В ревюто няма спойлери, разкриващи подробно какво се случва във филма и кой какво прави.
Ако един добър филм е достатъчен*, за да разберем онзи мистичен танц между киното и реалността, то това е шедьовърът „Опенхаймер“ на Кристофър Нолан. Стана обичайно и за някои, дори, досадно през годините, говорейки за този режисьор и филмите му да използваме определения като „нереален“, „уникален“, „брутално добър“, „шедьовър“. Но за „Опенхаймер“ бих казал, че освен изброените мога да добавя и „бомбастичен“, както и метафорично, така и в емоционално буквален смисъл.
История
Историята на филма се базира на събитията:
- Малко преди започване на надпреварата между нацистка Германия и САЩ за създаване на ядрена бомба;
- По време на самия процес на сътворяване;
- Непосредствено след нейното използване;
Така зрителят преминава през всичките значими периоди на амбицирания учен през амбицирания ръководител и достига до разкаялия се човек, станал жертва на своята фикс идея, която го е погълнала. Тук може да се направи лека аналогия и с друг филм на Нолан – „Престиж“, но в него макар и присъствието на фикс идеи, епизодът с разкаянието липсваше, а също нямахме историческа личност.
През този не лек, но закономерен маршрут Опенхаймер показва, че гениите в науката са колкото и велики, толкова и… човеци и нищо човешко не им е чуждо.
Основната част от филма е заета от проекта „Манхатън“ и направата на „бомбата, която ще сложи край на всички войни“. Нормално и очаквано. Разбира се, и в този филм Нолан се заиграва с времевите линии и постоянно ги разбърква, но по един много по-внимателен начин (в сравнение с предишния му проект „Тенет“) – така, че дори зрителят, освен, че е свикнал, също и търси сам този похват.
Другата голяма част от филма са събитията след пускането на бомбите върху японските градове. Тогава, когато „творецът“, „бащицата“ на убийственото оръжие започва да се сблъсква с моралните угризения, които вече не могат да бъдат заглушени от силен стремеж към огромен успех, тъй като той вече е постигнат. А в тези момент, човек става все по-апетитен за враговете, които сам си е създал.
Актьорски състав
В „Опенхаймер“ взимат участие много известни и талантливи актьори: Килиън Мърфи, Робърт Дауни Джуниър, Емили Блънт, Флорънс Пю, Мат Деймън, Рами Малек, Том Конти, Джош Хартнет, Гари Олдман, Кейси Афлек, Кенет Бана, Джейсън Кларк, Матю Модайн и др. С някои от тях (Мърфи) Нолан работи по време на поредицата на „Черният рицар“.
И въпреки тази плеяда от талантливи артисти филмът не е провал. Режисьорът им дава точен и конкретен картбланш като изисква за времето, определено от ролята им, да дадат максимума си и отвъд него. Така за всеки от тях има момент под прожекторите, а с помощта на новите похвати в киното – камерата следи всяка едно мускулче на лице, тяло, всичко – актьорите правят изживяването на зрителя не като на страничен наблюдател, а все едно е там и е свидетел в „реално време“.
Лично мнение
Преди години нямах възможност да отида да гледам на кино филма на Нолан „Дюнкерк“ (за влизането на англичаните във Втората световна война). И когато го изгледах вкъщи си казах „ми ок е, става“. Което не корелираше с мнението на хората, които бяха го изгледали в киносалоните – те бяха впечатлени силно от филм и усещане. Поговорих с такива приятели и те ми казаха, че не мога да ги разбера, просто защото съм го гледал вкъщи.
Тогава не разбрах напълно какво ми казват. Но сега вече ми се изясни. Напълно.
„Опенхаймер“ е филм, който трябва да се гледа задължително на кино и то по възможност IMAX – тъй като самия филм е създаден с тази си цел: да бъде излъчван главно на такива кина. Не очаквайте ефекти, защото няма. Но истинският ефект се създава в зрителя. Цялата буря от звук, сцени, кинематография оставя в теб буря от емоции, подобна на тази, която се вижда при избухване на атомна бомба и няма да излъжа, че гледах след филма подобно на Килиън Мърфи:
Разбрах, че рейтингът на филма е доста висок (дори перфектен) в основните сайтове за мнения на фенове и кинокритици.
Мога да се съглася, но и да се зарадвам, защото дълго време Холивуд раждаше противоречиви проекти, които уж, за да обърнат внимание на един или друг социален проблем или да създадат такъв накрая тотално разочароваха.
Видимо масовият зрител иска вече нещо различно от авенджъри, батмани и т.н. – иска примери от историята, с които да се запознава и да се учи, а не да му се предлагат фантасмагории, създаващи усещане все едно си на увеселителен парк.
Награди? Да. Определено очаквам „Опенхаймер“ да бъде номиниран, но и да спечели награди. Килиън Мърфи дълго чакаше за главна роля в проект на Кристофър Нолан и я получи, а сега заслужава Оскар – категорично. А вече за други – аз лично ще очаквам да обира награди догодина януари-март (тогава са „Златните глобуси“, „БАФТА“, „Гилдията на филмовите актьори“ и „Оскарите“).
Това, което лично ме зарадва, че в киносалона видях и много млади хора. Дали заради някакъв тренд или заради Story в социалните медии, бяха дошли и гледаха филма от началото до края. Това дава надежда, че все пак качественото изкуство продължава да гори, запалва и пленява.
Това ревю ще завърша с един цитат от филма:
„Те няма да се страхуват, докато не я разберат. И няма да я разберат, докато не я използват.“
Цялата концепция на филма, а и на Опенхаймер приживе е било това. Да, ще се създаде нещо опасно до степен разрушение на планетата, но поне да се направи от „добрите“ и да бъде показано един път (макар че се пускат две бомби) и оттам насетне дори и някоя нация да успее да изработи такова оръжие, то да се знае, че ответният отговор при използването му ще същият. А това ще доведе неминуемо до края на човечеството, без изключение.
„Опенхаймер“ е буря от емоции, която избухва в теб и вълната утихва едва при затварянето на очите ти при заспиване. И то не напълно.
