Да си спомним за Ромео и Жулиета от Сараево – Адмира и Бошко.
Историята на Адмира Исмич и Бошко Бъркич остава един от най-силните символи на войната в Босна и Херцеговина. Тя е бошнячка, той – босненски сърбин, а двамата са заедно още от тийнейджърските си години в многоетническо Сараево. През май 1993 г., 14 месеца след началото на обсадата, решават да избягат от града, който вече е превърнат в капан от снайперисти, глад и непрекъснат артилерийски обстрел.
На 19 май двамата тръгват по моста Върбаня – част от печално известната „Снайперистка алея“. Според най-разпространената версия Бошко е убит пръв, а ранената Адмира успява да допълзи до него и умира, прегърнала тялото му. Снимката на телата им, останали дни наред на моста, обикаля света и журналистите ги наричат „Ромео и Жулиета от Сараево“.
Най-зловещото е, че никой не смее да прибере телата им почти седмица заради постоянния обстрел. Родителите им ги виждат от двете страни на фронтовата линия, без да могат да стигнат до тях. По-късно босненски пленници са принудени от сръбски сили да изтеглят телата. И до днес няма окончателно установен виновник за убийството им.
Обсадата на Сараево продължава почти четири години – най-дългата обсада на столица в модерната европейска история.
Убитите от югославската агресия са над 11 хиляди души, сред тях около 1600 деца. Хората живеят без ток, вода и отопление, а пресичането на улица често означава игра на руска рулетка със снайперистите по хълмовете около града.
14 месеца след началото на обсадата на Сараево, бошнячката и сърбинът, които са заедно още от деца, опитват да избягат от града. Платили са 18 хиляди германски марки на посредник, който да подкупи сръбските снайперисти да не стрелят по тях.
От нощта срещу 18-и, на моста Връбаня телата им остават прегърнати до 24 май пред погледите на родителите им от двете воюващи страни на моста. Никой не смее да ги доближи до късните часове на 24 срещу 25, когато сръбските снайперисти принуждават боснески пленници да се промъкнат и да извлекат Бошко и Адмира.
Обсадата на Сараево: средновековна трагедия, продължила 1395 дни, с 11 хиляди убити, от които 1600 деца, над 60 хиляди ранени. И това през 1993 г. , на 400 километра от София, Виена и Рим…
Ако искате да се потопите в тривиалността на злото, гледайте босненския арт-филм на режисьора Анри Сала – „1395 дни без червено“.
Филмът носи това име, понеже по време на цялата окупация никой не е смеел да носи ярки дрехи, за да не дразни снайперистите от двете страни.
Свързани публикации:
Защо Русия не може да има военна база в Сърбия
30-годишният срок на австро-унгарска окупация на Босна и Херцеговина – мит или реалност?
Христо Ботев за… Югославия, 50 години преди нейното създаване
Бугарите-татари и сръбските генетични самопризнания
Балканските мюсюлмани, съюзници на Германия през Втората световна
