Четвъртата статия от поредицата „Българи от старо време“ е тук. Поредицата, кръстена на едноименната повест на Любен Каравелов, е посветена на нашите баби и дядовци, както и прабаби и прадядовци, на хората, изградили България между Освобождението и 1989 г. Какво са правили, какъв живот са живели, какъв морал са имали, какви ценности са изповядвали. Историите на тези хора трябва да бъдат описани, за да се знаят от нашето и от идните поколения. Още повече това важи за днешните младежи, интересуващи се от анархизма и смятащи, че могат да имат взаимодействие с комунистите.
Михаил (Мишел) Иванов Герджиков с псевдоними Лясов, Michel и Тодор Луканов е виден български общественик, анархист и революционер в Македония и Одринско, деец на ВМОРО и ВМРО (обединена). Виден представител на анархисткото крило във ВМРО, той е прекрасен пример как човек може да не вярва във властта и същевременно да се бори за българския национален идеал. Също така неговата съдба е и показателна за това какво става с анархистите, работещи заедно с комунисти.
Часът, който от петстотин години очаквахме, за който работехме ден и нощ, купувахме пушки, скитахме из балканите и пълнехме занданите, най-сетне е ударил. Тая вечер всички наши братя по кръв и тегло, където и да се намират, ще си премерят силите с нашите душмани. Нека всеки, който чувства страх в сърцето си, да се отдели додето е време, защото потеглим ли оттук, няма вече връщане! Ние не се борим за нас, борим се за нашите жени и деца, за тези, които идват след нас.“
С тези думи на 6 август 1903 г. анархистът Михаил Герджиков дава началото на Преображенското въстание. На конгреса на Петрова нива (28-30 юни 1903 г.) той е избран за член на Главното ръководно тяло, заедно с Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Необятната му обич към онеправданите и жадуващи за правда, свобода и хляб поробени българи му дава сили да понася и да надмогва несгодите и лишенията, които го съпътстват през целия му живот.
Роден на 26 януари 1877 г. в гр. Пловдив в заможно семейство, Михаил Герджиков получава началното си образование в българско основно училище и във френския колеж „Св. Августин“ в родния си град, след което продължава учението си в Пловдивската мъжка гимназия. Под влияние на анархистичните идеи, проповядвани от руските анархисти-емигранти в Пловдив, създава през 1895 г. анархистка група в гимназията, заради което е изключен от учебното заведение. В края на същата година Герджиков се свързва с македонски революционери и заедно с други свои съученици по подражание на революционерите от предосвобожденската епоха основават Централен революционен македонски комитет, със силно анархистична окраска. Комитетът просъществува твърде кратко, тъй като Герджиков и приятелите му отиват в Казанлък, за да се явят като частни ученици. Там по негова инициатива се създава анархистки кръжок и поради участието си в ученическа стачка отново биват изключени от училище. Все пак Михаил Герджиков успява да завърши средното си образование като частен ученик и заминава за Швейцария през есента на 1896 г., за да следва право първо в Лозана, а по-късно в Женева.
В Швейцария той става свидетел на публичната полемика между анархиста Черкезов и марксиста Плеханов и в края на 1897 г. учредява Македонски таен революционен комитет (МТРК). Групата им става известна в страната като първата анархиска организация, наречена „Женевската група“, съставена от български студенти. В Женева Герджиков издава два вестника: „Глас на Македонския таен революционен комитет“ и „Отмъщение“, окончателно оформя анархистките си идеали за повече свобода, правда, хляб и справедливост, които той се заема да реализира в непосредствената борба за освобождаването на „роба отвъд Вардара“.
През 1898 г. в София за първи път се среща с Гоце Делчев, който изпитва големи симпатии към анархисткия мироглед на Герджиков. През 1899 г. Герджиков се връща в България и кандидатства за учител в Македония. След получения отказ от Българската екзархия в Цариград, информирана за анархистките му убеждения, той отново отправя молба до Екзархията, ала този път под името и с документите на Тодор Станчев Луканов, негов състудент от Женева. Под това име го назначават в Българската мъжка класическа гимназия в гр. Битоля, където през учебната 1899/1900 г. с Даме Груев, Васил Пасков и Петър Мартулков, учители в същата гимназия, е приет за член на Окръжния комитет на Вътрешната македоно-одринската революционна организация (ВМОРО).
Постоянно следен от османските власти, близо година той апостолски обикаля Македония като секретар на Временния ЦК на ВМОРО и развива агитационна дейност в четата на Христо Чернопеев. Също така участва и в дейността на легалната организация в България.
През 1902 г. Гоце Делчев определя Герджиков за ревизор на Одринския революционен окръг западно от река Марица и той отива в Одринско, предприемайки обиколка из целия регион. Придружаван от местни войводи и четници, във всяко село свиква мъжкото население в църквата, където го посвещава и заклева в националосвободителното дело и създава местен революционен комитет.
