Карта на разпределението на населението в САЩ към 1890 г.
През 2019 г. излезе една книга, която е повече от интересна и разказва историята на доминиращата империя в света днес – американската. Това е една новаторска история на отвъдморските владения на Съединените щати и истинското значение на тяхната империя
Познати са ни картите, на които са очертани петдесетте щата. Чували сме и идеята, че Съединените щати са империя, която упражнява власт по целия свят в своя Pax Americana, от който и България е част. Но какво да кажем за действителните територии – островите, атолите и архипелазите, които тази страна е управлявала и обитавала?
В „Как да скрием една империя“ Даниел Иммеруар (Daniel Immerwahr) разказва завладяващата история на Съединените щати извън територията на САЩ.
В разтърсваща, бърза проза той разкрива забравени епизоди, които поставят американската история в нова светлина. Пътуваме до островите Гуано, където търсачите на богатства събират една от най-ценните стоки на XIX век, и до Филипините, мястото на най-разрушителното събитие в американската история.
В Пуерто Рико Иммеруар показва как американски лекари са провеждали ужасяващи експерименти, които никога не биха извършили в континенталните САЩ, и проследява появата на борци за независимост, които ще взривят Конгреса на САЩ.
В годините след Втората световна война, отбелязва Имеруар, Съединените щати се отдалечават от класическия западноевропейски колониализъм. Вместо това те използват нововъведенията в електрониката, транспорта и културата, разработвайки нов вид влияние, което не изисква директен контрол над колониите.
Богата на увлекателни детайли, пълна с изненади и водена от оригинална концепция за значението на империята и глобализацията днес, книгата „Как да скрием една империя“ е голям и изключително четивен исторически труд. Тя е и нашето ежедневно напомняне, че демографията е съдба. Сривът на раждаемостта в Америка и Европа ще бъде катастрофален, ако не се вземат мерки и откъсът от книгата може да ни даде някои насоки:
Северноамериканските колонии не са били много по-различни, поне в началото. В първото постоянно северноамериканско селище на Великобритания в Джеймстаун, основано през 1607 г., болестите отнемат толкова много животи, че едва през 90-те години на XIX в. ражданията там изпреварват смъртните случаи. През първия век и половина след основаването на Джеймстаун границата на бялото заселване бавно се имества на запад, с по една-две мили годишно.
Но към средата на XVIII век нещо се променя.
Бен Франклин е първият, който го забелязва. През 1749 г. той организира преброяване на населението във Филаделфия и започва да събира данни за населението на Бостън, Ню Джърси и Масачузетс. Това, което видял, било поразително. Колониалното население не само нараствало, но и се удвоявало на всеки двадесет и пет години. Ако това продължило, прогнозира Франклин (с повече от леко замайване), след един век в колониална Северна Америка щели да живеят повече англичани, отколкото има в самата Великобритания.
Това било истинско откритие. Франклин е запомнен най-вече с експериментите си с електричество и многобройните си изобретения (бифокални очила, гръмоотвод, циркулационна печка, уринарен катетър), но демографските му изследвания също са голяма част от наследството му. Неговите числа бързо се разпространяват в Европа, само понякога под неговото име, и навлезли в мисълта на философи като Адам Смит и Дейвид Хюм.
Мрачното предсказание на икономиста Томас Малтус, че снабдяването с храна никога няма да може да бъде в крак с нарастването на населението, до голяма степен се основава на изчисленията на Франклин за Северна Америка (които, както Малтус се възмущава, показват „бързина на нарастване, която вероятно няма аналог в историята“).
Малтус на свой ред оказва важно влияние върху Чарлз Дарвин, чиито дядовци са познавали добре Франклин. В екземпляра на книгата на Малтус в библиотеката на Дарвин пасажите на Франклин са подчертани.
Франклин не само е имал влияние, но и е бил прав. Шокиращо прав. По-прав, отколкото е имал основание да бъде. Пълните данни за населението на Съединените щати са събрани за първи път през 1790 г., годината на смъртта на Франклин.
Сто години по-късно преброяването от 1890 г. регистрира, че населението се е увеличило шестнадесет пъти, т.е. удвоява се на всеки двадесет и пет години, а Франклин е сгрешил с по-малко от една седма от процента. А през 1855 г., точно сто години след като Франклин публикува предсказанието си, че след един век колонистите в Северна Америка ще надхвърлят броя на британците, населението на САЩ за първи път надминава това на Великобритания.
Това, което Франклин е разбрал по-рано от всеки друг, е, че малкото население от англоговорящи бели и техните черни роби се е превърнало в свръхнова. Те населяват континент, който в значителна степен е изчистен от коренното си население от болести, притежават мощни земеделски технологии и се радват на тесни икономически връзки с Великобритания, център на индустриалната революция. Комбинацията е взривоопасна.
Населението на Франция по времето на независимостта на САЩ е около тридесет милиона души. През 1900 г. то е малко повече от 40 милиона. За разлика от тях населението на Съединените щати при обявяването на независимостта им е било между три и четири милиона – приблизително една десета от това на Франция. И все пак през 1900 г. то е било 76 милиона, почти два пъти повече от Франция.
Макар че през 150-те години след основаването на Джеймстаун границата се е разширявала с по-малко от две мили годишно, през първата половина на XIX век тя се е изстрелвала на запад с почти четиридесет мили годишно, спирайки едва когато заселниците достигат Тихоокеанското крайбрежие.
Това е растеж, какъвто никой не е виждал дотогава. Част от него се дължи на притока на хора от Европа и Африка, макар че през нито едно десетилетие на XIX век имиграцията не е представлявала повече от една трета от увеличението.
Както посочва Франклин, по-голямата част от нея е била осъществена по старомодния начин – като пожарникарски маркуч, разпръскващ заселници нагоре-надолу по северноамериканския континент. С наличието на свободна обработваема земя, която се простира до хоризонта, заселниците се разпространяват като бактерии.
„Вълна след вълна – пише един нервен мислител от племето оджибуе – докато сега изглежда, че морето от население няма граници.“
Можете да го видите в градовете, които заселниците построяват. През 1810 г. в Синсинати е имало девететажна мелница, задвижвана с пара, а през 1815 г. – флотилия от 150 парни кораба. Чикаго се превръща от селище с по-малко от сто души (и четиринадесет данъкоплатци) през 1830 г. в извисяващ се мегаполис с първото в света гъсто струпване на небостъргачи и повече от един милион жители през 1890 г. – въпреки че изгаря до основи през 1871 г.
Тази практика на въздигане като „феникс от пепелта“ е изненадващо често срещана. Изградени с максимална бързина и минимално зачитане на принципите на зонирането, градовете на заселниците избухват в пламъци с тревожна честота. Но дори огънят не може да спре безкрайния поток от хора.
Нарастването на броя на бялото население е като светлината от избухването на динамит, който ще взриви визията на основателите на страната.
Великата Джеферсънова система, която господства през първите десетилетия, с полу-колонизирани западни поданици, просто не е могла да издържи. Имало е твърде много Даниел Буновци (американски пионер, известен с отношението си към независимостта си, един от първите народни герои на САЩ, бел. прев.).
През 30-те години на XIX в. правителството се отказва от преследването на самонастанилите се и вместо това им позволява да купуват земята си. През 60-те години на XIX в. то започва да раздава парцели държавна земя като „имения“ на почти всеки гражданин, който желае да живее на тях…
