Сър Кийт Джоузеф и Маргарет Тачър.
Тук ще намерите превод на изключително влиятелната реч на сър Кийт Джоузеф, произнесена на годишната конференция на Консервативната партия в предградието Едгбастън, Бирмингам през 1970 г. Член на Консервативната партия, той е бил министър при четирима министър-председатели: Харолд Макмилан, сър Алек Дъглас-Хоум, Едуард Хийт и Маргарет Тачър. Наричан е архитектът на тачъризма заради голямото си влияние върху политиките, които Тачър ще провежда и защитава като премиер.
Кийт Джоузеф е първият, който въвежда във Великобритания концепцията за социалната пазарна икономика – икономическа и социална система, вдъхновена от християнската демокрация, макар самият той да е етнически евреин.Той е и съосновател на Центъра за политически изследвания, като написва първата му публикация: „Защо Великобритания се нуждае от социална пазарна икономика“.
Неговите възгледи, организаторска дейност и ораторско слово са сред причините за успехите на Консервативната партия през 70-те години на XX век. Затова и споделяме една от най-интересните му речи.
Част 1
В армията по време на Втората световна война разказваха историята, сигурно апокрифна, за офицер от редовната армия, който в края на Първата световна война казал: „Слава Богу, че войната свърши и можем да се върнем към истинското войнишко дело“.
По същия начин някои от нас ще се изкушат да кажат: „Сега, когато изборите свършиха, можем да се върнем към истинската политика, към политиката на торите“.
Може би трябва да обясня. Имам предвид „политика“, а не изключително икономическа диета, и имам предвид политиката на торите, всичко онова, което ние, торите, защитаваме и сме защитавали много преди социалистите да се появят на сцената. Да, трябва да върнем икономиката в пропорциите ѝ, като един от аспектите на политиката, важен, но никога не и основният. Това може да е немодерно, дори антимодерно, защото именно сегашната интелектуална мода е довела до толкова голям хаос в тази страна.
По време на изборите дискусиите се фокусираха почти изцяло върху икономиката и ние загубихме изборите. Дали тези два факта не са свързани? Не мисля, че са. Избирателят се сблъска с три партии, като всички те твърдяха, че само те имат тайната да се борят с инфлацията, да постигнат икономически растеж, да задържат цените и да осигурят помощи. Това беше вид търг, в който лейбъристите трябваше да ни надделеят, защото те са съвсем без задръжки [sic], в обещаването на всичко на Земята.

Част 2
През годините този търг предизвика очаквания, които не могат да бъдат задоволени, и породи недоволство и недоволство. Този подход, ориентиран към икономиката, далеч не води до благоденствие, а до засилване на нещастието и социалните конфликти, както и до претоварване на цялата икономическа система до степен, в която тя започва да се задъхва.
Не би ли било по-добре сега да се обърнем към обществото, което знае, че икономиката не е всичко, като към цялостни хора, а не като към икономически хора? Не трябва ли да се занимаваме с въпроси, които засягат нацията: уважение към другите хора и към закона, благосъстояние на младите хора, състояние на семейния живот, морално благосъстояние на всички хора, културни ценности, обществена активност или нейната липса, национална отбрана, тон на националния живот? Тези въпроси са в центъра на общественото внимание. Икономическата ситуация не е независима променлива, тя отразява състоянието на политическия живот, степента на осъзнаване на реалностите и климата на мненията. Здрава икономика може да има само при здрава политическа система.
По същия начин подходът на торите към икономиката като партия, като традиция, отразява цялостния ни подход към живота и обществото.Нашият подход набляга на свободите, децентрализираната власт, индивидуалната отговорност и взаимозависимостта. Той се различава съществено от този на социалистите. Не говоря за хората, които по случайност гласуват за социалисти, а за активните членове на социалистите и социалистическите интелектуалци, тези, които са оформили сегашната мода по отношение на икономиката, образованието, изкуството, социалните грижи, семейството.
А противоположното на социалистическото не е капиталистическото.
