Право на отговор: “Протест против насилието или… идващият феминизъм”

Гост-автор: Елена Божинова

Тъй като статия тук породи сериозни дискусии, даваме право на отговор на другата страна – поддръжниците на протеста, които да разкажат защо са излезли и за какво се борят.

С Георги Драганов се запознахме виртуално покрай протестите срещу Орешарски. Отгава се оказа, че не винаги сме на едно мнение по повечето въпроси, свързани с политика, общество, отношения и “всичко останало”. Преди няколко дни той публикува материал за преживяванията и мислите си относно Протестът срещу насилието над жени и домашното насилие, който се проведе на 26.11.2018. Покани няколко човека, в това число и мен да му отговорим. Това е моят отговор.

Опасявам се, че имам лоши новини за Георги. Феминизмът е в България още от 19 век, с извоюването на правото на жените на образование, след това с извоюването на правото на достъп до висше образование и до избирателни права (да избираш и да бъдеш избиран/а). Преди 1945 година има много “женски дружества”, които – разбира се – след това са заличени. Така че, феминизмът е бил тук, дори и в пасторалните времена, за които Георги говори с носталгия в края на текста си.

Сега ми се иска да се занимая с двете основни тези на автора, които изглежда са:

Едни млади градски хора са отишли на един протест, на който не знаят точно какви са му целите, но и да знаеха, тези цели са единствено увеличаване ролята на държавата и харчене на държавни пари, което е лошо (между другото страшно ми заприличаха тези наблюдения на критиките, които отправяха към протестиращите срещу правителството на Орешарски).

И

Феминизмът по дефиниция е зло, а пък интерсекционалният феминизъм е още по-голямо зло, той е прикрита форма на комунизъм, като се използва проблемът с насилието над жени, за да се подвеждат млади, неинформирани хора.

Нека започнем с политическите възражения “ (интерсекционалният) феминизмът като скрит комунизъм”. Краткият отговор е “това просто не е вярно” – няма как едно движение, което настоява за уважение на личността, тялото, политическият и социален глас на жените, но и на всяка една жена с нейния уникален опит да е комунизъм, което е колективистична идеология.

И първото доказателство за това е, че историята на феминисткото движение всъщност прекъсва през годините на комунизма в България. Вярно е, че в сравнение с други държави в България, сме по-добре откъм участие на жените във висшето образование и в някои професии, поради отнемането на избора не само на жените, между другото, да работят или не. Но, това което се случи през периода на комунистическият режим е поемането на т.нар. “втора смяна” – жените работеха на пълен работен ден, но цялата отговорност за домакинската работа и за отглеждането на децата продължаваше да бъде само и основно тяхна. Патриархалните нагласи за “мястото на жената”, за “ценността на жената като майка, другарка и труженичка”, а не като човек сама по себе си си вирееха съвсем спокойно. Домашно насилие имаше, то беше срамно за жената, тя нямаше към кого да се обърне за помощ.

Георги го притесняват малцинствата – еми и комунистите ги притесняваха, не знам дали помните?- толкова ги притесняваха, че дори ги нямаше или бяха натирвани през граница или в гета. Либералната идея за правата на човека, означава уважение към малцинствени групи и отказ от насилствено асимилиране, уеднаквяване. Проблемът тук, обаче, изглежда друг и той е глобален. Георги и хората, които се опасяват от разговор и действия по осигуряване на равни права на всички граждани изглежда мислят равнопоставеността пред закона и обществото като атака срещу тях. Това е недоразумение от тяхна страна. Ако жените имат правото на сигурност прибирайки се вечер вкъщи, ако жените имат правото да не ги “пошляпват по дупето” на работното място, то това не отнема от човешките права на мъжете. Освен ако има мъже, които смятат, че да унижават и нараняват жени е тяхно човешко право?

Сега за прословутата “интерсекционалност” – това на прост български означава, че всеки човек има различен опит и е в различна степен уязвим, има различни ресурси и ако ще решаваме социални проблеми, какъвто е насилието и неравенството между половете, то трябва да имаме предвид това. Например, ако аз, като здрава, образована и сравнително уверена жена, от средната класа бъда обект на насилие, аз имам доста повече ресурс за справяне отколкото една жена от ромското гето, от село, от затворена религиозна общност, от една хомосексуална жена (защото насилието в хомосексуалните двойки не фигурира в закона за домашното насилие) или от една проституираща жена, от една транс-жена, от една жена с физически дефицити, от една жена с психична болест. Отново тук говорим за точно обратното на комунизъм – за отчитане на различните реалности, в които всеки от нас живее.

