Държавните идеологии на трите български царства

Българската държавност на Балканите има три отчетливи периода – Първо, Второ и Трето българско царство, но с доста различни идеологии, светогледи и резултати.

Оригинална публикация – История в кратце

ПЪРВИЯТ РОД СА СЛОВЕНИТЕ, СИРЕЧ БЪЛГАРИТЕ

Третата българска държава (царство) няма ярко изразена своя идеология, тъй като националният идеал за обединение на всички земи, населени с българи, е идеал и трудно може да се нарече идеология в смисъл на (само)възпитаване на елитите и обикновените хора в осъзнаването, че те принадлежат към народ с уникални качества.

Такава идеология обаче, съдейки по апокрифния текст „Слово за Сивила“, е притежавало Второто българско царство.

Текстът на „Слово за Сивила“ не е оригинално български, но в българска среда покрай превода той получава и българска адаптация.

От старобългарската версия на „Сивила“ става ясно, че в собствените си очи българите са богоизбран и христолюбив народ, обдарен с нравствени качества като гостоприемство, смиреност, честност, незлобливост, тоест добрина. Подобни качества имали и грузинците, като и техните, и българските добродетели са противопоставени на моралната поквара на гърците, които са „самохвалци, лъжесвидетели, горделиви, златолюбци, съдещи с подкуп“ и покланящи се на църквата, а не на Бога.

Пълният текст на апокрифа е достъпен в прекрасната онлайн библиотека „Книги за Македония“.

„Слово за Сивила“ показва, че към времето, когато този текст е адаптиран в българска среда, България вече не е имала причини да се гордее с материално величие, тоест мощна държава, силна войска и военни победи.

Българската адаптация на „Слово за Сивила“ възниква във време, което няма нищо общо с времето, родило гордия надпис на цар Иван Асен Втори от църквата „Свети Четиридесет мъченици“. Затова акцентът в апокрифа пада върху моралните добродетели на българския народ, който индиректно е сравнен с богоизбрания еврейски народ.

Първото българско царство, поне през езическия период, също има ясно формулирана идеология.

Тя от една страна изтъква военната мощ на българите („Нека бог да удостои поставения от бога архонт [Омуртаг], като гази добре с крака си императора“), а от друга, подобно на XIV век, тази идеология представя българите като благороден и доблестен народ, правил много добрини на християните (ромеите), които обаче бързо забравят тези благодеянията.

Това чувство за военно и нравствено превъзходство на езическа България дава като резултат едно самочувствие, гордост и надменност, които византийските автори неведнъж с възмущение изтъквали.

Днес българското общество и нация нямат своя идеология.

Приказките за „европейски ценности“, които трябвало да следваме, са като да предложиш на болен от скорбут макдоналдски бургери и картофки вместо пресни плодове.

Още за четене

Донка Петканова, Слово за Сивила, Катедра по кирилометодиевистика, Факултет по славянски филологии, Софийски университет, Петканова, Донка (съст. и ред.). 1982. Стара българска литература. Том. 1. Апокрифи. София: Български писател.