Нашата партия е по-стара от капитализма и по-широка от която и да е класа. Тя израсна на първо място от загриженост за свободите, традициите и морала. През последните три века тя се е развила много, но е запазила основния си характер; нейната сфера на загриженост е целият обществен живот и всички въпроси, които би трябвало да са от обществен интерес, до отношението към всеки мъж, жена и дете.

Част 3
Когато се противопоставяме на национализацията и засиления държавен контрол върху икономическия живот – или поне се надявам да се противопоставяме – ние не заемаме тази позиция от загриженост за интересите на класа собственици – а собствеността е все по-широко разпространена – а защото прекомерният държавен контрол и собственост ограничават свободите на всички граждани и водят до обедняване.
Когато се противопоставяме на налагането на единен държавен монопол върху образованието, това не е в името на привилегиите, а напротив, за да се разшири полето на избор и да се предостави на повече граждани, за да могат талантливите деца на бедните да получат най-доброто образование в най-подходящата за тях среда. Ние сме против използването на децата като опитни зайчета или резервни части, с които социалните инженери да експериментират. Противопоставяме се на всяка политика, която лишава родителите от правото да изразходват собствените си пари за образованието на децата си, ако те решат.
Нашето виждане за себе си като национална партия винаги е означавало да се основаваме на това, което е общо за нацията, независимо от многото различия, които я характеризират и които ще продължат да я характеризират. Ние не вярваме, че националното единство означава хомогенност.
Аспектът на подхода на торите, който искам да обсъдя тази вечер, е свързан със семейството и с цивилизованите ценности. Те са основата, върху която се гради нацията; те са подкопани. Ако не успеем да ги оздравим, нацията ни може да бъде напълно унищожена, независимо от икономическите политики, които се опитваме да следваме. Защото икономиката е дълбоко оформена от ценностите, от отношението към труда, пестеливостта, етиката, обществения дух.
Част 4
Ние не следваме онази интерпретация на концепцията на Русо за благородния дивак, която учи, че човекът, оставен сам на себе си, е невинен и чист. Ние възприемаме по-традиционния и все още широко разпространен възглед, че мъжете и жените се раждат със способност за добро и зло, да използват по най-добрия начин талантите си или да ги пропиляват; и че от ранното ни възпитание – нормите и самодисциплината, към които сме възпитани първо вкъщи, а след това в училище – зависи в голяма степен цялото ни бъдеще.
Думите „добро“ и „зло“, както и акцентът върху самодисциплината и стандартите, не са в полза на новото общество след войната. Те са предпочели обществото на позволените и в същото време обществото на колективизацията. На пръв поглед този парадокс може да изглежда необясним. Защо хора, които вярват в строгия държавен контрол върху икономическия живот, които не одобряват частното предприемачество, независимото образование, частните пенсионни схеми, частната медицина, толкова силно подкрепят това, което те наричат либералност в социалния живот? Как е възможно тези, които твърдят, че се противопоставят на експлоатацията на човека от човека и на това, което наричат комерсиализъм, да подкрепят търговската експлоатация на непристойността, търговската експлоатация на жената от мъжа?
Или защо, може би ще попитате, тези от нас, които подкрепят частната собственост и свободното предприемачество в икономическата сфера, трябва да проявяват загриженост към това, което нашето ново общество нарича „освобождаване от остарели условности“ в социалната сфера?
Част 5
Няма непоследователност; всичко се вписва в един основен модел. Социалистическият метод би отнел на семейството и на неговите членове отговорностите, които му придават сплотеност. Родителите се лишават от задължението си да осигуряват семейството си икономически, от отговорността си за образованието, здравето, възпитанието, морала, съветите и напътствията, за спестяванията за старини, за жилището. Когато отнемаш отговорността на хората, ги правиш безотговорни. Ръка за ръка с това разрушавате традиционния морал, рамката на поведение, понятията за добро и зло; по-лесно е да подкопаете социалната рамка и да я замените с новата си монолитна сграда.
Вижте резултатите от тази нова утопия. Учеха ни, че престъпността, насилието, побоите над жени и деца са резултат от бедността; премахнете бедността и те ще изчезнат. Е, може и да сме били наивни да вярваме в това, тъй като, ако погледнем назад, някои от най-възвишените морални постижения на човека са се случили на фона на голяма икономическа строгост; но поне действахме добросъвестно.