А сега по по-важната тема – Протестът срещу насилието над жени и домашното насилие и неговите искания.

Иска ли се “повече държава” – иска се, да. Държавата това сме ние, ние сме делегирали на правителството да менажира някои аспект на живота ни и сигурността на гражданите е един от тях. Като добри стопани (акционери) ние имаме правото и отговорността да изискваме парите от нашите данъци да бъдат оползотворявани по най-добрият начин и за неща, които са важни за нас. Ако за нас проблемът с насилието над жени и домашното насилие е важен, няма как да не искаме ангажимент на държавата, тъй като това е системен проблем, който не може да бъде разрешен “на частно”. Ето защо (списъкът не е въобще изчерпателен):

1) Има нужда от спешни промени в законите.

Виждаме първи плахи стъпки, но те не са достатъчни – трябва да се криминализира сексуалното насилие в семейството, трябва да се включат хомосексуалните партньорства, трябва да се включи задължителната психотерапия на насилници като част от присъдите им. Но най-вече промените в Закона за домашното насилие и Наказателният кодекс предвиждат единствено разширяване на дефиницията на домашно насилие (добра и много нужна поправка) и увеличаване на наказанията (не задължително добра поправка). Няма и дума за превенция на насилието и подкрепа на пострадалите.

2) има нужда от създаване и поддържане на национална база данни за насилието над жени и домашното насилие. В момента в България няма статистика дори за жените, които са подали жалби или извикали полиция. Цифрата 29 убити жени от началото на годината е статистика, водена от доброволци по материали в пресата. Колко още жени има умрели в неизяснени обстоятелства, например, не знаем. Колко жени всъщност в момента живеят в насилие също не знам. Има международни проучвания, но няма българска статистика. *

3) насилието е системен проблем – то засяга всички форми на социален и личен живот.

Образование – децата, живеещи в семейства на насилие са в пъти по-голям риск да извършат или станат жертва на насилие от връстници.

– в училище могат и трябва да се създават и променят нагласи, както би трябвало да има образование в гражданска грамотност, така трябва да има образование в грамотност в отношенията, което да е контрапункт на зловредни нагласи, идващи в къщи, например “във всички нормални семейства мъжът от време на време си изпуска нервите и наказва жената или децата с шамари или скандали”. Или “шамарът не е насилие” или “мястото на жената е в кухнята”, “еми като ходи с къси поли, какво очаква освен да я опипват мъже по улицата”.

Здравеопазване – лекарите и медицинските сестри трябва да бъдат задължени да докладват случаи на насилие, трябва да знаят как да работят с пострадали от насилие, къде да ги насочват и как, трябва да им се помага да се справят с тяхната собствена травма от това да работят с хора с насилие.

Последиците от травмата от насилие са тежки и хората с психична болест са особено уязвима група и диспропорционално живеят в семейства с насилие. Децата от семейства с насилие имат нужда от помощ за справяне със собствената си травма, за да не повтарят модела на отношения от семейството на родителите си. Затова психично здравната грижа е особено важна.

Полиция – често се казва, че “законите са добри, ама полицаите не си вършат работата”. Както видяхме законите не са добри – няма как полицията да изведе насилника, тя го подканя да се “въздържа от насилие”. Но, по-важното – полицаите са хора, живеещи в същото общество като нас, те носят същите нагласи, че “шамарът не е бой”, например. Затова има нужда от обучение с тях, за да разберат защо ги викат многократно на един и същи адрес и защо жените, живеещи в насилие имат трудности да напуснат насилника си.

Липса на места, в които жените да се подслонят при опасност/инцидент на насилие. В България единствено НПО-та поддържат защитени жилища или психотерапевтични/социални центрове за услуги за пострадали от насилие. В момента има 8 такива (по данни от медиите). Затова има искане за отваряне на един такъв във всяка област. Тези центрове в момента разчитат на външно финансиране – основно е от ЕС, но това не е устойчив модел и има нужда от ангажимент на цялото ни общество (тоест на държавата).

