Сестрата на Вампиро

Време за четене: 3 минути

Кадър от село Рупите. Снимка: visitpetrich.com

Чест сюжет е как някой отида да записва етнографски и диалектоложки материали и попада на интересни неща, които нямат нищо общо с науките му. Така е в романа „Живи“ на Ю Хуа, така е и във филма „Казказка пленница“. Тъй като съм ходила с подобни задачи някъде по Западна България, имам една скромна история, която просто съм морално длъжна да разкажа. Като за начало – тук. Надявам се да имам случай да я разкажа и на друго място.

Преди много години (честно казано – повече от 40) в битността си на съвсем млада асистентка попаднах в село Мулетарово. То сега се казва Рупите и е известно с капището, създадено обаче доста години по-късно. Не е спирало вниманието на научните чиновници, които са събирали материали от страната, по следната причина: населено е с бежанци от различни села, останали в границите на Гърция. По знайни причини, тези хора не са представлявали интерес за изследователите от БАН – такава им била методиката, че записвали само местно население. Преселниците не ги интересували!

А в селото имаше две големи групи с различни диалекти. Едните бяха от Солунско и говореха на старинен източен диалект. Там чух на мястопрочутото „широко е“ – гласна, която се е пишела някога с буквата ѣ, създадена специално за нея. На повечето места тази гласна се е променила, но някъде се пази. Например, в стари солунски говори.

Друга група бяха преселниците от Демирхисарско. Една бабичка, която каза, че е от село Джума мале, говореше с баба солунянка. Всяка си говореше насвоя диалект, но чудестно се разбираха. Питам например как са правели сватби, целта ми е да измъкна думата „тъпан“. Това е една от важните думи, които търсим, но не бива да я казваме пред информаторите. Те сами трябва да я кажат, в хода на непосредствен разговор. И едната баба (солунската) каза „С тъъпан!“ а другата, демирхисарската, радостно повтаря след нея : „С тапаньето, с тапаньето!“.

В Демирхисарско хората говорят… в хорей! Не се шегувам! Думата „тапаньето“ (тъпаните) е четирисрична, и в този говор тя се изговаря с ударение на първата ина третата сричка. И звучи: тА-па-ньЕ-то. Когато се отиде „на терен“ за полево изследване, първо се ходи при селската управа. Там се показва документ, с който записвачите се легитимират и в който някой (в нашия случай – ректорът) моли да им се оказва съдействие. От местната селска управа оказват съдействие, главно – съобщават имената на по-интелигентни и паметливи бабички, от които може да се научи диалектът или нещо за обичаите. Та кметът на Рупите ни посочи някои бабички, много препоръча една интелигентна баба Мария, но с неудобство повтаряше, че тя е сестра на… Вампиро. Това беше черно петно в биографиятана баба Мария.

Не бях чувала за Вампиро, но поразпитах по селото и разбрах, че бил нещо като диверсант. Минавал често границата с Гърция. Подозирах, че е от т.нар. напоследък горяни и се оказа точно така! В Уикипедия, в статията за село Рупите, под „Свързани с Рупите“, някой е добавил „Стоян Вампиро (1886 –?), български разузнавач, горянин“. Има и препратка към статия в „Тема“, която не мога да прочета, защото не съм абонат.

Отидох при сестрата на Вампиро и тя се оказа много мила и симпатична женя. С радост ми изпя някаква песен, която записах на касета и ми обясни, че някога и при майка й идвали да записват песен и тя им изпяла една, а когато я питали защо го е направила, тя казала „Ами да остане!“. Та и разговорът по-нататък с леля Мария явно вървеше под знака на нейното желание „да остане“. Защото тя говореше главно за брат си. Естествено, казваше само „брат ми Стоян“, не споменаваше прякора му.

Основната история, която тя разказа няколко пъти, беше как бягали от гърците. Цялото й семейство хукнало да бяга. Не се сетили да вземат и нея, а тя била съвсем малко дете… И тогава брат й Стоян се решил да се върне в превзетото село и да я потърси. Тук я търси, там я търси – няма я! Изпаднал в ужас. И я намерил къде? Скрила се в кокошарника, а кокошките били накацали понея и тя не се виждала. Така кокошките я спасили от гърците, а брат й Стоян – от кокошарника.

Когато си тръгвах, стана най-голямата ми издънка в теренните ми похождения. Леля Марияреши да ме нагости. Започнах да отказвам, а тя с усмивка произнесе фразата: „Гнаслетее от стари жЕни?“ В първия момент не я разбрах и любезно отговорих „Да, да, разбира се!“ Стана ѝ ясно, усмихна се и пак ми повтори фразата: „Гнас ле те еот стари жени?“ Т.е., пита ме дали ме е гнус, та отказвам яденето, което ми се предлага. Позамазах конфуза. Думата „гнус“ в книжовния език би трябвало да звучи като „гнЪс“, така са я писали някои автори. В диалекта на леля Мария тук старото носово „о“ (ѫ) е дало гласна „А“, та естанало „гнАс“. Но не само това ме обърка, а и специфичната мелодика на речта, донесена от Демирхисарско.

Сподели
Лилия Илиева
Лилия Илиева

Лилия Илиева е професор по общо и сравнително езикознание. Дългогодишен преподавател в ЮЗУ "Неофит Рилски" и ръководител на Катедрата по български език. Автор на изследвания върху теорията и историята на езика. Работила в Пекинския университет и в Университета в Любляна. През последните години се занимава с първите български печатни книги, като издири и някои неизвестни досега автори и произведения.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *