Мадарският конник

Мадарският конник. Снимка: Feradz

Един от най-популярните паметници от епохата на нашите предци-първобългарите е т. нар. Мадарски конник. Неговото огромно въздействие и присъствие в културния живот може да се докаже, дори само с факта, че по времето на Третото Българско Царство монетният двор и БНБ вземат решение да се секат монети, на чиито гръб е изобразен именно той.

Този акт е възприет и осъществен от институциите на българската държава, за да се изрази съвсем ясно идеята за приемственост на държавните традиции от тези на Първата Българска Държава, възникнала след преселението от Стара Велика България около делтата на река Дунав.

В началото на 90-е години на XX век, традицията Мадарският конник да бъде изобразен върху българските разплащателни средства беше възстановен. В тогавашните емисии на монетите с различна номинална стойност отново беше изобразен той като един от най-висшите държавни символи.

Всъщност изображението на конника е само част от един комплекс, с наоколо разположени надписи. Конникът и надписите от своя страна представляват част от един още по-голям сакрален обект, започнал изграждането си още в античността и обитаван във всички епохи до идването на първобългарите и неговото изсичане.

Едновременно с това силно присъствие, науката все още не е отговорила напълно еднозначно на някои основни въпроси. Например все още съществуват спорове в коя година е отсечен този релеф и дали съвпада с годината на изсичане на надписите около него.

Братята Шкорпил правят първото теренно проучване на комплекса, намиращ се на около 17 километра източно от град Шумен.

Там се намира скална стена , която се издига на почти сто метра височина. Местните хора я наричат „Мадара”, по името на селото, което се намира в съседство. За една от нишите със скален навес, в съседство на изсечения конник, се предполага, че е нимфеум. Той е използван в античността във връзка с дионисовите мистерии.

С този нимфеум се свързва, и описаното в началото на XIX век от френския географ Жан Дени Барбие дьо Бокаж, село Мадара. В неговата статия „Описание на Шумла” от 1828 година, отпечатана в Париж, това село тогава било населявано от около 2000 жители, които били само от женски пол. В него се заселвали жени, които бягали от наказания на свои роднини, поради обвинения в леко поведение според „Шериата”. Това население било освободено от данъци, но били задължени да участват в походите на османската войска и както се изразява авторът са били известни със своя покварен характер и освободено държание.

Предполага се, че това държание е далечен отзвук от античната епоха, свързани с култа към Дионис, който е бил силно изразен около светилището. Селището постепенно изгубило своя, твърде рядко срещащ се характер след освобождението на България и навлизането на европейските градски привички през XIX век.

Първите археологически разкопки започват през 1924 година.

Те разкрили използването на обекта в различни епохи като установяват, че най-мащабната работа по него била извършена по време на заселването на първобългарите. Била проучена тераса на север от голямата пещера, на която били открити останки от ромейска църква, върху която били положени основите на голяма  българска сграда. Около сградата са разкрити основите на множество малки помещения. Учените предполагат, че това е българско езическо капище, но има и предположения, че сградата представлява част от дворцов комплекс. Наоколо са открити множество структури на сгради и укрепителни съоръжения.

На около сто метра северно от голямата пещера в отвесна скала е изсечен мащабният скален релеф на самият Мадарски конник. Заобиколен от надписи, той се извисява на около 23 метра от основата на скалната стена. Самият релеф представлява конник в движение надясно, ориентиран в посоките север-юг, който е следван от куче. Пред коня лежи, прободен с копие лъв. Изображението, което няма свой аналог в Европа е с дължина 3,10 метра и с височина 2,60 метра.

Макар и силно ерозирала с времето, около изображението се наблюдава изсечен в скалата жлеб.

Върху части от самото изображение се наблюдава, силно ерозирала червена замазка. Торсът и главата на конника са обърнати към зрителя. Той има силно изразена коса и носи дълга дреха. Личи, че конникът е обут в обувки и с тях е стъпил в стремена. Той е седнал в седло с висока облегалка и с лявата ръка държи юзда.

На гърба си носи колчан със стрели, а самото копие, с което е прободен лъвът притежава малко знаме. Главата на коне също е обърната към зрителя. В челото на животното е издълбана дупка, за която се предполага, че е служила за поставяне на украса. Изображението на кучето е най-пощадено от времето. То тича след коня като тялото и главата му са в профил, а очите са в анфас, като то е с изплезен език. От лъва е останала почти само гривата като други детайли не са запазени.

По снаряжението и облеклото на конника може да се заключи, че това изображение няма нищо общо с изображението на т. нар. Тракийски конник.Дори само по наличието на стремена може да се предположи, че този релеф е изсечен след VI век след Христа. Малко по- точна датировка дават надписите около конника, които се отнасят към началото на VIII век след Христа. В един от тях става дума за помощта, оказана от страна българския владетел Тервел на ромейския император Юстиниян Втори през 705 година. Тогава нашият „Канас” –„Кан” е оказал военна помощ на императора, за да успее да си върне престола в Константинопол.

Най- общо казано релефът представлява фактическа ловна сцена. Най-вероятно самият конник е самият Кан Тервел.

Най-близки художествени паралели в исторически план с нашия български Мадарски конник могат да се направят със сасанидските скални релефи и сребърни съдове, изобразяващи ловни сцени.

При всички случаи това е едно от най-вълнуващите и мащабни изображения на български владетел от Средновековието. Сътворен на това, познато за местните хора място, този релеф се е превърнал в център за отдаване на почит към силата и влиянието на българските владетели.

Самите надписи, които са ценни със своята информация носят духа на хората, които са ги изсекли в скалата. Личи си, че тези, които са поръчали и изпълнили този комплекс са притежавали силно чувство за историчност и установени държавни традиции. Явно те са усещали нуждата, а и своя дълг, да оставят спомен на идните поколения за тези конкретни събития и имена на хора.[i]

Бележки

[i] Ждраков, З. статия

Бешевлиев, В. „Първобългарите бит и култура”, „Наука и изкуство”, 1981 г., София, стр. 147, стр. 148