Успоредно с това навсякъде по селата организира и така наречените смъртни дружини, в които селяните се обучават на бойни умения. Въпреки убеждението си, че е рано за общо въстание, Михаил Герджиков се подчинява на решението, взето в Солун (януари 1903 г.), и потвърдено в Смилево (април 1903 г.) за обявяване на въстание на 1 юли (по-късно отложено за 20 юли) 1903 г. и активно се заема с подготовката в Одринско.
Неговите анархо-комунистически възгледи обаче не допускат да се вземе такова съдбоносно решение без знанието и висшегласието на тези, които ще го поемат на плещите си, ще жертват живота си и ще проливат кръвта си в сраженията. Затова решава по въпроса да се произнесе един конгрес, който да се проведе в Одринско, с делегати всички войводи и техните помощници и с най-много по трима представители от всяка околия. Конгресът се провежда на 28-30 юни 1903 г. на Петрова нива край с. Стоилово, Малкотърновско и се потвърждава решението на Солунския конгрес на ВМОРО от януари 1903 г. за повсеместна въстаническа акция.
Както на конгреса, така и в хода на въстаническите действия, избухнали на 6 август 1903 г., денят на църковния празник Преображение, Михаил Герджиков се изявява като фактически ръководител, който поема цялата отговорност за въстанието и дава оперативни разпореждания по време на неговото провеждане. Воденият от него отряд от над стотина души успява да освободи град Василико (днешно Царево) и да установи макар и за кратко революционна власт.
По целия Странджански край, с изключение на град Малко Търново, турските гарнизони са прогонени и на освободената територия се установява просъществувалата 20 дни прочута Странджанска комуна, основава на анархокомунистическите принципи, изповядвани от Герджиков, която някои изследователи сравняват с Парижката комуна през 1871 година.
През периода 1907-1912 г. народният поборник се отдава изключително на анархистическа пропаганда, издавайки заедно с Върбан Килифарски анархистките вестници „Свободно общество“, „Безвластие“ и „Пробуда“. В навечерието на Балканската война Герджиков организира отряд от около двеста души, включващ много от бившите войводи и четници, участвали в Преображенското въстание, и веднага след обявяването на войната – 5 октомври 1912 г. – навлиза в османската територия, превземайки още преди пристигането на българската войска с. Граматиково и селищата Василико, Ахтопол, Резово и Малък Самоков. В началото на 1913г. разпуска отряда. Мобилизиран, участва в Първата световна война, макар открито да заклеймява тази световна империалистическа касапница. Михаил Герджиков и брат му Николай са едни от учредителите на Федерацията на анархокомунистите в България (ФАКБ).
След преврата на 9 юни 1923 г. е принуден да емигрира в Истанбул, където е кореспондент на редица чуждестранни вестници. През 1931 г. се завръща в България, препитавайки се с журналистическа и преводаческа дейност. Неизменно отстоява анархисткото си мировъзрение, без да участвува организационно в анархисткото движение.
За него окупацията на България от 9 септември 1944 г. е изглеждала в началото като възможност за прилагане на практика на анархо-комунистическите идеали. Надеждите му за взаимодействие с комунистите много бързо са разбити и той вижда с очите си защо точно комунизмът не би могъл да работи без насилие.
През 1946 г. той категорично отказва да бъде включен в списъка на предложените за награждаване дейци от Преображенското въстание, изтъквайки че е „аморално“ да приеме орден от една власт, натикала в затвора неговите другари анархисти, чието освобождаване би била най-голямата награда за него. А по това време голяма част от анархистите са вкарани в концентрационните лагери, а опитът за създаване на анархо-комунистическа комуна във Варна е разбит.
На 18 март 1947 г. седемдесетгодишният прославен народен революционер и анархо-комунист умира в София. На погребението му се стича хиляден народ – негови сподвижници, съидейници, почитатели. Отечественофронтовската власт буквално въвежда военно положение в столицата – на всяка улица има милиционери, а в околностите на града власта е разположила части на вътрешните войски, опасявайки се от евентуални сблъсъци.
Вижте и останалите части от поредицата „Българи от старо време“.
Библиография
Въ Македония и Одринско: Спомени на Михаилъ Герджиковъ. II. Първиятъ Централенъ комитетъ на ВМРО.: Спомени да д-ръ Христо Татарчевъ. Съобщава Л. Милетичъ. София, Материяли за историята на македонското освободително движение, Издава Македонскиятъ Наученъ Институтъ, Книга IX, Печатница П. Глушковъ, 1927.
Билярски, Цочо, редактор. Даме Груев. Живот и дело. Сборник, Том 2. София, Анико
