Статистическите анализи могат да покажат, че древните приказки вероятно са се развили от общите предци на индоевропейските езикови групи или дори от културата, която е говорела протоиндоевропейския език. Изображение: “ Народните приказки на Бенгалия“, илюстрирани от Уоруик Гобъл (Warwick Goble).
Оригинална публикация: The Indo-European ancestors’ tale, Michael Gross*, Elsevier, Volume 28, Issue 12, 18 June 2018, Pages R679-R682
Древната ДНК от популации, свързани с общия произход и последвалото разпространение на индоевропейските езици, предлага уникалната възможност да се съпостави една много подробна лингвистична филогения (изучаване на еволюционните връзки между живите организми) със съществени генетични данни, както и с археологическите находки.
Когато Чарлз Дарвин открива и изследва еволюцията на видовете, довеждайки ни до разбирането, че всички живи организми са свързани по силата на общ произход, лингвистите вече се занимават с изследване на еволюцията на езиците и доказват, че те също могат да бъдат проследени до общ произход.
Тези изследвания водят началото си от Уилям Джоунс (William Jones, 1746-1794 г.), който през 1786 г. разбира, че древните европейски езици латински и старогръцки са свързани с древния индийски санскрит. Въпреки че няколко други автори са направили подобни наблюдения по-рано, неговите лекции по тази тема се смятат за искрата, която разпалва интензивното изучаване на групата, която полиматът Томас Йънг (Thomas Young, 1773-1829) кръщава през 1813 г. индоевропейски езици. И до днес това е най-добре проученото езиково семейство.
С над 445 живи езика и повече от 3 милиарда говорещи индоевропейските езици са и най-голямото езиково семейство, така че материал за изучаване не липсва. Писмените записи на по-ранни индоевропейски езици, по-близки до общите корени, като старогръцки и микенски, санскрит и хетски, са особено ценни за изследователите, които работят за изясняване на естеството на общия прародител и родството на съществуващите клонове, като индо-ирански, германски, балто-славянски или романски езици.
Днес се използват различни компютърни методи за сравнение, като за сравнение на много езици се използват ограничени основни речници. Подходът на глотохронологията през XX век, основан на предложенията на лингвиста Морис Свадеш (Morris Swadesh, 1909-1967), използва основен речник от 100 думи (известен като списък на Свадеш) и някои опростяващи допускания, които се оказаха неоправдани, като например постоянна скорост на промяна във времето.
Неотдавнашен проект, Automated Similarity Judgment Program (ASJP), показа, че много по-ограничен списък от само 40 думи дава резултати със същото, ако не и с по-добро качество.
Проектът управлява база данни със свободен достъп, чиято последна, 18-та версия беше публикувана през 2018 г. Тя включва списъци с думи за 7 655 езика и ги групира в 385 семейства.
Още през XIX в. учените реконструират част от лексиката на протоиндоевропейския език (ПИЕ) и правят изводи за културата и начина на живот на хората, които са го говорели. Например думите за ос, ярем и колело, чиито корени са общи за всички клонове на индоевропейските езици, навеждат на мисълта, че говорещите ПИЕ са познавали опитомения добитък и колесни превозни средства, преди езикът им да се раздели на основните клонове. Новите открития, направени през XX век, включително документи за изчезнала анатолийска езикова група в днешна Турция, позволяват на други да усъвършенстват тези модели и да се опитат да установят контекст с археологически находки.
Местонахождението на носителите на ПИЕ обаче остава спорно, като множество теории се борят за признание. Впечатление за оживените дебати, които все още се подхранват от въпросите, свързани с индоевропейския произход, миграциите и културите, може да се придобие от блога Indo-European.eu, който, както е подходящо, се публикува на няколко индоевропейски езика.
Двата най-широко подкрепяни варианта поставят ПИЕ-говорящото население или в Понтийската степ на север от Черно и Каспийско море (наричана също Западно-евразийска степ, тъй като по-нататъшните степни пространства се простират на изток в Китай и Монголия), или в Анадола. Анализът на голям брой древни ДНК проби може би вече е разрешил този дългогодишен спор.
