People of Sofia, Sofia in Details и още много други известни и неизвестни фотографи направиха София горда в последните години със своите изяви в социалните мрежи. Гордостта расте, а с нея и купчините боклук. За него обаче винаги са виновни другите. Хората от провинцията, разбира се.
Има един исторически факт обаче, от който мнозина би ги заболяло. След Освобождението, София е имала население от едва 20 хил. души [1]. Сетете се за това, когато отново чуете „напълни се със селяни„. Подобен растеж на населението на един град за стотина години може да се наблюдава не на много места. Предимно в Югоизточна Азия. Но как стигнахме до тук?
Този материал ще ви разходи из новата едновековна история на столицата. За гид този път, колкото и да е необичайно, не сме взели местен жител или дори българин.
Американският журналист Джон Рийд (John Reed) има думата:
Нищо не може да бъде по-различно от Букурещ, отколкото София. Въздържан малък град с практични, грозни сгради и чисти улици, павирани с червени тухли. Над главите са прокарани телефонни жици, дрънчат множество трамваи. Като изключим появата от време на време на някоя древна джамия и византийски руини, или внезапно изникнал неугледен площад, пълен със селяни с тюрбани, които клечат на петите си, това би могло да бъде оживено нововъзникнало градче на северозападния тихоокеански бряг.
София е малка, дрюжелюбна и достъпна. Непретенциозният царски дворец е точно отсреща, през улицата; Националният театър е на една пресечка; Парламентът или Народното събрание – на две пресечки в другата посока, близо до Министерството на външните работи, Катедралата и Светия синод. Всички важни хора живеят в радиус от пет пресечки…
Привечер градът облича най-хубавите си дрехи и се разхожда по булевард „Цар Освободител“ до градината на княз Борис. Това е тържествено, домошарско малко шествие от провинциални господа с цялото им домочадие: съпруги, дъщери, любими и всички деца. Жените не притежават естествена елегантност и се обличат по миналогодишната провинциална мода. С тълпата се смесват много офицери в спретнати, практични униформи, с телосложение, подходящо за военни походи, и с вид на мъже, които знаят как да се бият.
Броят на хората, които говорят английски, е изумителен. Почти всички политически лидери са получили образованието си в колежа „Робъртс“, американското мисионерско училище в Константинопол. Колежът „Робъртс“ е имал толкова голямо влияние върху България, че след обединението на страната и установяването на царството през 1885 г. е бил провъзгласен като „люлката на българската свобода“. Именно поради това София е толкова американска и толкова много американски методи се прилагат в българската политика – дори нашият начин за подкупничество!
Бях в София, когато силите на Антантата направиха своето преложение, а сетне станах свидетел на последващите събития до самия край. [2]
Джон Рийд е роден през 1887 г. и бил един от основателите на Комунистическата партия в САЩ. Работил като военен кореспондент в Европа през Първата световна война (1914-1918). Известен е в цял свят с „Десет дни, които разтърсиха света“. По книгата през 1981 г. Уорън Бийти режисира и изигра ролята на Рийд във филма „Червените“ (Reds), който печели три награди „Оскар“.
Рийд прекосява Източна Европа през 1916 г. и си води подборен дневник, описвайки всичко в него. Издава книгата „Войната в Източна Европа“, в която разказва какво се случва на Балканите и в Русия. В репортажите му има отделна глава за България, в която Рийд разказва защо България е въвлечена и обречена да загуби три войни подред. По онова време младият журналист и приятелят му – художникът Бордман Робинсън са пратеници на в. „Метрополитън“.
Журналистът умира през 1920 г. от тиф. Погребан е до стената на Кремъл в Москва, където са гробовете на най-изтъкнатите водачи на КПСС и СССР.
Библиография
[1] Стефан Цанев, Български хроники, Том 3, София, 2013 г., стр 68
[2] Джон Рийд, Войната в Източна Европа, София, 2013 г.
