Една от уж екзотичните идеи на управляващите от Прогресивна България е да спестят пари, закривайки Комисията по досиетата.
Предложението е Комисията да бъде закрита, а самите досиета прехвърлени към Агенция Архиви. Всеки, който има представа как работи подобен процес, си дава сметка, че една част от архива ще бъде загубен, унищожен или злонамерено премахнат. А това не трябва да бъде допускано.
Логичното се случи и имаше протест-бдение срещу тази идея. Представители на организации на репресираните от комунистическия режим, общественици и духовници се събраха на бдение пред Мемориала на жертвите на комунизма до НДК в знак на протест срещу намеренията за закриване на Комисията по досиетата (КРДОПБГДСРСБНА).
Сред присъстващите бяха сердикийският епископ Борис Михаил, общинският съветник от „Синя България“ Вили Лилков, музикантът Васко Кръпката, депутати от ДПС, софийски мюфтия и представители на организациите на репресираните.
Бдението беше организирано от Съюза на репресираните от комунизма „Памет“, асоциация „Памет за утре“ и гражданската организация на бившите концлагеристи от „Белене“ и техните семейства „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“.
Общото послание: Комисията не трябва да бъде закривана
Независимо че интервюираните идват от различни организации и имат различен личен опит с комунистическия режим, всички са категорични, че Комисията по досиетата трябва да продължи да съществува.
Според тях работата ѝ далеч не е приключила, а обществото все още не разполага с цялата истина за дейността на Държавна сигурност.
Нейко Нейков заяви, че България „35 години живее в лъжа“, защото голяма част от архивите остават недостъпни. По думите му комисията не трябва да бъде закривана, а да работи с „много по-голям размах“, така че всички досиета да бъдат публично достъпни.
Сходна позиция изразиха и представители на Движението за права и свободи (на Делян Пеевски), които настояха всички престъпления на комунистическия режим да бъдат разкрити и виновните да бъдат назовани публично.
„Не цялата истина е извадена. Това е важно не само за нас, а за България. Страна без памет и история има проблеми и в настоящето, и в бъдещето.“
Архивите са необходими и за възстановяване на справедливостта
Част от участниците обърнаха внимание, че архивът има не само историческа, но и практическа стойност.
Софка Николова от ръководството на Съюза на репресираните посочи, че много хора, особено сред насилствено изселените български турци, и днес разчитат на документите в Комисията, за да доказват трудов стаж и да защитят пенсионните си права.
По думите ѝ именно архивните документи често са единственото доказателство пред институциите за преживените репресии и административни решения от онзи период.
Архивът трябва да остане достъпен
Няколко интервюирани споделиха личния си опит от работата в архива на Комисията.
Изследователката Фанна Коларова разказа, че години наред е издирвала документи за своето семейство и е установила как досието на баща ѝ постепенно е ставало все по-малко след 1989 година.
Според нея архивът не трябва да бъде прехвърлян в Държавна агенция „Архиви“, защото това би затруднило достъпа на гражданите и изследователите.
Тя даде за пример архива на ЩАЗИ в Берлин, където изследователите получават наведнъж всички материали по дадена тема, докато в България достъпът остава тромав и силно ограничен.
Комисията трябва да получи повече правомощия
Почти всички участници са единодушни, че вместо да бъде закривана, дейността на Комисията по досиетата трябва да бъде разширена.
Сред предложенията са:
- да бъдат публикувани всички архивни материали;
- да се разшири кръгът на проверяваните лица;
- да се улесни достъпът на гражданите до документите;
- да се разкрият всички сътрудници и участници в репресивния апарат, независимо дали са заемали висши длъжности.
Фанна Коварова отбеляза, че действащият закон е прекалено ограничен, защото обхваща основно лица на високи публични позиции, докато много други участници в системата остават извън неговия обхват.
Паметта е защита срещу повторение на миналото
Личните истории на участниците показват защо темата продължава да бъде болезнена.
Една от интервюираните разказа как след отварянето на досиетата е научила повече за наблюдението над своето семейство и за съдбата на баща си, родом от Кукуш, който никога не е посмял да се върне в родния си град.
Според нея младите поколения също трябва да имат достъп до архивите, за да разберат как е функционирала репресивната система.
От своя страна представители на протестиращите настояха държавата да направи следващата крачка – освен запазването на Комисията, да бъде създаден и музей на жертвите на тоталитарния режим, който да съхранява историческата памет.