Дом в степта
В степта има редица археологически определени култури, които се описват общо като Курганска култура, по името на руската дума за погребални могили. Тези структури обикновено се състоят от погребална камера, изградена от дърво и след това покрита с купчина пръст и камъни. Те са обща характеристика на няколко евразийски култури, започващи през бронзовата епоха.
Мария Гимбутас (Marija Gimbutas) идентифицира тези ранни кургански култури като вероятен източник на индоевропейското езиково семейство в труд, публикуван през 1956 г. Някои по-ранни работи също сочат в тази посока. По-новите усилия са насочени конкретно към най-младата от курганските култури, която е известна като Ямна или култура Ямна могила и доминира в Понтийската степ между 3300 и 2500 г. пр. Хр.
В своята „ревизирана степна хипотеза“, изложена през 2007 г. в книгата The Horse, the Wheel, and Language (Конят, колелото и езикът), антропологът Дейвид Антъни (David Anthony) от колежа Хартуик в Онеонта, Ню Йорк, САЩ, свързва опитомяването на коня и изобретяването на колесницата с разпространението на ПИЕ от Понтийската степ. Повишената мобилност, осигурена от тези нововъведения, е позволила на ямнайците да имат по-големи стада и да ги придвижват по-често, което е станало необходимо, тъй като климатът е станал по-студен и по-сух. Тази мобилност довела и до нови социални и политически структури.
Основната конкурентна теория свързва разпространението на индоевропейските езици с по-ранно събитие – разпространението на земеделието, което е започнало да се появява в Плодородния полумесец преди около 12 000 години (Curr. Biol. (2013) 23, R667-R670) от Анадола към Европа.
Така анатолийската теория, защитавана от археолога Колин Ренфрю (Colin Renfrew) от университета в Кеймбридж, Великобритания, поставя началото на езиковото семейство преди повече от 8000 години в днешна Турция. Оттам то се е разпространило на Балканите, след което е обхванало останалата част от Европа и голяма част от Азия.
Подкрепата за тази версия идва от Байесианския (т.е. базиран на вероятности) анализ на филогенетиката на съвременните индоевропейски езици. Съвсем наскоро групата на Куентин Аткинсън (Quentin Atkinson) от университета в Окланд, Нова Зеландия, приложи тази методология към 103 древни и съвременни езика и стигна до заключението, че филогенетичното дърво на езиците подкрепя произхода им в Анадола преди 8000-9500 години (Science (2012) 337, 957-960).
Критиците твърдят, че еволюцията на езиците може да е била твърде неравномерна, за да може този метод да даде надеждни резултати. Освен това хипотезата не се е справила добре според данните от последните ДНК анализи.
Гените в движение
През 2015 г. две отделни групи съобщиха за големи количества геномни данни, свързани с населението от бронзовата епоха в Понтийската степ и по този начин с най-широко поддържаната теория за произхода на индоевропейските езици. Международно сътрудничество, ръководено от Еске Вилерслев (Eske Willerslev) от Университета в Копенхаген, Дания, секвенира геномите на 101 древни хора от цяла Евразия с ниско покритие (Nature (2015) 522, 167-172).
Данните предполагат миграции от евразийските степи към Европа и в други посоки. Тези констатации показват миграции, които вероятно биха могли да обяснят разпространението на индоевропейските езици и по този начин са в съответствие с хипотезата за Курган.
В отделно усилие групата на Дейвид Райх (David Reich) от Харвардския университет, САЩ, и други анализира единични нуклеотидни полиморфизми от 69 древни европейци и открива драматичен генетичен приток от степите (Nature (2015) 522, 207-211). Данните показват, че неолитните хора от типа Култура на шнуровата керамика (Corded Ware) в днешна Германия са получили три четвърти от генетичното си наследство от Ямна.
И двете изследвания предполагат, в съгласие с последните версии на курганската хипотеза, че културата Corded Ware, започнала около 2500 г. пр. Хр., е входната точка, през която индоевропейските езици може да са дошли в Европа.
Проучванията обаче не обхващат връзките с Анадола и Индийския субконтинент, които са предмет на по-нови разработки, разгледани по-долу.
През 2017 г. подробни генетични изследвания на древния микенски народ в предкласическа Гърция също показаха известен генетичен принос от степта, в съгласие с теорията за Курган, докато минойците в Крит и ханаанците в днешен Ливан остават незасегнати от тази миграция (Curr. Biol. (2017) 27, R979-R982).
