Имиграцията и връзката между привилегиите и доверието

Емигрантите в САЩ от Нидерландия Симон Хазекамп и Дингена (Корнелис) Хазекамп. Снимка: семеен архив на Абигейл Елизабет

Родителите на баба ми по бащина линия, Симон Хазекамп и Дингена (Корнелис) Хазекамп, са емигранти от Нидерландия. Дингена е натурализирана още като дете, а Симон пристига на 15-годишна възраст. На 23-годишна възраст той се жени за Дингена, която е на 19 години, и получава гражданство в деня на сватбата си.

Двамата имат десет деца, като баба ми Жанет е шестото им дете, а тя има четиринадесет собствени деца, като баща ми Андрю е единадесетото.

Вижте декларацията за намерение за придобиване на гражданство. Тя е подписана през 1910 г., пет години преди брака му. Отнело му е 5 години, за да стане гражданин на САЩ, а през това време семейството му не е получавало никакви държавни помощи.

Те са били протестантско семейство, така че не са били спонсорирани от някоя църква, както някои семейства са получавали по католическа или православна линия по същото време.

Вместо това Симон научава дърводелство и строителство от баща си, построява собствен дом и се отказва от Нидерландия, за да се посвети на проекта за изграждане на Америка.

Той е трябвало да се съгласи да поддържа моногамен брак, а по това време все още имало силно чувство за разлика между това да си поданик на монархия и гражданин на американската република, затова се съгласил да се откаже и от монархията, и от анархията, като подписал тази декларация.

От него, както и от всички останали по това време, се изисквало да се интегрира във все още формиращата се култура на Америка и да изостави идентификацията си с чуждата страна.

Днес това не се изисква от имигрантите. Нито от тези, които емигрират в Америка, нито от тези, които се преместват където и да било в Европа.

В онези дни е можело да се разчита, че тези, които емигрират от Европа в Америка, ще бъдат християни в културно отношение, дори и сектите да се различавали в тълкуването си на Библията, дори и традициите да се различавали, а родният език да не бил английски.

Все пак националният език беше и си остава английски и от имигрантите се е очаквало бързо да се научат да говорят на националния език на обществени места. Съществувало е общоприетото разбиране, че мъжете са глави на семейства, а жените – стопанки на домове, които трябва да бъдат защитавани и обгрижвани от мъжете.

Единствената привилегия, която са имали европейските емигранти, е спечелената привилегия на доверие, получена чрез деклариране, че поддържат тези общи ценности и че са село за американските християнски деца от техните общности, които бяха отгледани „на свобода“ и им беше позволено да изследват от домовете си до градовете, до магазините за хранителни стоки и пощенските служби по поръчение на майките си, до училището с приятелите си, и това продължи до 60-те години на ХХ век, докато тези очаквания все още се изпълняваха от средния жител на града, независимо от етническия му произход.

Дори когато чернокожите американци получиха своята националност, християнството като национална религия поддържаше стандарта на културата и въпреки че се наблюдаваше засилено разединение, християнските очаквания, зададени от националната култура, все още означаваха известна степен на сплотеност в обществените пространства.

Културата е била достатъчна силна, че децата все още са можели да играят съвсем безопасно на улицата, а чернокожите американци са имали сходно поле за изява с поляците и ирландците, които по това време също са били широко застъпени в ранния процес на интеграция и все още не са спечелили привилегията на най-високото обществено доверие, която англичаните, холандците и германците все още имаха на пазара на труда и идеи (различно, в зависимост от региона).

След като описах това, не съм сигурна как може да стане още по-очевидно, че незаконните емигранти в Съединените щати; политиките на расово разделение в Съединените щати; липсата на право на родина за европейците; липсата на законно и социално наложена културна интеграция и отказ от чужда идентичност от страна на мюсюлманските, еврейските, будистките и индуистките емигранти в Европа са проблемите, които днес най-много рушат всички нации, основани от европейци.

Изгубени са всички параметри за определяне на способността за доверие към друг човек въз основа на споделени ценности и затова обикновеният човек е възложил на закона да отговаря за отделянето на престъпниците от спазващите закона граждани, но способността за определяне на висококачествен гражданин е практически изгубена и вместо да рискуват да направят погрешна преценка, децата сега са ограничени в собствените си имоти, а между гражданите от различни раси са прокарани по-твърди граници от всякога, тъй като хората се борят да определят какви качества представляват надежден член на тяхната вътрешна група и член на външна група, който заслужава известна степен на подозрение.

Ето защо е необосновано да виним европейците и потомците на европейци за самозащитно поведение като „бялото бягство“ или да ги обвиняваме в привилегии в какъвто и да е смисъл, в нещо лошо спечелено.

Единственото, в което може да ни винят, е смекчаването на всички стандарти за добродетелност и премахването на очакванията ни за процесите на интеграция в съответните нации, всичко това в името на толерантността, което елиминира способността ни да бъдем самостоятелни като индивиди, като група за сътрудничество между братски нации и като отделни етнически групи, докато вече нямаме нищо, което да представляваме, нито пък ни е останало нещо, което свободно и съзнателно да споделяме с други индивиди, нито с други нации.

Позволявайки на нашите правителства да действат като благодетели на другите от наше име, вместо да запазим правото си да определяме индивидуално към кого да бъдем щедри, ние сме позволили да бъдем ограбвани на сляпо от нашите правителства и от онези, на които те предоставят своята „помощ“, докато вече нямаме какво да обещаем на нашите потомци и няма какво да дадем на никого.

Единственият лек е да се обединим в малки мащаби, като разпръснати семена, и да започнем отначало. Никакво гласуване и никаква знаменитост, която да отвори какъвто и да е брой очи и умове, няма да обърне хода на събитията в наша полза.

Надеждата, която имаме, е взаимността помежду ни. Високо доверие на индивидуална основа, което да се разширява един по един, докато не се получи малък град, малък окръг, малък щат/провинция… докато няколко поколения след това не видим възраждането си като народ и не можем отново да си позволим нещата, които някога сме обичали да предлагаме: изобретателност, алтруизъм, творчество, красота.