Така стигаме до социума, до всички нас, включително Георги. Не е достатъчно любезно да повтаряме “насилието е престъпление”, дори не е достатъчно и препоръчително да се саморазправяме с насилниците. Истински трудната и важна работа е да погледнем собствените си нагласи, да си направим труда, вместо да казваме как няма проблем, да чуем хората, живеещи този проблем. Може би тогава приятелят на Георги с плаката как “жените могат да се удрят само по дупето” щеше да се замисли какво ще означава един такъв плакат на място, където има жертви на изнасилване? На сексуален тормоз на работното място? Родители, чийто дъщери са били “пляснати по дупето” днес в училище, нищо че са на 12? А и на колко трябва да са, за да е ОК това? Когато Георги и хората, които смятат, че феминизмът е зло, което иска да им отнема блага и привилегии започнат да се влушват в опита и преживяванията на жените, ще открият, че тук иде реч не за “преразпределяне на блага”, а за право на достойно и сигурно съществуване. Защото извън индивидуалните преживявания на хората, които ще прочетат плаката и имат опит със сексуална злоупотреба и насилие, този плакат показва, отново, нагласи, които са унизителни за жените; показва и тотална липса на идеята за взаимно съгласие, че жените като хора имат право на достойно отношение и имат право на телесна автономност, на контрол върху собствените си тела.

Говоренето за насилието е трудно. Към него има много и силни съпротиви, защото ако си отворим сетивата за насилието ще видим униженията и болката на хора също като нас, защото ще видим, че дори ние самите да не сме преживявали насилие, живеем в общество, в което насилието е изключително разпространено – в интимните отношения в семейството, в отношението ни към децата, към уязвимите групи, в начина, по който институциите третират гражданите, в езика и действията на политиците ни. Затова разговорът за насилието се оказва невъзможен – темата се подменя – първо плашилото беше “джендъра”, в текста на Георги е “феминизмът е комунизъм”, често е “това не се случва в български семейства”, “няма го сред моите познати”. Знаете ли защо е така? Защото ако започнем този разговор ще открием, че ние също носим белези, също сме преживявали насилие или сме били насилници, ще трябва да се изправим пред собствената си болка и унижения. Затова е по-лесно през зъби да броим труповете на жени и деца, убити от настоящ или бивш техен партньор, от член на семейството им. И после да забравим, до следващият труп.

* Бележка под линия:

Използваните в текста на Георги графики на Димитър Иванов не са статистика, а произволна игра с цифри на автора – например данните му за България са от два източника, като единият от тях не покрива цялата територия на страната и не покрива целият отбелязан период. Но по-важното е друго – каква е ситуацията в Швейцария и другите западно европейски страни по повод насилието над жени и домашното насилие? Ето един друг пост по повод Швейцария.

“Но пък с ясното съзнание, че през 2016-а година например, на всеки 20 дни по една жена тук е умирала вследствие на домашно насилие. Че местата в центрове за настаняване на жертви на домашно насилие в страната са 250, а са нужни около 750 такива. И че каквото се прави досега е добре, но може още по-добре. Според проучване от 2013та година, директните годишни разходи (намеси на органи на реда, лекари и други звена), предизвикани от домашното насилие в Швейцария, се начисляват между 164 и 287 милиона франка. Годишният бюджет на малък швейцарски град. Така тук проблемът с насилието отдавна е проблем и на общественото здраве, и икономически такъв.

И работят.

От 18 години в кантона Vaud я има първата голяма програма за превенция на домашното насилие „С’est assez“ („Достатъчно“). От 2001 година насам повече от 4000 души са били обучени професионално за действия в сферата на домашното насилие. От 2004 година са настъпили промени в законодателството и оплакване се завежда d’office срещу всеки автор на леки телесни повреди, заплахи, склоняване към сексуален акт и изнасилване, без да е нужна жалба от страна на жертвата. От 2007-а член 28b на Гражданския кодекс гарантира специална защита на жертвите на домашно насилие. През 2012та всички полицейски кадри в кантон Vaud следват тридневно обучение за намеса при случаи на домашно насилие.

Изобщо, тук години наред се прави нещо по въпроса с домашното насилие. Кампании за превенция, дни на мрежите за борба с домашното насилие се организират ежегодно, а градския транспорт в Женева е с екрани, постоянно въртящи анонси на анонимните телефонни линии за жертви на домашно насилие.”

Елена Божинова – клиничен психолог, психоаналитичен психотерапевт, кандидат по психоанализа към Британска психоаналитична асоциация. Работи в частна практика от 1999 с индивидуални пациенти, ръководи и организира обучения на колеги. Феминистка, отглеждаща още една феминистка, която на солидарния протест в Лондон заяви, че не разбира концепцията за домашно насилие и насилие над жени.

Facebook Comments

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.