Допълнителни генетични изследвания в Западна Европа документират по-нататъшната миграция на наследството на ямнайците. В скорошно проучване, посветено на стария въпрос дали културата Bell Beaker се е разпространила чрез миграция или чрез културен обмен, групата на Райх намира различни отговори за различните части на Европа (Nature (2018) 555, 190-196).
Докато преходът на Bell Beaker на иберийския полуостров изглежда не е бил засегнат от миграцията, въвеждането на културата в Британия между 2450 и 2000 г. пр. Хр. води до широкомащабно генетично завладяване от пришълци от континентална Европа, които носят значително ямнайско наследство. Към средната бронзова епоха (1500-1000 г. пр. Хр.) предишното неолитно родословие на Британските острови е сведено до 10%. Генетичното наследство на ямнайците в Централна Европа и на Британските острови се запазва на подобно ниво и до днес.
(Райх е изложил и последните открития в областта на популационната генетика, направени от неговата и други лаборатории, в научно-популярната книга Who We Are and How We Got Here (Кои сме ние и как стигнахме дотук, Oxford University Press 2018).
Преди това групата на Даниел Брадли от Тринити Колидж Дъблин, Ирландия, в първото изследване на генома на праисторически индивиди от Ирландия, показа, че гените на ямнайците са достигнали Ирландия през бронзовата епоха (Proc. Natl. Acad. Sci. USA (2016) 113, 368-373).
Пробите, произхождащи от погребение на остров Ратлин, край бреговете на графство Антрим, Северна Ирландия, са датирани към 2026-1534 г. пр.Хр. и показват силно степно влияние, както и ясни прилики с днешното население, което предполага, че притокът на потомци на ямнайци може да е донесъл както келтския език, така и голяма част от генетичното наследство до северозападния край на Европа.
Коне и впрягове
В поредица от публикации, публикувани в началото на 2018 г., Вилерслев и свързаните с него групи се връщат към предполагаемия източник на индоевропейските миграции, за да намерят ДНК доказателства, свързани с не-европейските индоевропейски езици, включително изчезналите в Анадола (включително хетските) и индо-иранската група в южната част на Азия, с връзката с опитомяването на коня и с по-нататъшните миграции след експанзията на Ямна.
В сътрудничество с групата на Ричард Дърбин (Richard Durbin) от Университета в Кеймбридж, Великобритания, екипът на Вилерслев анализира 74 секвенции на цели геноми на древни хора от Азия и Анадола (Science (2018) https://doi.org/10.1126/science.aar7711). Разглеждайки генетичните връзки между Ямна и другите региони, в които са се установили индоевропейските езици, изследователите установяват, че експанзията в тези други посоки да е доста различна от тази, която разпространява генетичното наследство – и вероятно ранните индоевропейски езици – в Европа.
За Анадола данните досега не показват доказателства за генетична връзка, която да съответства на езиковата, така че тази група, която е най-дълбокият разклонен от потомството на протоиндоевропейския език, остава загадка.
Експанзията от степта в Южна Азия не се е случила по времето на миграцията на културата Ямна, но изследователите откриват генетични следи от по-ранна миграция на неиндоевропейски земеделци от културата Намазга, както и от по-късна, датирана към късната бронзова епоха (2300-1200 г. пр. Хр.).
Авторите предполагат, че тази по-късна миграция е донесла в южните части на Азия родоначалника на индоиранската езикова група заедно с генетично наследство, което освен степния почерк включва и някои европейски елементи, които все още не са присъствали в степите по време на експанзията на Ямна в Европа. Мащабът на генетичното въздействие от степта също е бил много по-малък в Южна Азия, отколкото в Европа.
Изследването показва също, че ямнайците се различават генетично от културата Ботай, техните източни съседи в азиатската част на евразийската степ, днешен Казахстан, с които се свързват най-ранните доказателства за опитомяване на коне, като зъби със следи от носене на юзда.