Сега вече сме в състояние да проверим всички тези прекрасни теории в светлината на опита. Издържала ли е някоя от тях теста?
Реалните доходи на глава от населението нараснаха повече, отколкото някой е мечтал преди едно поколение; нараснаха и бюджетите за образование и социални помощи, нараснаха и престъпността, пропуските, вандализмът, хулиганството, неграмотността, спадът в образователните стандарти. Някои средни училища в нашите градове са доминирани от банди, които изнудват малки деца. Бременността сред тийнейджърите се увеличава, както и пиянството, сексуалните престъпления и престъпленията, свързани със садизъм. За пръв път от век и половина, откакто великият реформатор Робърт Пийл (Robert Peel) създава столичната полиция, районите на нашите градове стават опасни за мирните граждани през нощта, а някои дори и през деня.

Част 6
Упадъкът се разпространява. Знаем, че някои университети са принудени да занижат стандартите си за кандидати от общообразователни училища, дискриминирайки по-талантливите, защото идват от гимназии или независими училища. Виждаме как искането за абсолютно равенство се превръща в новото неравенство.
В университетите, които би трябвало да бъдат убежища за търсене на истината, левите хулигани ни дават предвкусване на това, което левичарската диктатура би се опитала да постигне, активно подкрепяна от казуистиката на някои членове на университетския персонал, кукувици в нашето демократично гнездо, и от нахалността на други, от апатията на мнозина и, трябва да добавя, от моралното малодушие в обществения живот.
И тъй като тези университети се финансират основно от данъкоплатците, само малка част от които са имали достъп до тях, обществото има право да прецени как се харчат неговите пари. Каквото и да сме мислили преди петнадесет години, наше право и задължение е да поставим под съмнение, в светлината на опита, бързото разширяване на университетите и убеждението, че с увеличаването на броя на студентите непременно ще умножим ползата за съответните млади хора или за нацията.
Аз оставам страстен защитник на образованието. Но сляпото пристрастие е най-големият враг на една кауза.
Ако равенството в образованието се търси за сметка на качеството, как може създадените отрови да не се просмучат надолу?
Част 7
Когато младите хора са изведени от домашната си среда в края на юношеството, скупчени в групи по възраст, с намалено влияние от страна на родителите и дори на възрастните и без социалната дисциплина, която налага нуждата от изкарване на прехраната, изненадващо ли е, че бунтарството им в края на юношеството се подхранва и търси идеологически рационализации? Лявата идеология е толкова удобна за тази цел; тя не изисква много знания и аналитична мисъл, а само сборник от универсални фразеологии.
Без съмнение мнозина ще израснат от нея, когато тръгнат по света, [sic] но не всички. Някои от тях ще продължат продължителното си юношество като преподаватели в училищата, в политехническите институти и в университетите, подпомагани от съмишленици, където ще си сътрудничат с левите банди.
Но още по-лошо е въздействието на тези ветрове на промяната в училищата, особено в по-бедните райони сред по-малко надарените деца, и в социалната работа.
Някои от тях злоупотребяват с властта и авторитета си, за да насърчават или оправдават противообществените прояви по политически причини – срещу „несправедливото общество“, срещу „властта“ или като „освобождение от оковите на остарялото семейство“. Но какъв е резултатът? Наркотици, пиянство, бременност на тийнейджъри, вандализъм, увеличаване на скитничеството – сега наричано с нови имена, но основно скитничество. Нито едно от тези явления не е нито модерно, нито освободено; те са точно обратното на свободата, която започва със самодисциплина.
Лекомислената реторика на абсолютната свобода се е превърнала в прикритие за безотговорност, а незабавният социален протест – в оправдание за антисоциално поведение.

Част 8
Старите добродетели на патриотизма и националната гордост са опорочени в името на интернационализма, на любовта към всички наши съграждани. Но никой не може да обича човечеството, ако не обича собствените си сънародници.
