Публикуваме размислите на чешкия писател и драматург Карел Чапек (1890-1938 г.) „Защо не съм комунист” – размисли за нравствената същност на комунизма и за основанията, авторът да не приема неговата мрачност и неговия метод.
„Аз не принадлежа на никоя партия и моят спор с комунистите е дело не на убеждение, а на моята собствена съвест”, заявявил именитият хуманист Карел Чапек.
Този въпрос възникна изненадващо сред група хора, които обикновено бяха склонни да правят всичко друго, освен да се занимават с политика. Сигурно е, че никой от присъстващите не би повдигнал въпроса „защо не съм аграрист“ или „защо не съм социалдемократ“. Да не си аграрист само по себе си не означава липса на определено мировоззрение или житейски убеждения; обаче да не си комунист означава да си некомунист; да не си комунист не е просто отрицание, а по-скоро определено кредо.
За мен лично този въпрос носи облекчение, тъй като изпитвах голяма нужда не да започвам полемика с комунизма, а по-скоро да се защитя в собствените си очи за това, че не съм комунист и защо не мога да бъда такъв. За мен би било по-лесно, ако бях такъв. Щях да живея с мисълта, че допринасям по най-смелия начин за спасението на света; щях да мисля, че заставам на страната на бедните срещу богатите, на страната на гладните срещу чувалите с пари; щях да знам какво да мисля за това и онова, какво да мразя, какво да пренебрегна. Вместо това съм като гол човек в трънлив храст: с голи ръце, непокрит от никаква доктрина, усещащ безсилието си по отношение на това да помогна на света и често не знаещ как да защитя съвестта си: ако сърцето ми е на страната на бедните, защо, по дяволите, не съм комунист?
Защото съм на страната на бедните.
Виждал съм бедност, толкова мъчителна и неописуема, че тя е огорчила всичко, което съм. Където и да съм бил, бягах от дворци и музеи, за да видя живота на бедните, в унизителната роля на безпомощен зрител. Не е достатъчно да виждам и не е достатъчно да съчувствам; трябва да живея техния живот, но се страхувам от смъртта. Тази остра, нечовешка бедност не е изписана върху герба на никоя партия; а що се отнася до тези ужасни гета, където няма нито пирон, на който да се обесиш, нито мръсна парцалка, върху която да легнеш, комунизмът се опитва да ги достигне с вика си от предпазливо разстояние: виновна е социалната система; след две години, след двадесет години, знамето на Революцията ще се развее, и тогава —
Какво, след две години, след двадесет години? В състояние ли сте да признаете толкова безразлично, че човек трябва да живее така дори още два зимни месеца, още две седмици, още два дни? Буржоазията, която не може или не иска да помогне тук, ми е чужда; но също толкова чужд ми е и комунизмът, който вместо помощ носи знамето на революцията.
Последната дума на комунизма е да властва, а не да спасява; неговият гигантски лозунг е власт [moc], а не помощ [pomoc]. Според комунизма бедността, гладът и безработицата не са непоносима болка и срам, а по-скоро добре дошъл резервоар от мрачни сили, кипящ от гняв и съпротива. „Виновен е социалният ред.“ Не, по-скоро всички ние сме виновни, независимо дали стоим над човешката бедност с ръце в джобовете си или със знамената на революцията в ръцете си.
Бедните хора не са класа, те са именно декласираните, изключените и неорганизираните; те никога няма да застанат на стъпалата към трона, независимо кой седи на него.
Гладните не искат да властват, а да ядат; що се отнася до бедността, безразлично е кой властва; единственото, което има значение, е как се чувстваме ние, човешките същества. Бедността не е нито институция, нито класа, тя е бедствие; търсейки призив за незабавна човешка помощ, намирам само студената доктрина за класовото господство.
Не мога да бъда комунист, защото неговата моралност не е моралността на помощта.
Защото той проповядва премахването на социалния ред [rad], а не премахването на социалното престъпление [zlorad], което е бедността. Защото ако изобщо иска да помогне на бедните, той го прави условно: първо ние трябва да управляваме, а след това (може би) ще дойде вашият ред. За съжаление, дори това условно спасение не е гарантирано от закона.
Бедните хора не са маса. Хиляда работници могат да помогнат на един работник в борбата му за съществуване; но хиляда бедни хора не могат да помогнат на един беден да получи дори парче хляб.
Един беден, гладен, безпомощен човек е напълно изолиран. Животът му е история сама за себе си, несъвместима с тази на другите; това е индивидуален случай, защото е бедствие, макар и да прилича на други случаи като парцал на парцал. Каквото и да правим с обществото, бедните отново ще паднат на дъното, най-често придружени от други.
Не съм ни най-малко с аристократичен произход, но не вярвам в ценностите на тълпите. В края на краищата, надявам се, никой сериозно не се надява тълпите да управляват – те са просто материал, инструмент чрез който се постигат определени целил те са единствено и само политически материал в много строг и най-безскупулен смисъл, повече дори отколкото членовете на партия с който и да било цвят са.