В изследване на древните и съвременните геноми на конете групите на Алън Аутрам (Alan Outram) от Университета в Есекс, Великобритания, и Людовик Орландо (Ludovic Orlando) от Университета в Копенхаген показват, че ботайските коне са предци на днешните диви коне на Пржевалски. Същевременно те имат само много малък генетичен принос към генетичното наследство на днешните домашни породи, което предполага, че отделни събития на опитомяване са се случили другаде (Science (2018) https://doi.org/10.1126/science.aao3297). По този начин предстои да бъде изяснено точното естество на конете, които са позволили на ямнайците да разпространят гените си из Европа и до бреговете на Ирландия.
След експанзията на културата Ямна евразийската степ остава важен кръстопът, който изпраща популации, култури и патогени към различни части на Европа и Азия, както показват Вилерслев и колегите му с допълнителен анализ на 137 древни, но по-нови човешки генома, датиращи от желязната епоха (Nature (2018) 557, 369-374).
Анализите, обхващащи около 4000 години от 2500 г. пр. Хр. до 1500 г. сл. Хр., показват, че скитските групи, обитавали западноевразийските степи през желязната епоха, имат сложно генетично наследство, включващо генетични следи от европейските земеделци и сибирските ловци-събирачи, както и от предшестващите ги степни пастири.
Движенията през степите, които оказват влияние върху европейската история, включват нашествията на хуните, разпространението на чумата (Curr. Biol. (2016) 26, R219-R221), както и разпространението на тюркските езици от Източна Азия през степта и в Анадола, където те изместват древните индоевропейски езици.
Разказване на приказката
В допълнение към филогенезите на геномите и езиците има и трета, по-изненадваща, която може да хвърли светлина върху историята на индоевропейските култури, а именно тази на народните приказки. Сара Граса да Силва (Sara Graça da Silva) от Новия университет в Лисабон, Португалия, и Джамшид Техрани (Jamshid Tehrani) от университета в Дърам, Великобритания, наскоро показаха, че сред десетките народни приказки, които имат древни корени в индоевропейските култури, поне една произлиза от общия прародител – протоиндоевропейския език (R. Soc. Open Sci. (2016) 3, 150645).
Граса да Силва и Техрани използват споменатия по-горе Байесианския анализ, за да установят филогения на народните приказки, включващи магии, които се срещат в различни индоевропейски традиции. За да разграничат вертикалното предаване в историческото време и хоризонталното разпространение между съседите, те разчитат на филогенетичното дърво на индоевропейските езици на Аткинсън и колегите му като заместител на културното наследство.
Те откриват силни филогенетични връзки в десетки общи видове народни приказки, които в повечето случаи достигат до основните клонове на индоевропейския език. Например авторите съобщават, че основното съдържание на „Красавицата и звяра“, както и на „Румпелстилтскин“, се отнася към ранните дни на западните индоевропейски езици, така че те може да са дошли в Европа с експанзията на Ямна.
Един вид приказка, „За ковача и дявола“, се среща както в европейския, така и в южноазиатския клон на индоевропейските култури и авторите казват, че могат да покажат със сигурност, че коренът ѝ е в общата прародителска култура, която е говорила на протоиндоевропейски.
Тъй като ковачът, необходим в тази приказка, доказва познаването на металургията в културата, от която произхожда, това откритие подкрепя локализацията на ПИЕ през бронзовата епоха в степта, а не връзката с ранното земеделие в Анатолия, където металургията все още е била непозната по времето, когато земеделието започва да се разпространява.
Интересно е, че предчувствията за тази широка връзка между индоевропейските култури са толкова стари, колкото и изследването на езиковите им отношения.
Вилхелм Грим (1786-1859) в предговора на издание на традиционните германски приказки, които той събира заедно с брат си Якоб (1785-1863), изразява убеждението си, че тези приказки са част от древна индоевропейска устна традиция.
Сега, с методите на древната ДНК и статистическите анализи, учените могат да покажат, че предчувствието на Грим е било вярно и генетичните, езиковите и културните връзки, простиращи се от южната част на Азия до северната част на Европа, се дължат на общо родословно дърво, което вероятно се корени в Понтийската степ, а не просто на приказки.
* Майкъл Грос (Michael Gross) е писател в областта на науката от Оксфорд. Можете да се свържете с него чрез уебстраницата му на адрес www.michaelgross.co.uk