Именно радикалният писател социалист и патриот, покойният Джордж Оруел, описва левите интелектуалци като хора, мотивирани предимно от омраза към собствената си страна. Социалистите, които говореха най-много за братството на човека [sic], не можеха да понасят своите сънародници-англичани, оплакваше се той. Техните добре организирани подигравки от опорните им точки в образователната система и медиите отслабиха националната воля да предадат на бъдещите поколения онези ценности, стандарти и стремежи, заради които Англия се възхищаваше по целия свят.
Само защото посланието им е, че самодисциплината е остаряла и че от бедните не може да се очаква да си помогнат сами, те искат държавата да прави повече. Ето защо те вярват в държавната собственост и контрол върху икономическия живот, образованието, здравеопазването. Желанието им да се сложи край на избора на родителите къде и как да се обучават децата им, да харчат парите си за по-добро образование и здраве на децата си, вместо за нова кола, отдих, удоволствия, е част от опита да се намалят себе си, самодисциплината и истинските свободи в полза на държавата, управлявана от социалисти, новата класа, както ги нарече един разочарован комунистически лидер.
Разбира се, ще бъда погрешно представен, но нека предотвратя недоразуменията, които мога да предотвратя. Не казвам, че не трябва да помагаме на бедните – далеч не.
Но единствената наистина трайна помощ, която можем да окажем на бедните, е да им помогнем да си помогнат сами; обратното, да създадем още по-голяма зависимост, означава да ги унищожим морално и да натоварим обществото с несправедливо бреме. Популистките управници на Рим са смятали, че са попаднали на безотказен метод за постигане на трайно ограничаване на патрицианските си съперници, когато са създали зависим пролетариат, разчитащ на тях за хляб и циркове; но в крайна сметка това е унищожило политическата стабилност на Рим и така самият Рим е паднал, разрушен отвътре.

Част 9
Дали ще бъдем унищожени и отвътре, страна, която успешно отблъсна и унищожи Филип Испански, Наполеон, кайзер Вилхелм II, Хитлер, дали ще бъдем унищожени от идеи, злонамерени, погрешни, изтощителни, но съблазнителни, защото са модерни и обещават толкова много на ниска цена?
Това зависи от нас. Историята не се създава от абстрактни сили или класи. Тя се прави от хората. Ако имаме моралната смелост да казваме това, което смятаме за вярно, правилно и добро, хората ще бъдат с нас.
Нека почерпим вдъхновение от тази възхитителна жена – Мери Уайтхаус. Аз не приемам всички нейни идеи, тя няма да приеме всички мои. Но в нея можем да видим блестящ пример за това какво може да направи един човек сам, когато е вдъхновен от вяра и състрадание. Една непозната жена на средна възраст, учителка в Мидландс, си поставя за цел да защити подрастващите от всепозволеността на нашето време.
Погледнете мащаба на противопоставящите се сили. От една страна, целият нов естаблишмънт, с техните остри думи и насмешливи погледи.
Срещу тях се изправя една жена на средна възраст. Днес нейното име е нарицателно, станало известно благодарение на самите нападки срещу нея от страна на нейните врагове. Тя е мобилизирала и е дала свежи сърца на много хора, които виждат накъде води настоящата мода. Заглавието на книгата ѝ „Коя си мисли, че е?“ е взето от възмутения вик на един акъл на новата йерархия, който пита как една непозната жена се осмелява да говори срещу Би Би Си, възпитателите и лъжепастирите.
Ние също можем да почерпим кураж от нея и да се посветим на борбата по въпроси, които ще решат бъдещето на нацията много повече от икономиката, колкото и важна да остава тя. И приветствам възможността да изразя възхищението си от друга смела жена, която е с нас тази вечер, г-жа Джил Найт, която говори открито, когато други предпочитат дискретност в публичното пространство и изказват мнението си само насаме.
Част 10
Какво трябва да направим? Трябва ли да възложим всичко на правителството, полицията и съдилищата? Не, не всичко.
Гладстон, който е влязъл в политиката като поле за морални усилия и никога не е забравял превъзходството на морала над целесъобразността, е формулирал въпроса убедително: Той твърди, че колегите му са прави, като смятат, че „в състоянието на обществото има големи злини, но грешат, като ги смятат за толкова повърхностни, че могат да бъдат излекувани със законодателство. ‘ Колко добре е разбирал въпросите, които са твърде сериозни, за да бъдат оставени на правителството!
