически живот е останало място за тях), а към локални икономически центрове. Ако приемем новите социални измерения през погледа на Латур и неговата актьорско-мрежова теория, то можем спокойно да кажем, че политиката във Варна не е сблъсък на идеи, а затворена мрежа от локални „актьори“ (според различни преводачи, може и да говорим за дейци, а може и за актанти, нямам претенции, но дейци ми се вижда най-логично, макар да ползвах друго по-горе, по важно е какво визирам – бизнеси, проекти, разрешителни, капитали, личностни потребности), които създават собствена екосистема.
Тези местни колаборации не са някаква важна част от националните партийни проекти, които – въпреки своите дефекти – все пак имат някаква легитимация и някакво обяснение, а дори парадоксално могат да изискват по-високо ниво в определени ситуации. Във Варна властта е изцяло капилярна (отново по Фуко) – тя не идва от голяма политическа трибуна, а е разпръсната из офисите (баровете, ресторантите и хотелите понякога) на местните корпоративни феодали.
Традиционните политически партии са обезкървени откъм лидерство на местно ниво.
Донякъде защото в тази среда те не са нужни като носители на визия, нито са чак толкова потребни на другата “политическа” половина в града. При тях на местно ниво интригите, предателствата и саботажите са по-скоро рефлекс на дребни апаратчици, борещи се за трохите от масата на икономическите центрове. Според антрополога на съвремието Пол Рабиноу (или Рабинов, ще оставя този дебат за преводачите), когато липсва споделен етичен хоризонт (bios), социалните отношения деградират до чиста тактика за оцеляване и лично облагодетелстване.
Така стигаме до бизнес климата на града. Варна е класически „хартиен тигър“ (както стана модерно да се казва) от една страна, а от друга – симулакрум в смисъла на Жан Бодрияр. Градът притежава всички знаци на богатството – скъпи коли, луксозни комплекси, претенция за „морска столица“, но зад тези знаци няма реалност.
Няма голяма, прозрачна, активна икономика. Едрият национален и международен бизнес избягва Варна, която функционира не по правилата на модерния пазар, а по правилата на онова, което Макс Вебер нарича „капитализъм на авантюристите“ или „капитализъм на плячката“. Тук печалбата не идва от рационално планиране и иновации, а от спекула, монопол върху територията и „схеми“. И докато това не е нещо характерно само за Варна през последните десетилетия, то Варна си остава бастион на тази реалност. Редица градове, в които положението бе много по-зле, се отърсиха от нея, докато спокойствието във Варна доведе до абсолютен застой.
И така стигаме и до другата ни реалност – реалността на обществото на зрелището и новите кръчми.
Застоят на града намира своя най-абсурден, но и най-логичен израз: най-големите промени тук са свързани с отварянето на нови заведения и със затварянето на медии. Както пише Ги Дебор в „Обществото на зрелището“, реалният живот е подменен от неговото репрезентиране. Когато градът е лишен от интелектуална динамика и истинско икономическо развитие, консумацията остава единственият начин да докажеш, че съществуваш. Пълната кръчма в 2 следобед е храмът на този застой. Според Бодрияр, ние не потребяваме обекти (кафе, алкохол, храна), ние потребяваме знаци. Седенето в заведението създава илюзията за статус в град, в който манталитетът на „схемаджията“ се е превърнал в най-висша социална роля. (Варна има свой културен живот, но тази монета има две страни – едната на маргиналната културна общност, доколкото я има, другата на потребяващия, който легитимира свой статус и нищо повече).
Всичко това ни връща в изходната точка. Проблемът на Варна не е административен. Всички тези неща, които съм изписал – от липсата на определени специалности в университетите, през изтикването на политиката на местно ниво, до пълните кръчми и бягството на реалния бизнес – са само метастази. Основната диагноза е културният упадък на една общност (по-скоро общост, но това пак е друга тема), която е забравила какво означава да бъде град и се е превърнала просто в територия за плячкосване.
Интелектуалните средища във Варна ги няма; доколкото съществуват, те остават невидими, незначими и маргинални.
В тях няма романтизъм и не предизвикват интерес, тъй като изглеждат (ако някой въобще ги забележи) напълно анахоретски.
Този опит за диагностициране не е подбуден от желанието за някаква полемика или сочене с пръст, дори напротив — умишлено някои неща са само описани, а не назовани с конкретни имена. Той е по-скоро израз на желание да бъдат идентифицирани проблемите, с ясното и болезнено осъзнаване, че със своите действия или бездействия през годините най-вероятно съм бил съучастник (а дали не и на практика участник) в процеса на този упадък.
Защото човек е много смел понякога само. През другото време е конформист, а понякога, когато се изкуши – и авантюрист. Аз може да съм бил всичко, но не и лъжец. И не мога да не призная, че чувствам вина. Този пост е опит за диагностициране, но и мое извинение, че не направих това, което можех в пълния си потенциал. Не бях паресиаст (по Фуко) винаги. А това на практика значи, че не съм бил никога.
Но винаги съм искал да бъда и ще се опитам да бъда.
