Картината – Крал Хенри V в битката при Аженкур, 1415г., от Джон Гилбърт
На 18 октомври 1453 г. приключва Стогодишната война между Франция и Англия. Стогодишната война (на френски: Guerre de Cent Ans, на английски: Hundred Years’ War) е името на поредица от въоръжени конфликти между Англия и нейните съюзници, от една страна, и Франция и нейните съюзници, от друга страна, която продължава от 1337 до 1453 г.
Военните действия се водят най-вече на територията на Франция и в някои отношения конфликтът прилича на френска гражданска война, като според Фернан Бродел „Англия действа като провинция (или група провинции) в рамките на Англо-френската уния.“.
Както редица историци посочват, всъщност не става дума за една война, продължила 100 години, а спорадична поредица от войни на една и съща тема.
С изключение на морските сблъсъци и крайбрежните нападения, тя е провеждана изцяло на френска земя и се смята, че е намалила френското население приблизително наполовина. Доходоносният английски износ на вълна и платове за Фландрия е бил значителен фактор, но конфликтът се концентрира основно върху френските земи на английската корона и съответното твърдение на англичаните, че те трябва да са крале на Франция.
100-годишната война нанася огромни щети на Франция. Страната преживява икономически упадък, за възстановяването от който са ѝ нужни десетилетия. Хиляди умират от глад, чума, дизентерия и бандите, които тероризират населението. Гражданските войни и местните борби допринасят за разрухата. Наследникът на Шарл VII, Луи XI, печели от отслабването на благородничеството. Той успява да подчини благородниците и да обедини Франция под кралската власт, опирайки се на съюза си със средната класа. От руините на войната се появява нова Франция. След войната Англия отстъпва мястото си на континентална сила и все повече започва да се оформя обликът ѝ на бъдеща морска сила.
Когато последният от кралете от династията на Капетингите, Шарл IV, починал през 1328 г., най-близкият му роднина от мъжки пол бил неговият племенник Едуард III, крал на Англия, чиято майка е била сестра на Шарл.
Френските благородници обаче бързо издигнали френския херцог Филип от Валоа като крал Филип VI, не защото претенция на Едуард III идва през жена, а тъй като той е бил анличанин и неподходящ. Той е бил само на 15 години, едва наследил трона в Англия при съмнителни обстоятелства и имал много неща, с които да се занимава у дома. Едуард отишъл на поклонение при Филип за Аквитания и Понтьо през 1329 г., но през 1337 г. Филип ги конфискува, за да го накаже за укриванетото братовчеда и враг на Филип, Робърт от Артоа.
Обикновено това се смята за началната точка на войната, в която англичаните печелят блестящи победи при Креси през 1346 г., при Поатие през 1356 г. и при Аженкур през 1415 г.
Кулминацията на английските успехи идва, когато Хенри V поема контрола над Париж, Нормандия и голяма част от Северна Франция, жени се за дъщерята на Шарл VI и принуждава френския крал да го приеме като регент на Франция и наследник на трона.
Хенри и Шарл умират през 1422 г. Френският дофин се самопровъзгласява за крал под името Шарл VII с вдъхновяващата подкрепа на Жана д’Арк. Хенри VI е бил единственият английски крал, който някога е бил коронован за крал на Франция във Франция – на десетгодишна възраст в Париж през 1431 г. – но постепенно европейските територии се измъкват от английски контрол. През 1436 г. англичаните губят Париж и до 1450 г. французите възстановяват контрола си над Нормандия. През 1451 г. французите превземат Аквитания и Бордо, който е бил в английски ръце в продължение на триста години и е бил център на процъфтяваща търговия с вино с Англия. Делегация от граждани отплава за Англия през 1452 г. за да моли Хенри VI за помощ. Изпратена са близо 3,000 души под командването на Джон Талбот, граф на Шрусбъри, който пристигна през октомври и е приветстван от гражданите, които изгонилиенския гарнизон извън града.
Англичаните възстановяват контрола си над повечето от западната Гаскония, но през юли 1453 г. френската армия побеждава Талбот в Кастильон и самият Талбот, рицар, силно уважаван както от французите, така и от англичаните, е бил убит.
Когато стана ясно, че повече помощ няма да дойде от Англия, Бордо се предава през октомври, плащайти тежка глоба и оставяйки Кале като последното английско владение във Франция. Това ббележи общоприетия край на войната. Войната на розите скоро задържала англичаните заети и когато един английски армия дебаркирала във Франция през 1475 г., Луи XI я подкупил да се прибере у дома. Французите най-накрая възстанови контрола над самия Кале през 1558 г.
Дългата борба засилила изключително силно чувството за национална идентичност и в Англия, и във Франция, и създаде взаимен антагонизъм, който продължава, в известна степен, и досега. Англия бе оставен да се развива като парламентарна демокрация и една империя като офшорен остров, отделен от останалата част на Европа, въпреки че английските крале все още официално твърдели, че са владетели на Франция през цялото време чак до крал Джордж III.