Като тори трябва да направим повече, за да се чуе гласът ни и да се усети влиянието ни като партия, като хора в обществения живот, на високо или ниско ниво, в религиозния живот, в съветите, в доброволческите организации, в образователните институции. Аргументите са на наша страна и имаме добри приятели сред учителите, социолозите, психолозите, стига само да ги призовем, да дадем насока, която те да последват.
Трябва да водим битката на идеите във всяко училище, университет, издание, комитет, телевизионно студио, дори ако трябва да се борим за мястото си там; ние имаме истината, ако не успеем да я изясним, ще бъдем виновни не по-малко от експлоататорите, казуистите, комерсиалистите.
Правителството също трябва да направи много. Но ще ни е необходим както интелектуален, така и морален кураж, за да се справим с дилемите, присъщи на реморализацията на обществения живот.
Тук ще се огранича с един пример, защото вече говоря по-дълго, отколкото може би сте очаквали.

Част 11
Балансът на нашето население, на човешките ресурси, е застрашен. Неотдавнашна статия в списание „Бедност“, публикувана от Групата за действие срещу детската бедност, показа, че голям и нарастващ дял от децата се раждат от майки, които са най-малко подготвени да доведат на бял свят деца и да ги отгледат. Те се раждат от майки, които са забременели за първи път в юношеска възраст в социалните класи 4 и 5.
Много от тези момичета не са омъжени, много от тях са изоставени или разведени, или скоро ще бъдат разведени. Някои от тях са с нисък интелект, повечето са с ниско образование. Малко вероятно е те да са в състояние да дадат на децата си стабилен емоционален фон, постоянна комбинация от любов и твърдост, които са по-важни от богатството. Те произвеждат проблемни деца, бъдещи неомъжени майки, престъпници, обитатели на нашите борчески домове, ненормални учебни заведения, затвори, общежития за скитници. И все пак тези майки, в много случаи на възраст под 20 години, самотни родители, от класове 4 и 5, сега произвеждат една трета от всички раждания. Голяма част от тези раждания са трагедия за майката, детето и за нас.
И все пак какво да направим? Ако не правим нищо, нацията върви към дегенерация, колкото и средства да отделяме за превантивна дейност и за претоварената образователна система. Проблемът е още по-сериозен, когато си помислим за загубата на талантливи и инициативни хора чрез емиграция, тъй като нашият полусоциализъм ги лишава от адекватни възможности, награди и удовлетворение.
И все пак предложенията за разширяване на възможностите за контрол на раждаемостта за тези слоеве от населението, особено за младите неомъжени момичета, потенциалните млади неомъжени майки, предизвикват напълно разбираема морална съпротива.
Дали това не е оправдаване на неморалността? Предполагам, че е. Но кое е по-малкото зло, докато не успеем да морализираме цели групи и класове от хора, като поправим вредата, нанесена от и без това слабите ограничения на силните инстинкти, допълнително отслабени от всепозволеността в телевизията, филмите, книжарниците?
Част 12
Преклонението пред инстинкта, пред спонтанността, отхвърлянето на самодисциплината не е прогрес – това е дегенерация.
Фройд е този, който твърди, че потискането на инстинктите е цената, която плащаме за цивилизацията. Той смята, че тази цена е добре платена. Така можем да направим и ние сега. Но трябва да виждаме дилемите, да спорим помежду си, за да намерим път през тези морални дилеми, докато се борим за идеалите си на по-широки форуми чрез думи и дела. Но може би ще попитате какво могат да направят безпогрешните политици в кратковременни правителства пред лицето на всички тези приливни сили? Подчертах, че по-голямата част от това, което трябва да се направи, е за отделните хора като такива и като членове на всякакви органи. Но някои задачи са за правителството и към тях ще се върна в бъдеще.
Това може да бъде прелом в националното ни съществуване. Дали ще вървим към морален упадък, който се отразява и засилва от икономическия упадък, от разяждащото въздействие на инфлацията? Или можем да променим морала на националния ни живот, чиято неразделна част е икономиката? Това зависи от нас, от хора като вас и мен.