Необходимо е хората да се обработят по определен начин, за да бъдат тълпа, необходимо е да им се даде униформа, направена от определен плат или, още по-добре, от определени идеи. За съжаление, рядко някой може да свали униформа, направена от идеи след осемнайсет или повече месеца. Бих започнал да уважавам комунизма дълбоко, ако се доближи до работника и му каже честно:
„Има нещо, което искам от теб, но не ти обещавам нищо.
Искам да бъдеш чарк, бройка, материал за мен, и така както си чарк, бройка и материал във фабриката, ще се подчиняваш и ще бъдеш тих и безгласен, така както се подчиняваш безгласно във фабриката. В замяна, един ден, когато всичко се промени, ще останеш какъвто си. Дали това ще е за добро или лошо, не мога да гарантирам.
Системата на света никога няма да бъде нито по-щедра, нито по-мила към теб, но ще бъде по-справедлива.”
Мисля, че повечето работници биха се поколебали да приемат това предложение – и все пак то би било изключително честно, и кой знае дали по високоморални съображения то не би било по-приемливо от всички предложения, представени досега.
Да храниш бедните хора с обещания означава да ги ограбваш.
Може би животът им е по-лесен, когато им рисуваш тлъсти гъски върху върбата; но от практическа гледна точка днес, точно както и преди сто години, врабчето в юмрука е по-добро от гълъба на покрива на правителствената сграда, а огънят в пещта е по-добър от червения петел на гредовете на дворците, които, освен това, много по-малко на брой тук, отколкото би си помислил човек, който е принуден да приеме класовото съзнание вместо собствените си очи – тъй като, с няколко изключения, ние сме, що се отнася до жизнения стандарт, не много заможно население, факт, който обикновено се пропуска да се спомене.
Обикновено се казва, че бедните нямат какво да рискуват; но напротив, каквото и да се случи, бедните са тези, които рискуват най-много, защото ако загубят нещо, губят и последната си хапка хляб; с хляба на бедните не бива да се експериментира. Никаква революция няма да се осъществи за сметка на малък брой хора, напротив – тя ще бъде за сметка на най-голям брой хора; дали става дума за война, валутна криза или нещо друго, именно бедните понасят най-ранните и най-тежките последствия; съвсем просто, бедността няма граници и няма дъно. Най-гнилото нещо на света не е покривът на богатите, а покривът на бедните; разтърси света и после погледни кой е останал сред развалините.
И така, какво трябва да се направи? Що се отнася до мен, думата „еволюция“ не ми носи голямо утешение.
Мисля, че бедността е единственото нещо на света, което не еволюира, а просто расте хаотично. Но не е приемливо да се отлага въпросът за бедните до установяването на някакъв бъдещ ред; ако изобщо трябва да им се помогне, трябва да се започне веднага. Съществува обаче съмнение дали днешният свят все още разполага с достатъчно морални средства за тази задача; комунизмът твърди, че не разполага; е, именно в този отказ се различаваме.
Не искам да кажа, че в тази социална Содома има достатъчно напълно справедливи хора; но във всеки от нас, содомитите, има малко от справедливостта и вярвам, че след известно упорито усилие и малко по-сериозно махане с ръце бихме могли да се споразумеем за доста прилична справедливост. Комунизмът обаче твърди, че споразумение е изключено; явно той се съмнява в човешката стойност на повечето хора като такива, но за това ще говоря по-късно. Днешното общество не се срути, когато въведе някаква защита за безработните, възрастните и болните; не казвам, че това е достатъчно, но важното както за бедните, така и за мен е, че толкова много е било възможно да се направи днес, на място, без изнервено чакане на славния момент, когато ще се развее знамето на Революцията.
Да вярваш, че проблемът с бедните е задача на настоящия, а не на бъдещия ред, означава обаче да не си комунист. Да вярваш, че парче хляб и огън в пещта днес са по-важни от Революцията след двадесет години, е признак на съвсем некомунистически нрав.
Най-странният и най-нечовешки елемент на комунизма е неговата странна мрачност.
Колкото по-лошо, толкова по-добре; ако мотоциклетист блъсне глуха баба, това е доказателство за гнилостта на сегашния ред; ако работник пъхне пръста си между колелата на машината, не колелата ще смажат бедния му пръст, а буржоазията, и ще го направи с кръвожадно удоволствие. Сърцата на всички хора, които по едни или други лични причини не са комунисти, са зловещи и отблъскващи като язва; в целия настоящ ред няма и капка добро; каквото и да е, то е лошо.
В една своя балада [комунистическият поет] Йири Волкер казва: „В най-дълбокото ти сърце, бедняко, виждам омраза.“ Това е ужасна дума, но любопитното е, че е напълно неподходяща. В дълбините на сърцата на бедните хора се крие по-скоро удивителна и красива веселост. Работникът до машината ще разкаже виц с много по-голямо удоволствие, отколкото фабрикантът или директорът; строителните работници на обекта се забавляват повече от строителния майстор или собственика, а ако в някое домакинство пее някой, то това определено по-често е прислужницата, която мие пода, отколкото госпожата ѝ.
Така нареченият пролетариат е по природа склонен към почти радостно и детско възприемане на живота; комунистическият песимизъм и меланхоличната омраза му се влива изкуствено и то през мръсни тръби. Този внос на отчайваща мрачност се нарича „възпитание на масите в революционен дух“ или „укрепване на класовото съзнание“.
